Марин Ботунски: Мъничка чайка, живей!
-разказ –
В Абърдийн не човекът, Бог полива цветята. Може би затова цветята са много – повече от хората и птиците. В шотландския град през ден вали, а когато няма дъжд, „вали“ мокър въздух. Слънчево ли е – народът, по тениски и къси панталони, изпълва улиците. Сега е слънчево и вятърно. Улиците са пусти, но не от мартенския вятър, а от пандемията…
Сребрина ме води по Скийн стрийт, слънчевата улица от училището на Байрон към „богатския“ квартал, за да покаже не толкова солидните гранитни къщи, колкото цветното богатство в градинките и дворовете им. Улицата е широка и може да се спазва дистанция с минаващите… Премъчи ни зимата, а сега, на изпролетяване, „гръмна“ Пандемията – Ковит, 19. На възрастните забраниха да излизат от домовете си, на децата и внуците им – да ги посещават… Затворени са училища, кина, театри, фитнеси, хотели, ресторанти, нощни клубове и заведения – всичко… Само хранителните магазини работят. И болниците…
Като стигнахме първата пресечка, Сребрина предложи да хванем по нея и да вървим по успоредната на Скийн стрийт улица „Уайтхол плейс“, която след около триста-четиристотин метра преминава в улица „Десууд плейс“. Ние обичаме да вървим по тази дълга улица с две имена, тъй като по нея няма много пешеходци, а е права, широка, светла… Пред къща, построена от сребърно искрящ гранит, е поставен често срещания напоследък надпис „For cаlе”. За продан. Споглеждаме се със Сребрина – толкова съм споделял, че е добре да напиша моя си „приказка“ за Шотландия – „Сребрина в Сребърния град“.
– Представяш ли си – светкат очита й – да имаме тази къща: Сребърната къща в Сребърния град…
В градинката на „Сребърната къща“ кокичетата са прецъфтели, а пред тях, в стройна редица „светят“ камбанките на минзухарите и в няколко кръга – истинските слънца на нарцисите. Току до входната врата – десетки, стотици невероятни червени цветове. Рододендрон, цъфнал в март!… Я да минем от другата страна на улицата, казахме си, да погледнем къщата от там, снимка да направим. Пресякохме платното и щом стъпихме на отсрещния тротоар, над нас, току над главите ни, с писък прелетя чайка, докосна ме, „удари“ ме с крило и кацна на оградата на двора срещу Сребърната къща. Оградата е висока метър и половина и дълга три метра, след нея – открит вход, явно през него домакинът на къщата вкарва леката си кола и я паркира в двора… Дворът е отрупан с дребни бели камъчета, често използвани от абърдийнци вместо плочки или трева… Чайката ни казваше нещо нервно и прибързано, звуците, които издаваше бяха застрашителни… Ние, ненадейно нападнати, също бяхме прибързани в движенията си и чайката с писък отлетя към покрива на Сребърната къща, от където друга чайка яростно я подкрепяше.
• Гледай, гледай –посочи ми Сребрина.
На тротоара, до сами стобора, се клатушкаше с несигурни крачки мъничка чайка, чайче, голошиево още, с кафяво оперение и петна. Чайчето явно беше паднало от покрива на отсрещния двуетажен дом. Как и защо – загадка. То пристъпваше несигурно по тротоара, после влезе в незаградения двор, сви вдясно от белите камъчета и спря до скоро посаден „млад“ храст. От покрива на Сребърната къща, където чак сега забелязахме гнездото от клечки и сено, Майката-чайка надаваше невъобразими писъци. Зад нея се въртеше нервно оная чайка, която я подкрепяше – Гларусът, бащата…
Кафеникавото голошиево още не можеше да лети и нямаше как да го приберат в гнездото. Писъците на майката бяха стряскащи и тревожни, тя предупреждаваше малкото, но и плашеше нас, приближилите се към рожбата й. Решихме да се отдалечим, дано се успокои. И, очаквано, тревожните писъци спряха.
Не бяхме изминали и двадесетина крачки, а по тротоара, срещу нас, се зададоха младеж и девойка. „Омаскарени са“ – усмихва се Сребрина, като вижда кафявата и синкавата маски на лицата им.Те нещо си разказват и ръкомахат, смеят се и ръкомахат. Когато приближиха двора с Голошиевото, Майката от покрива изпищя и занарежда и не спря докато младите се скриха след завоя…
Замираше ли движението по улицата, гларусът излиташе нанякъде.
