16.07.2024

Зов за истина

Електронен вестник за Враца, Северозапада, България и Света

Елена ЙОРДАНОВА – 80 години от рождението

Марин БОТУНСКИ

Д Ъ Г А
С ЦВЕТОВЕТЕ
НА РОДОПСКА НОСИЯ

11 февруари 1994 г.
На този ден Елена навършва петдесет години.
…Изтъркали са се, пролиняли са всички думи, с които в такива случаи казваме колко не й личи, колко е млада, колко неочаквано идват тези годишнини. Изтъркали са се, пролиняли са, защото в някаква степен крадат богатството на спомените, богатството на изживяното. А Елена, може би и благодарение на мен, си остана материално бедна, но пък, благодарение на себе си, стана един от големите богаташи: на преживяни щастливи и трудни мигове, на спомени, контакти, всеотдайност към семейство, роднини, приятели, към случайно търсещи я или срещали я хора, към работа и съдби. С една дума към всичко онова, което се нарича живот.
Ако е прав Аристотел, че „животът изтича в един миг, той не е нищо сам по себе си – неговата стойност зависи от неговата употреба“, защо да не кажем, че Елена е цар на „неговата употреба“.
Тя дойде във Враца от меката и величествена Родопа, с пленителните й очи – езерца, с вековните борики, с мириса на смола, с яснотата на синьото бездънно небе. Върховете на тая планина, заоблени и толкова приличащи си, си подават рамо един на друг, в доловете й пеят ручеи, чисти като детски смях. Всъщност Родопа е пълен контраст на нашия Врачански балкан с острите му, голи и безводни скали… Тя носеше в сърцето си нереалната за врачанските ни представи картина от смолянския квартал Райково, където хората през къща пеят без да са пили, или без да пият. Просто пеят – в обикновен делничен ден. Работят и пеят. Или истината за родопчанина Реджеб, който хваща водите на извори и кладенчета и със свои материали – камък, цимент, желязо – въздига над 290 чешми из всички кътчета на планината. Или на оня райковец, прислужник в училище, дето ходи из планината и прави присадки на питомен калем върху диви дървета. Над петнадесет хиляди дървета бе облагородил човекът до 1969 година, а тя още го вижда да върви из планината, из дерета и ливади и да облагородява дивото.
Или – милата на сърцата ни леля Дора, пренебрегнала всякакъв свой личен живот, за да отгледа с невероятна любов Елена, а по късно и децата ни.
Но… Родопа в думи не може да се побере.
Елена е рожба на Сребра, една изпълнена с любопитство към света дъщеря на село Арда, и на един шофьор на камион и „подвижното кино“- Анастас. Когато за пръв път отидох в с. Арда видях старинно, но кокетно селце, въпросително погледнало от високото към изгрева. Но и към Смолян. От тук са се виждали всичките пътища на „подвижното кино“, че и на света, защото тесните пътища, върховете и горите не могат да препречат погледа на мечтата. Къщичката ни в Смолян пък е бедна, но пред очите й (прозорците й) стои най-красивата, естествена родопска картина.
Двадесет и осем от тези петдесет години – са врачански. Враца посрещна Елена сърдечно и безквартирно, по хъшовски всеотдайна и непрактична. Градът се подготвяше за духовен скок, без още да има пясък на мястото, където ще се приземяват скачачите.
През безквартирие и управленско безсърдечие, през младежка гордост и житейски неволи, като младежки деец и председател на женското движение, директор на детско заведение и възпитател, Елена Йорданова посяваше на острата врачанска земя доброта и сърдечност, мекота във взаимоотношенията. И със сърце, вместо с калем, върви по стръмните пътеки – да облагородява…
