ЖУРНАЛИСТИКАТА СТАНА МОЯ СЪДБА
– интервю на Сребрина ЙОРДАНОВА с Илия БОРИСОВ –
Ср.Й. – От къде „тръгва” Илия Борисов?
И.Б. : Роден съм на 10 юли 1931 г. в ломското село Брусарци. Едно много интересно крайпътно селище, център на околните десетина-дванайсет села. От Брусарци от железопътната гара се отделя линия и пътува влак за Лом и за Видин. За това към селото имаха афинитет много хора от околните села. Във Брусарци, в онова време, в петъчен ден ставаше един голям пазар. На такъв пазар един ден е дошъл моят баща Борис Петров, чиито родители са живели в едно село в гоцеделчевска околия. Какво е станало нямам представа, но той се оженва за моята майка Цвета, която е от съседното село Медковец. Тя е била комшийка на поп Андрей и ми е разказвала…
Ние сме 4 деца – двама братя и две сестри. Големият ми брат се казва Петър, аз съм вторият и двете ни по-малки сестри -Параскева и Рашка.
Спомням си първата моя учителка Рилка Герасимова, която ми беше учителка от първо до четвърто отделение. Това беше една чаровна жена. Нейният баща беше приятел с моя баща. Тази учителка ме научи на първото стихотворение „Аз съм българче”. И до сега пазя най-хубавите спомени за нея. Беше модерна. В онова време на оскъдица тя винаги носеше хубави дрехи. Обличаше се елегантно. И много добра като учителка. Хубаво пишеше. Учеше ни на краснопис, учеше ни да декламираме и хубаво да четем. От онова време тя ме подтикна да науча и другото стихотворение – „Бяла спретната къщурка”. И до сега тези стихотворения ги помня и сигурно с тях ще умра. По-късно отиде в София. Научих къде живее и с един колега, журналист от Ловеч, купих букет цветя, взех кутия бонбони и я посетих. Тя се зарадва. Вече беше посърнала, сланата на есента я беше попарила, но все така жизнерадостна, миловидна и добра. Много се зарадва и още като ме видя попита „Личко, ти ли си?”
В Брусарци си играехме с деца на по-богати родители – на търговци на жито, на аптекар…
Ср.Й.: На какво си играехте?
И.Б.: Играехме на чилик, на жмичка.
Ср.Й. : А какъв е вкусът на твоето детство?
И.Б.: Правеше се просеник, качамак, турлашка баница – това е качамак, който, като се обърка и стане готов, се разполага в една тепсия и отгоре се посолва със сирене, слага се в шпора (печката) да се запече и това беше много вкусно ядене.
Ср.Й.: На теб кое ти беше най-любимото?
И.Б.: Е това ми беше любимото, защото друго немаше.
Помня 41-ва година. Вече 10 годишен. Беше през юни. До нашата къща имаше неколко дървета липа, цъфнали. Покатерих се да бера цвет, чай и в това време над селото високо в облаците се чу бумтеж. И видях с очите си неколко тежки самолета. И възрастните хора казват „Започна войната”. Беше 22 юни 1941 година. Към два часа.
На неколко места имаше радиоапарати в Брусарци. Много примитивни. И вечер се събираха приятели тайно да слушат предаванията от Москва, да се запознаят с новините, с това, което ставаше по фронта.
Ср.Й.: Ток имахте ли?
И.Б.: Не. На батерии. Това са стари радиоапарати, примитивни, приглушени и така нататък. Тогава най-будните хора вярваха, че Хитлер няма да победи руснаците, защото знаеха, учителите ни говореха, че Русия е необятна страна, че тя е най-великата и че е първа по територия. И си спомням – най-стария и авторитетен човек в село, дедо Петър Тончев, казваше на нас децата, че Русия има седемнайсет милиона и триста хиляди квадратни километра, и че по територия е по-голяма сто и шейсет пъти от нашата малка България.
Някъде към 1943-та година ме хвана скарлатината и требваше да лежа в ломската болница. Аз през живота си, за тия осемдесет години, не съм боледувал от нищо с изключение на скарлатината и с едно премеждие 1966 година, когато край Рогозен, на пътя между Рогозен и Малорад, стана катастрофа. Аз бях на първата седалка до шофьора. Шофьорът загина, аз се отървах с пет счупени ребра и със счупена кост на десния крак.