– Сигурно търси храна за малкото – вика Сребрина.
Ние продължихме нагоре по “Уайтхол плейс“, но зададеше ли се кола, или по тротоара приближаваше човек до незаградения двор, Майката надаваше писъци и прелиташе от покрива, готова да брани рожбата си…
“Уайтхол плейс“, изведнъж преминава в „Десвуд плейс“, къщите ставаха по-просторни и „богатски“, а дворовете им – подредени красиво с тревни алеи, цветя и храсти… Далече сме от Сребърната къща, а чуваме раздрания от болка глас на Майката-чайка.
Писателят Живко Сотиров ми е разказвал поверието, че чайките са душите на загинали моряци. Чайките, които се хранят с риби, раци, мекотели и водни плъхове край морския бряг, „вървят на ята и с риболовните кораби на БМФ“ (Българският морски флот). Наричаше ги “санитари мили“, дори написа разказ „Кога чайките стават бели“ и го посвети на съпругата си – Мия. В Живкосотировия разказ на покрива на кооперация в крайморския град се събират всички чайки от града да пазнуват сватбата на две млади чайки. Цяла нощ „сватбарите“ се веселят, пият, лудуват, забравили за наредбата за вътрешен ред на кооперацията и заповедта на кмета да се пази тишина от двадесет и два до пет часа сутринта. „При изгрев слънце – пише Живко Сотиров – на покрива останаха само младите чайки. Утихнали и настръхнали – от хлад и недоспиване. Мълчаливи и не по птичи нежни. Всяка се разхождаше по свой си път на покрива. Но все така се случваше, че пътищата им се срещаха или вървяха успоредно – на едно докосване разстояние.“
Чайките в Абърдийн са сред „нахалните“ птици. На залез слънце те се нареждат по первазите на покривите, викат си една на друга, разправят си всичко като градски клюкарки до към двадесет и два часа. В два часа в полунощ, когато затварят нощните заведения и младите, морни и пили-попрепили си купуват закуски, изяждат част и захвърлят остатъка, започва шумното му довършване от чайките.
В ранните утрини чайките застават по стрехите в очакване на изгрев слънце. Това са редките минути, в които са тихи и… птици като птиците. Щом Слънцето, богът, пред когото богоговеят, се извърти над хоризонта, белите госпожи и господа тръгват важно по улиците, без страх от коли, колоездачи, пешеходци. Влизат те в кофите за боклук, разравят и разхвърлят, за да се доберат до всичко, което става за храна. А в тукашните кофи за боклук дал господ бая хранителни работи. Така градските чайки стават противоположност на градските чистачи. Градските чистачи събират и изкарват мърсотията от града, а градските чайки разхвърлят ли, разхвърлят. Аз често се загледвам в един от градските чистачи. Върви той, облечен в сигнална, светеща антерия и също такива панталони, досущ космонавт на Луната, нов Гагарин на Марс – бута количка на две колелета, види хартия или захвърлена недопушена цигара на тротоара, спре, огледа улицата, прихване бавно и тържествено с “машата“ си хартийката или фаса, салфетката, найлоновия плик, постави го в количката, и пак потегли с бавна и тържествена крачка. Той поглежда накриво чайките, които му създаваха допълнителна работа, нарича ги „бели непукистки“, още и „грубиянки, а не птици“ “. С очите си, казва чистачът на улицата, съм виждал много сутрини как тези бели нахалници вземат закуската от ръцете на учениците, удряйки ги по главата с крило…
Чайките на Живко Сотиров са особени. “Те бяха открили една друга тайна на крилета: крилете, освен за летене, са нужни и за друго – за нежност. И дълго още танцуваха някакъв много нежен, непривично тих танц. Не забелязваха, че покривът е грапав. Не се спънаха нито веднъж. И след време “ на грапавия под се клатушкаха три чайчета. Такива едни грозни чайчета, мръсно сиви, без нито едно красиво, бяло перце по тях. А пък пискливи! Като че ли целият свят беше длъжен само тях да слуша. А те не оставяха на мира света – все крещяха, крещяха сърдито, крещяха весело, крещяха лакомо… После пак започваха да викат на света, че могат да летят.“