Щом се видяхме в сегашното ни „химическо“ гнездо, до вчера приютявани в приятелски квартири, ние взехме да приемаме прелетните птички: Живко Сотиров, Младен Савов, Траян Първанов, Абдул Сатар Ал-Дилими, краводерчани, криводолци, смолянци. После в „гнездото“ заприиждаха птици, които я притесняваха с претенциите си към света и към себе си: Константин Павлов, Иван Динков, Иван Пауновски, Александър Миланов, Йордан Радичков, Дончо Цончев, Иван Кондов, Ивайло Петров, Радосвета Бояджиева, Золтан Кирай, Симеон Шуртаков, Иван Фунев, Владимир Затуливитер и стотици ли, хиляди ли други. Беше хем приятно, хем притеснително. Елена умее да говори само за приятното. Сега е късно да я питаме за притеснителното…
После дойдоха нашите две нови очи към света: Сребрина и Стоян – най-светлото нещо в живота ни. Елена стоеше зад всички ни, по-точно: пред всички ни. Тя бе с мен в най-трудните ми скъсвания с живота и като многомашинничка – тъкачка връзваше бързо късащите се нишки.
Когато още ги нямаше сегашните дисиденти, Елена купуваше малки телевизори за току – що изключените от партията Валери Петров и Христо Радевски, за Константин Павлов. Посрещаше у дома Стефан Цанев и Димитър Стойчев. Ходеше редовно в дома на Коста, в тоя дом, за който днес много „лични безличия“ леят сълзи – в каква самота е живял. Така е, ала защо, мили, не сте ходили?…
После беше свидетел на разстрелващите разговори с г-н Петрушков, с бог да го прости – негова политическа „невменяемост“ Нано Лалов, с някакви съветници на вътрешния министър, опазващи единствената „линия“, с новите всезнайковци, с новите…
Бавно, но сигурно разбирахме, че няма посредственост, която да не бъде победена и отстранена с усмивка.
Понякога – и с любов.
Защото страшното на нулите е, че колкото повече се въртиш около тях, толкова повече ти се завива свят.
Това го казвам аз. Елена е по-добра, сигурно ще го смекчи. Тя „не си е махнала крилете“. Думите препренасям – из писмо на поетесата Надя Кехлибарева: „Сигурно чувстваш какво впечатление ми правиш – с ум, с усмивка, с умението си да предразполагаш човека да кове добри планове. Затова ми се струва естествено, че и у мен се поражда желание да те „омагьосам“ и аз донякъде, да спечеля твоето трайно доверие и приятелство. Ние, жените, сме си такива – все желаем най-трудното, най-вълнуващото. Как да се променяме след двайсет и повече века? А дали е и толкова нужно? Нали и птичето, откакто свят светува, не си е махнало крилете.“
Тя може да няма за себе си дрехи, но ще съшие за другия. Може да е болна и да подкрепя здравия. Да стъкми от нищо софра, от парчета – дреха, да види слънцето под облака, за да даде на срещнатия лъч надежда. И малките късчета човешко щастие препренареждат по друг начин живота… Сурия и опърпан днешен живот.
…Имаше такъв ден : връщахме се от Смолян, над Пампорово се изви тежък летен облак, прегърмя, заваля силен дъжд и бързо секна. Тъкмо преваляхме билото и пред нас, струваше ни се на тридесетина крачки, извиха великолепието си две дъги – невероятно широки. Такава дъга, с всичките цветове на родопската носия, не бяхме виждали. И тя не „бягаше“, когато се приближаваш до нея, – колата мина под дъгата и после я гледахме дълго назад, докато върховете на елите и боровете я закриха за погледа ни.
Аз намирам голям символ в това озарило ни тогава щастие. Както казва един съвременен учен: най-голямата от всички победи е възможността на човека да продължи своето съществувание, да знае, че е съществувал; че никакво поражение не може да ни лиши от успеха, който се състои в това, че в продължение на определено време сме обитавали този свят.
А ако е било под великолепието на двете дъги, на двете ни деца, на невероятните приятелства, то вече е истинско, а не случайно щастие.