Ср.Й.: Ти си голям късметлия.
И.Б.: Тогава се роди и детенцето, Боряна. Тя беше само на неколко месеца. Имал съм късмет…
Когато лежех в болницата, от скарлатината, чувах сътресенията от тези самолети, тежки, които натоварени с бомби летеха да бомбардират Плуеж. През Дунава. Това е много близо по въздушното пространство. Американци и англичани бомбардираха нефтените заводи на Плуеж.
Ср.Й.: Виждахте ли ги?
И.Б.: Не, не се виждат, защото то е равнина оттатък Дунава. Тогава за първи път, чух тътена на войната. Страшно нещо. Най-страшното беше, че тези злодеи хвърляха писалки с мастило, направени така, че като я пипнеш да ти откъсне ръката – с барут, със взрив, и така нататък. Много от хората тичаха по нивите, за да вземат от тези, иначе хубави, лъскави варели.
Ср.Й.: Ти си бил малък тогава. Вие как усетихте, в селото, тази война? Какво се измени? Нямаше военни действия тук, нали?
И.Б.: Войната не съм я усетил, освен тоя тътен. Видях на живо германци, облечени с габардинени дрехи (каквито дрехи по-късно носеха нашите висши офицери), – с аполети, с пречупения кръст. Те живееха на квартири при най-богатите хора от Брусарци. Бяха хубави, изръстни момчета, но… говореха немски. Ние, децата, ги гледахме, радвахме се на униформите им… Това е спомена.
Много добре си спомням 8-ми септември. В Брусарци имаше един злодей – стражар, шеф на участъка, който тероризираше и тормозеше хората. И до такава степен, такъв мръсник и низък човек, насилваше по-младите жени. На 8-ми този човек изчезна. Никой не проплака за него.
И.Б.: От Брусарци излязох 1945 – 1946 година, когато постъпих в ломската гимназия. Моят баща Борис Петров с двете си ръце ни изучи. Двама от нас учеха в ломската гимназия, а момичетата учеха във Враца. В ломската гимназия попаднах на много добри ученици. Тогава бяха забранени младежките организации. Не се разрешаваше в гимназията да има организация на РМС и организация на ЗМС. Това бяха двете основни, най-оживени организации. Но прогресивните хора- гимназисти членуваха в РМС и нелегално в междучасието се пласираше вестник „Младежка искра”. Запомнил съм от онова време, че всеки четвъртък и петък в нашата гимназия се организираха реферати и вечери. И тези, по-големите ученици изнасяха и ни запознаваха кой е Моцарт, кой е Максим Горки. С великите светила, нали, които имат принос в изкуството, в културата, в историята. Забравих да кажа, че това е гимназията „Найден Геров”. Много известна за времето си. Тази гимназия е дала много учени, много български дейци във всички области на живота. В нея е бил и академик Тодор Павлов и е оставил ярки следи в нейната история. От гимназията съм запомнил най-силно трима учители които бяха за мене истински светила. Това е учителя по химия Ангел Виденов, завършил в Чехословакия. Страхотно хубав човек, елегантен. Другият беше Кирил Томов, учител по география. От него обикнах географията и досега се занимавам с четене на географска литература. Третата е учителката ми по френски. Те първи запалиха искрата на познанието в мен. Благодарение на тях обикнах литературата и започнах да се занимавам с дописничество.