Нашето абърдийнско чайче не може да лети. Поне засега. И няма как да стигне до гнездото на покрива на Сребърната къща, нито майка му, или баща му могат да го „захванат“ с клюн и да го изнесат до гнездото… Голошиевото изпадна от покрива заради голямото си любопитство. Майката заставаше пред трите си рожби, връщаше ги от ръба на покрива, преди улуците, „каканижеше“ непрестанно на техния си, чайкин език: „Изчакайте, ще заякнат крилете ви, ще полетите и тогава ще огледате всичко, всичко ще е пред погледа и под полета ви. Не бързайте, прекаленото любопитство може да ви изхвърли от покрива, но не може да ви върне на него.“ Но къде ти – младост да изчака. Сега Глошиевото пищи от страх пред улицата и неизвестното, дървото от дясната страна на улицата протяга клони към покрива на сребърната къща, вика към небето, без глас… Майка и баща „пищят“ на покрива, сразени от невъзможността да му помогнат. Те не могат и да стоят постоянно при него на улицата, защото в гнездото има още две кафеникави чайчета…
Не изпаднах ли и аз така, а и хиляди мои сънародници, от покрива на България, мислех си, но не от любопитство, а от бедите на безкрайния Преход!…
На следващия ден ние носехме нарязана на дребно рибка и мляко в пластмасова кутийка – ще ги оставим до младия храст, където се спотаи вчера голошиевото чайче. Като минахме край Сребърната къща видяхме прилепени към прозореца на първия етаж изпити лица на дядо и баба. Те почукаха по стъклото, явно ни казваха нещо, после бабата събра извинително длани до гърдите си, а устните й прошепваха: „Сори, сори“… Припознали се бяха! Какво пък – усмихнахме се, поздравихме и преминахме на отсрещната страна на улицата. Ѝ тутакси над главите ни с вик се извъртя Майката-чайка, крешеше заплашително от покрива на Сребърната къща и Гларусът – бащата.
Гласовете им бяха още по-уплашени, уморени, прегракнали. Тревогата и цвета на оперението ли може да променя, та нито бялото им е бяло, нито черното – черно, нито сивото – сиво?… Кой ти гледа оперение, когато рожбата му е изпаднала на улицата и той, уж крилат, уж „летец“ не може да го грабне и да го занесе до гнездото, да го спаси от „налитащите“ хора и коли, кучета и котки… Колко струва животът, ако изпадне на улицата! А и колко струва улицата, ако младият живот не може да „излети“ от нея!.. Естествено ли е да се отдели дете от майка и да не е измислен начин как да се върне? Толкова ли е евтин, недомислен света! Уж нищо работа, а какви трудни въпроси повдига!
Вчерашният ден, като никой друг, няма да се забрави… Що вик се изтръгна от гърлата им, що предупреждения, що прелитания до улицата и отсрещните дворове… После зазря залеза. Сияеха на запад винено-оранжевие му предсмъртия… Вечерта хората отидоха да спят, коли минаваха рядко, но тръгнаха котките и кучетата… В непрогледната нощ двете чайки галеха Голошиевото не с криле, с душата си.
Безсънна, Чайката не си мие лицето сутринта. Тя вижда как бавно разсъмва над града, как едно бездомно куче пресича улицата, отсреща тлъста черна котка извежда на двора своите четири черни копченца. Коли, линейки „Бърза помощ“, градски чистачи, ученици будят все още спящия град. Улицата оживява, ошумява. Миг покой нямаше за Майката-чайка и Гларусът.
Те и сега са объркани – от безизходноста на положението. Объркани сме и ние – трябва да оставим бързо храната за чайчето, да не притесняваме дълго майката. Сребрина поставя до храстчето рибките и млякото, оглежда неголемия двор.
А отсреща мъж и жена, около четиридесет и пет – петдесетгодишни, спряха пред прозореца на бабата и дядото от Сребърната къща. Ръкомахат и тези от улицата, и бабата и дядото зад стъклото. Но прозорецът не се отваря… Дядото с ръка ги кани да влезат, а отвън викат силно, за да ги чуят старите.
– Не може, татко! Не дават!
– Забранено е да се влиза в къщите! – дообяснява женският глас, може би на снахата.- Страх ни е да не ви заразим!
Отвътре Дядото нещо казва… и трие очи, бабата с ръце обяснява ли, пита ли…
– Здрави са внуците, и двамата са здрави!
– Кола им купихме, ама само из града я карат, не е разрешено да излизат извън Абърдийн.