ПОЛЕТ, В КОЙТО ВСИЧКО
Е ЗА ВАС

Измина цяла година – ненужно глупава, протяжна, безсмислена и дотеглива за всички българи, не само заради отсъствието на такъв човек като Елена, а заради нашето българско безхаберие за собствения ни живот, за живота на децата ни и на идващите след тях.
За нас, хората които живяхме с Елена Йорданова, за мен, за орлетата ни Сребрина и Стоян, за приятелите й от младежките години, от дейността й като председател на Окръжния съвет на жените, като педагог, за тези, които бяха близки до нея, които се докосваха до жаждата й за живот, за човещина, за истинско другарство и приятелство, за толерантност и търпимост, за мекота и широта, тази година беше още по-болезнена.
Липсва един от най-всеотдайните между всинца ни. Трябва ли да повтарям, че тя болееше и бдеше като орлица над всички и за всичко. Имаше голямо сърце и широка душа, които без остатък раздаде. Затова няма как да бъде забравена.
Аз не съм от прекалено вярващите хора, но ще разкажа този действителен случай. Когато свърши тъжната ни, и общо взето мълчалива, сбирка на четиридесетият ден от както ни напусна Елена, трябваше в късния следобед, след като се разделихме със смолянци и с врачанските си приятели, да закараме баща ми. Почти нищо не помня от пътя до село – думите бяха заседнали в гърлата , погледът – обърнат навътре. На връщане обаче се случи следното. Минахме моста над Ботуня и поехме нагорнището към „Балковица“. Шофираше синът ми. Колата, закупена с пари, дадени ни от много верни приятели, е мощна. Стоян мълчи, мъка му е, натиска педала. И точно там, след първия завой, където от ляво започват краводерските лозя, и на около четири -петстотин метра от другия голям завой, пред колата, на височината на предното стъкло, изви щъркел и полетя пред нас по шосето. „Намали, намали!“- викам аз на Стоян. – Това сигурно е ранен щъркел, или болен“… Стоян поуби скоростта, щъркелът продължи да лети пред нас, пак повтарям – на височината на предното стъкло на колата. Сто ли, сто и петдесет метра ли летя така пред нас, и изведнъж възви към поляната отдясно, издигна се над горите на юг в полите на Врачанския Балкан. Нали казват, че душите на покойниците са тук до четиридесетия ден. Душата на Елена ли беше това, сбогуваше ли се с нас – пак предпазвайки ни от високата скорост пред следващия остър житейски завой?
Защото това е точно в нейния стил – да лети до последния си дъх. И заради себе си, но триж повече за другите.
Затова стократно ще повтаряме: тя живя щастливо, свободно, любвеобилно – грижовна към всички. И се раздаде докрай.
Сега е в нас и с нас – жива завинаги!
Един-единствен път съм бил при поета Александър Геров в дворчето на майчината му къщичка, ул. „Цветна градинка“ 64. Заведе ме там младият, тогава, и изключително талантлив литературен критик Иван Пауновски. И после, грях ми на душата, когато Тамара, съпругата на поета, напусна нашия свят, все си мислех, че на Александър Геров му е мъчно като на всички хора, но че поетът преувеличава в някаква степен своята мъка. Сега разбирам големия поет – той просто, както и в поезията си, не е пожелал да ни спести нищо, предупреждавал ни е , че има хора, като неговата Тамара, които ти дават толкова топлина и вяра, за да живееш, колкото в неговия случай България не успя да му даде.
За Александър Геров Пауновски написа най-точната „диагноза“: „Вълнува го съдбата на човека в материята._Свободен е, за него тук няма запрети и с тайната мощ на призванието поетът върви от познатите неща към все по-непознати, от дворчето – към планетите и вселената и с туристически обувки минава по Млечния път. Отива все по-надалеч. Към необятната мечта за безсмъртие на човека…“
Сещам се за думите на Пауновски, защото, обременен от мъка ме вълнуват същите неща. И защото изящният перфекционист, в последните седмици от живота си, от болничната стая 276 ме съветваше да пия сутрин и вечер по чаша чай от маточина, невероятно успокоявал. Като го питах с какво можем да му помогнем, да не мисли за мен, Елена за мен се грижи, той изрече:
„Елена е „по-голяма“ дори от Тамара“.
Елена беше наказвана жестоко от съпартийци. Някой от наказвалите я са живи, преуспяващи в обратното на възпяваното от тях време. Но какво да се прави – „злобата се намира заедно с глупостта по често, отколкото с ума“. Няма да споменаваме имената им, за да не увеличаваме и без това всеобщата неприязън към тях.
Тогава те бяха безсилни срещу нейното всесилие, срещу безграничната й любов към най-обикновения човек. Обикновените и тогава, и сега – са милиони. Малцината, които и тогава, и сега предават идеи, приятели, народ – все някога ще се довършат. Сами. Ние и тогава не искахме, и сега не искаме да омърсяваме ръцете и душите си с тях.
Елена изповядваше мъдростта: „Ако ти са тесни ботушите, каква полза от поднебесния простор“. И крачеше с възможно най-широка крачка към този простор, стъпвайки боса по жаравата от глупост, догма, бездарие и завист. Но заедно с хората, които я обичаха и които даваха мило и драго за капка щастие за човека до тях.
Убеден съм, че тя стъпва така и на небето сега, защото и там не всичко е чисто, и там има градоносни облаци, тъпи големци, смог и киселинно бездушие, бездарни подмазвачи, чието добруване се определя само от безгръбначието и нечувствителността към болката и живота на другите.
Което пък означава, че за хора като Елена и там има много работа. И съм убеден, че тя я извършва с пълно себеотрицание, но и с видима светла искрица в очите.
И ако в тъмните нощи на времето някоя звезда весело примигва от Изток, за да ни напомня от къде идва Изгрева, знайте, че това е непроменената, всеотдайна и жива душа на Елена

 

(Из „Ранни дългове“ – книга първа)

Вашият коментар