В Лом излизаше вестник „Народна трибуна” и там за първи път видех отпечатани дописки с името си и това ме възрадва. И оттам е подтика. Но никога не съм вярвал, че ще стана журналист. Аз мечтаех да стана агроном. Селски човек. Но така се развиха събитията… Когато почина Георги Димитров бях на село, вече завършил гимназията. Това е 1950-та година. И написах репортаж, който изпратих в „Народна младеж” – за смъртта на Георги Димитров и за нашите хора, които скърбяха за героя от Лайпциг. И видях на втора страница материала – голям репортаж с моето име. И това породи у мене желанието… Така започнах да пиша…
Ср.Й.: Значи, старта ти е Георги Димитров…
И.Б.: След това Анастас Първанов, който по-късно стана първи секретар на областния комитет на Партията в Монтана, бе мой откривател и мой учител. В това време беше първи секретар на околийския комитет в Лом и ме привлече на работа. Той се съгласи да отида да стана инструктор на младежкия комитет. От онова време са ме лаели селските кучета, защото отговарях за няколко села във вълчедръмския район. Викаха им Съединените щати – Куле, Калугер, Разград и Крумово. Оттогава може да се каже, че се формирах като човек -да преодолявам трудностите с усилие. С дисциплина и с труд да изкарва прехраната си. И не знам кой ме е дарувал, но ме нарочиха, че мога да стана журналист. Тогава ме препоръчаха да отида на работа във вестник „Народна младеж” в София. Аз – ни жив, ни умрел. Без да съм мечтал. И се чудех, като попаднах между такива високоинтелигентни хора, какво правя тук.
ВЕСТНИК „НАРОДНА МЛАДЕЖ”
Петдесет и първа година попаднах във вестник „Народна младеж”, както казваха – в „гнездото на осите”, на „Гурко” 23, една двуетажна или триетажна къща. Сега там е службата „Връзки с обществеността” на Министерство на вътрешните работи. Там прекарах едни от най-хубавите си години и там фактически стажувах с изтъкнати за онова време журналисти. Вестник „Народна младеж” беше много популярен, много атрактивен. Емоционално се вписваше и се харесваше от широк кръг от младежта и от културната общественост.
Ср.Й.: Страх ли те беше?
И.Б.: Ами, страх ме беше. И като видях тези хора… Главен редактор беше Стела Авишай. С голяма култура. Еврейка. Много интересна жена. Попаднах при Добри Жотев, който беше литературен консултант – един човек, който не вземаше на заем приказки. При него идваха всеки ден поток от много интересни млади, красиви момичета. Той ги учеше как се пишат стихове. Беше в онова време един от най-талантливите. Попаднах при такива хора като Георги Тодорчев. Много известен журналист, който след това прекара цели осемнайсет години като кореспондент на БТА и на „Работническо дело” в Америка. Викаха му Гошмата неговите приятели. Този човек знаеше перфектно пет езика. Атрактивен журналист-международник. Там, в ръководството, бяха Стамен Мирчев и Дамян Дамев. Единия от крилото на РМС, а Дамян беше от ЗМС. По това време в редакцията работеше една чаровна жена – Златка Симеонова. Тя открива Йордан Радичков за редакцията. Установява, че са интересни нещата му, че е момче, учило две години Семинария, но го натиска туберкулозата и отива в Искрец, където има санаториум за туберкулозно болни. Там се лекува и се отказва от Семинарията. Не завършва никакви висши науки и се отдава на журналистиката. След като започва да пише дописки по-активно и го назначават за окръжен кореспондент в историческото градче Враца. След време го прибират в София. По това време Йордан Радичков беше в… диво състояние. Не можеше да говори на събрания. Но пък беше библейски мъдрец. Като седне пред белия лист го омагьосва.
В редакцията работеше Генчо Бъчваров. Скоро почина… Много добър журналист, който стана главен редактор на вестник „Отечествен фронт”. В редакцията работеше Донка Акьова. Нейния мъж бе един от талантливите писатели. И още – Димитър Георгиев, който по-късно стана професор. Това е човека, специалист по режисурата и архитектурата на вестника. Той направи графични проекти за вестник „Народна младеж” и издаде две хубави книги. Това бяха двигатели, много големи. Там работеше и Лальо Димитров, известен журналист. Беше в компанията на Христо Пелитев,който работеше в „Народна младеж” и след това възглави, след смъртта на Челкаш, вестник „Стършел”. Лальо Димитров се изяви в по-късните години като най-добрия журналист. Той е създател на вестник „Народна младеж”, „Поглед” и „Отечествен фронт”, като продължител на най-хубавото в онова време в българския печат. Този Лальо Димитров мене ме обикна, не знам защо. И когато трябваше да отида вече в казармата, Лальо стана… Направиха го набързо капитан, за да оглави вестник „Граничар”, орган на Управление „Гранични войски”. А не беше ходил в казарма. И той ме взе при него, за да отслужа три години военната си служба. Уговорката беше като изкарам единичното обучение в 13-ти граничен отряд, това е село Любимец, хасковска територия, веднага да отида във вестник „Граничар”. Но станаха едни събития и вместо да отида веднага, аз отидох в редакцията през есента. Там изкарах службата си до края на 1954-та и в началото на 55-та цъфнах в историческия град Враца като кореспондент на вестник „Народна младеж”.