Ние решихме да извървим пак дългата улица с две имена – „ Уайтхол плейс“ и „Десвуд плейс“, да стигнем до края на богатския квартал, да позавиждаме на палатите им и на изкусно подредените дворове.
Наистина – прекрасни са гранитните къщи, богата е фантазията и художествения поглед, с който са изградени тревните и цветни алеи, градинките, превъзходни са цветовете на абърдийнските рододендрони и азалии.
Но нямаше хора, нямаше деца по улиците, градините и дворовете.
Пандемия.
На връщане око и ухо се вторачваха в покрива на Сребърната къща, където Майката-чайка и Гларуса продължаваха да обикалят злощастни своето гнездо, наблюдаваха от перваза на покрива улицата и отсрещния двор, сърдити на целия свят, проклетисваха до вчера незабелязвани кучета и котки, коли на граждани и коли на Бърза помощ, които пищяха точно като тях.
Око и ухо се вторачваха и в разградения двор, където, дай Боже, живо и здраво да се покаже Голошишевото чайче… А на обичайното им напоследък място, на прозореца на първия етаж на Сребърната къща, Бабата и Дядото следяха прелитанията на Майката – чайка над улицата. Те й „стискаха ръце“ когато кацаше на малкия стобор и припряно оглеждаше всяка педя от разградения двор, когато разгонваше съседската котка, „плашеше“ минаващите… Щом чайката се „оттегляше“ от улицата – светът и за тях опустяваше… През стъклата гедаха изгубили цвета си, изгубили вяра в себе си и в утрешния ден очи. Вече не чакаха обич и състрадание, не очакваха някой да ги прегърне, да „донесе“ щипчицата радост, камо ли щастие…Бяха „с единия крак“ тук, „с другия“ – отвъд… Очакваха Ковид,19, сутрешните новини и колкото и да е страшно да се произнесе – очакваха вечната нощ. От НОЩ, техния си Национален щаб, повтаряха като под индиго същото, което говореха и в другите съседни, но и далечни, приятелски и не дотам страни… Само цифрите бяха различни. Различни, но еднакво подтискащи. Кой, питаха се, измисли и пренесе тая пакост за всички хора по земята? Малка ли е мъката на самата старост, та й пришиха сега и отблъскване от всякъде и от всичко!
Това, което виждаха през прозореца – с Чайката и малкото чайче – повтаряше случка от техния живот. Беше се заразило и изринало по цялото тяло момченцето им. И докторите не успяваха да се справят. Те го грабнаха тогава и през нощта, в бурята, „летяха“ към Единбург, при проф. Х., а той, достойният, каза, че професор льо Ра ще е по-полезен в конкретния случай, позвъня му, получи разрешение и те двамата, потеглиха с малкото за Париж…
Това „малко“ сега, уж мъж на солидна възраст, който НОЩ-ниците бяха наплашили, стоеше объркано пред прозореца им, не смееше да отвори вратата и да влезе в стаята…
И кой е „по-човек“ – децата на старците ли, вече и те в сериозна възраст, или чайките? Чайките, дето викат заплашително и предупреждават, безстрашни прелитат над потока от коли и хора и закрилят голошиевото си творение….
• Татко, виж! – вика Сребрина.
Чута ли ни е молбата, Боже, случайност ли е – из зад малкия храст се показа и запристъпва, закилка се към нас малкото чайче… Човчицата му – жълто-кафеникава и изострена, шийката гола, настръхналото светло-кафяво оперение на слабото телце като да е „поръсено“ с пепел…
Сребрина прикляква на два метра срещу него, говори му:
– Ей, мъничко чайче, здравей… Как изпадна от гнездото, а? Майка ти се побърка от страх и притиснение – миг почивка няма от вчера. Пази се, не се давай!… Ще ти заякнат крилцата – ще полетиш. И тогава всичко ще бъде наред, всичко ще бъде като при птиците….
После се обръща към Сребърната къща. Маха с ръка на птиците горе, сочи към малкото в двора – все едно казва на Майката и Бащата – тук е, живо е, всичко е наред!
Сега ще го вземем в ръце – сияят очите на Сребрина – ще почукаме на прозореца на Сребърната къща, дядото и бабата непременно ще ни отворят, ще покажат как да стигнем до таванските стаички… Там ще погали Голошиевото, ще го постави на покрива и ще му рече:
-Пази се, не се давай, мъничко Чайче! Живей!