Някой си Иван Сотиров, отпадъчен продукт на СДС, щял да съди Корнелия Нинова! Вий сте идиоти!

Проф. Велко Вълканов:
Някой си Иван Сотиров, отпадъчен продукт на СДС,
щял да съди Корнелия Нинова! Вий сте идиоти!

С моите почти 90 години можах да живея в три съвършено различни времена. Живях 17 години в годините на фашизма, близо 45 години в годините на социализма и сега, вече 27 години, в годините на „демокрацията”. Всяко от тези времена има своите особености.
Годините на фашизма бяха жестоки, но по свой начин честни. Започналата през 1923 г. с извършения срещу законното правителство на Александър Стамболийски военнофашистки преврат гражданска война очерта ясно двата фронта. Всеки знаеше своето място, всеки носеше своя кръст. Бе време на героизъм и подли убийства.
Годините на социализма бяха не най-доброто, което социализмът като обществена система можеше да предложи. Допускахме грешки, съвършено неизбежни, когато се изгражда една качествено нова социална система, но иначе заживяхме като хора. Всички имаха работа, радвахме се на много добро здравеопазване, образованието бе на завидно равнище, съществуваше пълна социална сигурност. Нямаше страх от срещнатите през нощта хора, нямаше поръчкови убийства, нямаше я тази ужасна битова престъпност, превърнала се в кошмар за хората от малките населени места, наркоманията беше непознато явление.
Нямахме, разбира се, онази абсолютна свобода, за която определени социални групи копнееха. Нямахме в частност свободата да се противопоставим на ръководната роля на една отделна партия, но пък имахме свободата да отговорим на всички предизвикателства, които ни отправяха изкуството, науката и културата. Най-високи представители на световната духовност признаха България за държава на духа.
Днес, в годините на „демокрацията”, ние нямаме нищо от това, което имахме в годините на социализма. Дариха ни някаква абстрактна свобода, която бедните превърнаха в произвол, а богатите в средство за безогледна експлоатация на трудовите хора. Обществената ни действителност се насити с всички възможни социални злини.
Разграбиха нашата промишленост, разрушиха в буквалния смисъл нашето земеделие, продадоха нашата независимост на външни наши зложелатели. В тази наша държава нищо не е истинско, никоя форма не съответства на съдържанието си. Президентът ни е една пародия, министър-председателят ни е сякаш делегиран представител на някой селски футболен отбор, министрите са жалки марионетки, които се движат с дърпани отвън конци.
Живеем в един недействителен свят, в който е действително единствено човешкото нещастие. Милиони хора живеят под прага на бедността, няма правосъдие, няма справедливост, няма честност, има непоносима социална мръсотия. По-лош обществен строй от съществуващия днес не мога да си представя. Ако трябва с една дума да определя днешната социална действителност у нас, това ще бъде думата кошмар.
Но представителите на социалния кошмар у нас проявяват нестихваща активност. За да прикрият своите собствени грехове, те сметнаха за възможно да приемат Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. (ДВ. бр.37 от 5 Май 2000г.) По-късно група депутати от ГЕРБ заявиха намерението си да внесат закон, който да предвиди наказание за всеки, който си позволи да носи някои от символите на комунизма.
В своята статия „Осъдете ме негодници! Аз оставам верен на символите на комунизма” (публикувана в ДУМА от 15 март 2016 г.), аз взех по-подробно отношение към този повдигнат на степен идиотизъм, като поисках все пак да разбера дали не трябва да се забранят и символите на християнството, доколкото в името на Христа са извършени несравнимо повече престъпления, отколкото в името на Маркс.
Тези дни научих, че политическото безсрамие на представителите на социалния кошмар наистина няма граници. Някакво Сдружение „Достойнство, отговорност, морал“, чийто председател бил Иван Сотиров (отпадъчен продукт от СДС), е подало сигнал до главния прокурор Сотир Цацаров срещу председателя на БСП Корнелия Нинова и група депутати-социалисти, които в края на май са отишли на поклонение пред паметника на Тодор Живков, извършвайки по този начин престъпление по чл.108 от НК.
Очевидно е, че в случая се проявяват субекти с неовладяна политическа истерия. Само хора с превъртяло съзнание могат да държат сметка кой на какъв гроб отива на поклонение. Те са съвършено чужди на разбирането, че извън правото и политиката съществуват и чисто човешки отношения, които на подлежат на никаква външна санкция.
Ще предложа на тези забравила човещината в човешките отношения хора да поставят пред паметника на Живков жива охрана и да записват имената на всички, дръзнали да покажат уважение към бившия държавен ръководител. Но се питам как те ще трябва да реагират, ако неочаквано пред гроба на Живков застане почтително и неговият бивш охранител Бойко Борисов. Ще предложат ли на г-н Цацаров да образува наказателно дело и срещу него?
Но Тодор Живков не е единственият, на чието гробно място биха искали да застанат в мълчалив поклон много още българи. Хиляди са загиналите в бой с фашизма истински български патриоти. Какво трябва да кажат седесарските отрепки, ако някой българин се одързости на падне на колене пред паметника на Вапцаров и другите убити заедно с него комунисти? Грях ли ще бъде, ако паднем на колене и пред паметника английския комунист Франк Томпсън, убит от фашистката полиция през юни 1944 г.
Аз самият не съм ходил до паметника на Живков, но при първа възможност ще направя това. Искам да знам: ще изтичате ли, господа, при тъй любимия ви г-н Цацаров, за да поискате ареста ми, ако ме видите, мълчаливо застанал пред този всяващ у вас ужас паметник? Господи, колко сте жалки!
Ще призная, че имах някога своите възражения срещу този наш държавен ръководител. Но изпитвам и искрено уважение пред него – човека и държавника. Казах го и в траурното си слово пред паметния митинг, когато столичната общественост се разделяше с покойния вече Живков: дори и когато грешеше, той се ръководеше все пак от интересите на народа.
Ще си позволя да припомня част от разговора, който преди години имах със Стоян Марков (в онова време председател на Държавния комитет за изследвания и технологии. От него научих какво Живков им казвал, когато ги изпращал на командировка в чужбина: „Момчета, правете, каквото ще правете, но мислете за България.“ Мисълта за България бе първата мисъл, която стоеше в съзнанието на този достоен неин син.