Да се върнем малко на граничарския живот. Изкарахме единичното обучение и след това ни разпределят къде да отидем по застави. В онова време тези граници бяха доста оживени и напрегнати. Всеки ден ставаха събития. Веднъж, след почивния ден, когато ние сдадохме оръжието, смазахме го, сложихме го по пирамидите и се чакаха нови войници за обучение, дойде съобщение, че гърците ще нападнат островите на река Марица при село Капитан Андреево. Тогава през нощта заминахме за Капитан Андреево. В Капитан Андреево имаше две гранични застави. Едната застава от 70 – 80 войници охраняваше гръцката граница. Другата, със същия брой войници, охраняваше турската. Това е на тоя международен път, дето сега е пропускателния пункт за Одрин и за Цариград. Прекарахме много сложно, тежко време. Тогава видяхме популярния за времето си генерал Ричуей, който идваше да инспектира – да види какво е положението в България, на границата. Той се движеше с едно куче като магаре, такова високо, а той в бели дрехи. Тогава станаха неколко стълкновения. Загинаха няколко момчета. Там се роди сюжета за с филма „Наша земя”… Прекарах неколко месеца в страшно напрежение. Вече в месец ноември дойде заповедта, че редника Илия Борисов се командирова в управление „Гранични войски”, във вестник „Граничар”. От Капитан Андреево до Свиленград са около 18 или 20 километра по шосето. Тогава не беше така оживено. Илия Борисов взема дървеното войнишко куфарче, сложи си багажа и на сто метра се обръщаше, за да види да не го викат и да го върнат (смях). И тогава попаднах при този Лальо Димитров. Лальо Димитров – винаги намусен, винаги сърдит, винаги критичен, но голям журналист. Умееше хубаво да пише. Разбираше от вестникарство. Бяхме седем-осем войници и вършехме цялата работа. Имаше много интересни типове. Петър Алипиев, прочут поет, като срещне комендантския, вместо да отдава чест, отдава чест с юмрук. И като го питат вика „Аз съм комунист и затова така ви поздравявам”. „Пешо, какво стана?” ”Абе, минах на червено и тия ме питат защо, бе, редник.””Аз съм, вика, комунист и затова минавам на червено”. Пешо Алипиев беше особена такава, как да го кажа, особена личност в „Гранични войски”. Отговаряше за предаването на „Гранични войски” в радио „София”. Имаше половин час на седмицата. Ние, приятелите, му викахме бай Ганьо – граничар. Служеше и един друг поет – Димитър Дублев. Писател и талантлив поет. Викаха му Дублето. Един друг – Методи Николов, на който майка му е полякиня. Той – от Велико Търново. Този човек беше много интелигентен. Той старши сержант, ние още редници. Знаеше пет езика и превеждаше от полски много хубаво. Превеждаше материали за Политбюро. Като граничар на мен ми се отдаде възможността да обиколя цялата сухоземна, по река Дунав и морската граница. Влизал съм в Белене. Имаше застава, която пазеше затворниците да не преплуват Дунава с дънери, шашми, шуми и така нататък. И тогава видех за първи път, това е 53-та година, разбрах какво значи лагер. Не съм предполагал, но като срещнеш – един взел тесла, друг взел лопата… Питаш „За какво сте тука?” ”Ей, и аз не знам”. Минеш нататък и ти казват – тоя утрепал толкова партизани… а тия, царедворците, бяха заградени в ров с висока, по-висока от тая стая стена, и там копаеха и пренасяха с количка пръстта. То е страшна работа. Унизителна.