Живков имаше и приживе своите врагове, срещу него се организираха дори и заговори. Но той никого не посече, всички, участници в заговорите срещу него бяха в най-скоро време пуснати на свобода.
При ръководената от Живков страна нямаше глад, нямаше безработица, при него автобусният билет струваше 6 стотинки, типовият хляб – 15 стотинки, с 3 лева можехме да отидем на театър, с 30 стотинки на кино. Срещу 35 лева прекарвахме две седмици на море при най-добри условия. Затова народът днес гальовно нарича Живков „Тато”, или по свойски „Бай Тошо”.
Кой ръководител днес се радва на онова топло чувство, което хората от народа имаха към него. Ето защо хората ще ходят на поклонение пред паметника му и днес, и утре и вдруги ден. А всички управляващи днес страната ни агенти на чужди държави ще бъдат забравени още на другия ден след смъртта им.
Нека отбележа, че при всички усилия, които положиха, народните врагове така и не можаха да осъдят Тодор Живков. Не намериха никакви негови милиони – нито в наши, нито в чужди банки. Намериха единствено малка вила, каквато всеки боянчанин има. В сравнение с днешните „държавници” Живков бе направо беден.
Днес Тодор Живков го няма и това е едно от големите неща, които днес нямаме.
Не съм въздържател. Понякога си позволявам да изпия половин чаша червено вино, без обаче някога да съм се напивал. Но като ги слушам и гледам всички тия потънали във воняща нравствена кир кресльовци, ми идва да отида в някоя от близките кръчми, да се напия и на свой ред да им кресна, както някога Ботев е креснал в механата: а вий… вий сте идиоти!
(Епицентър)