ВЕСТНИК „ГРАНИЧАР”
Като деец във вестник „Граничар” ми се отдаде много хубав случай. В навечерието на Нова година, края на 1954 година, ми възложиха да взема кратки интервюта за три големи личности. Единият беше Тодор Павлов. Отидох в дома на Тодор Павлов на „Добруджа”№2, зад Народния театър. Позвъних и се появи Тодор Павлов. Аз – едно граничарче смотано. Отдадох чест. Той много гальовно се обърна към мен – „Заповядай, другарю граничарче”- и ми даде приветствието до граничарите по случай Новата година. На един цел лист – едно изречение. Не признаваше кратките изречения. Това му беше приветствието.
Другият случай – трябваше да взема такова приветствие от Катя Попова, знаменитата певица от Плевен. Катя беше в онова време най-нашумелата. Една красива жена. Нейният брат служеше в Управление „Гранични войски”, в свързочния взвод. Чрез него уредихме връзката. Катя живееше до Орловия мост в една триетажна къща. Когато позвъних в 11 часа, яви се нейният мъж и казва – „Извинявай. Поседни малко. Катето сега става. Тя трябва да се поприготви. ” След малко се яви. Много хубава жена. Разцъфнала. Даде и тя интервюто. После какво стана… Край Братислава, в бранището, при една катастрофа си отиде от живота. Неочаквано. В разцвета на силите.
И третото интервю като граничар взех от Георги Пирински, председател на Националния съвет за мира. Това е бащата на Георги Пирински. От Банско. Женен за американка. Прекарал дълги години в Америка, но член на комунистическата партия и… от там го изгонват. Един човек, с едни бърни така… и с една пура, вечно в устата му. Той също много ласкаво се отнесе като разбра, че съм от вестник „Граничар”.
КОРЕСПОНДЕНТ НА „НАРОДНА МЛАДЕЖ”
И… вече се уволнявам. Викат ме в редакцията на „Народна младеж”. През цялото време аз им бях сътрудник. Ползваха ме да пиша за заставите. Редакцията се беше преместила вече от ул. „Гурко” в Полиграфическия. Тогава ми казват – „В редакцията няма место по щат.” Има на три места свободен щат за кореспонденти на „Народна младеж” – едното е в Благоевград, другото – в Стара Загора и третото е в историческия град Враца. И аз предпочетох Враца, защото е близо до Брусарци. Близо до нашите. Един прекрасен ден, 3 януари 1955-та, се озовах във Враца. Като кореспондент бях в тая къща на ъгъла, дето са адвокатските кантори. Там беше Окръжния комитет на Комсомола. Мойта стаичка, дето ми дадоха – на първия етаж. И попаднах, на кой мислиш, на един великолепен мъж, наречен Александър Лилов. Инструктор. И един хубав човек, Иван Велев, от Хубавене. Той завеждаше лекторската група, а Сашо беше инструктор и отговаряше за Чомаковци, Глава, Койнаре и така нататък. Тези хора ме приеха много радушно. Станахме приятели и заедно ергенувахме. Тогава на главната улица – от дома дето беше клуба на пенсионерите до Байкал – всека вечер имаше „стъргало”, което траеше два часа. Там имаше много млади хора. Вървиш и си търсиш момиче да го излъжеш. Градът беше оживен, защото функционираше Институт за детски и прогимназиални учителки и Медицински техникум.
Ср.Й.: Колко момичета „излъгахте”?
И.Б.: Нищо.
Ср.Й.: Защо?
И.Б.: Ние осигурихме и велосипеди – да ги возим с велосипеди до Згориград и Мездра, по едни тихи пътища. Нямаше и коли – десет коли имаше тогава. Те се заглеждат по Сашо, а по нас с Иван Велев – нищо. Сашо беше харесван, защото е хубаво момче, високо. Той е турлак от село Граничак, белоградчишко. Селото е в гората. Тук една къща, па наоколо дървета, па друга къща. Контактуването става от една пътека и викаш „Ееееееее, Сашкооооо, от Враца са дошли твои приятели еееееееееей. Ела да ги видиш беееее.” Сашо беше много хубаво момче и още тогава личеше, че Сашо има мозък. Избраха го за партиен секретар. Той се отличаваше със своя ум. Умееше и да пише. Отиде да отслужи в ШЗО Плевен. Сашо най-напред стана първи секретар в Белоградчик, после секретар на Окръжния комитет във Видин и много бързо го издигнаха в ЦК на Партията.
Ср.Й.: Кой беше първи секретар тогава?
И.Б.: Симеон Бешков… Сашо го хареса една гъркиня от Пловдив. Тя си е родена в Пловдив, но от смесен брак – един от родителите й бил грък. Тази жена го „омота”. Тя знаеше четири – пет езика. Ани.
… И не е лъжа това дето е ходил с Людмила. Ами като го е харесвала Людмила – какво лошо има.
… Та от тогава заобичах град Враца.
Ср.Й. Ти тогава за първи път ли идваш във Враца?
И.Б.: Да. Не съм идвал преди. Минавах транзитно. Тогава се носеха какви ли не вицове. Един от вицовете: некакъв турчин се върнал в България и попитал – „Абе, дигна ли се мъглата над Враца?” Толкова е бил омотан тоя град. Другият беше гатанка: „Отпред гара, отзаде (както казват врачани) Балкан, отгоре небе, отдолу кал, а в средата – музовири. Кой е тоя град?”
Като кореспондент на вестник „Народна младеж” обикалях цялата врачанска област. Тя се простираше от река Искър до Тимок и включваше трите окръзи (Врачански, Михайловградски и Видински б.а.). Прекарах много хубави дни. По това време много често идваше Стефан Поптонев – един известен писател, който беше и публицист, и поет. Много често по това време идваше и Димитър Вълев от Елхово, по-късно се разви и като добър писател.
„ОТЕЧЕСТВЕН ЗОВ”
Мина време. Живота тръгна нормално и в един прекрасен ден ме назначиха във вестник „Отечествен зов”. Най-нашумелият вестник в онова време. Главен редактор беше Хаския Челебонов. Шеговито му викаха Хасан Челебонов. А бай Лазо (Лазар Петров, б.а.) беше заместник главен редактор, селски хитрец от Нивянин, завеждаше отдел „Селско стопанство” – агроном и партиен секретар. Двамата с Челебонов бяха образец на човешка дружба, колегиалност… и се допълваха. Колкото Челебона беше затиснат, необщителен, толкова бай Лазар беше обаятелен, обичаше хората, малко лафаджия, малко така устроен… като „дружбаш”. Той е прекарал много тежки години като бедно момче, разкарван е, били са го в полицията в Бяла Слатина. В Техническото училище. Навремето тук е имало един злодей, наречен Кевата. Полицай. Той го е прекършил от бой и бай Лазар е бил принуден да лежи в гипсово корито с изкривен гръбначен стълб. Благодарение на как Пенка, която е прогимназиална учителка, той се възстановява. Тя го е гледала. Те бяха образец на семейство. В „Отечествен зов” работеше едно силно ядро от журналисти. Правеха най-хубавият вестник от всички двадесет и осем окръжни вестника. Тогава, поради стагнацията, нямаше хартия. На окръжните вестници се разрешаваше да бъдат до петнайсет хиляден тираж. Нашият вестник „Отечествен зов” достигна до двадесет и девет хиляди в апогея си. Хубаво се списваше. Много критичен и много проблемен. Запомнил съм, че две хиляди от тази бройка отиваха извън нашия окръг, т.е. хора, направили семейство в Родопите, във Варна, в Бургас се абонираха по каталог, за да получават този хубав и интересен вестник. Тогава, поред, главни редактори бяха Хаския Челебонов, Лазар Петров, Станчо Попов, Петко Цонев, историческия Иван Соколарски, Кръстьо Луканов, популярния Марин Ботунски и Георги Цанев – най-голямото недоразумение, от Бяла Слатина.
Ср.Й.: Ти с всичките ли си работил?
И.Б.: Не. Със всички съм сътрудничил, но при първите четирима бях щатен, и когато дойде Соколарски, вече поех други функции – на окръжен кореспондент на „Работническо дело”. В редакцията работеха много опитни журналисти по това време, все едно, че си ги избирал с конкурс, от които и такива знаменити фигури като Живко Сотиров от Криводол. Той работеше в културния отдел. Голема разцветка. Неуправляем. Себичен, но талантлив, умен човек. Винаги иронизираше хората. Работеше Цветана Тихолова. Баща й Тодор Тихолов, от известните хора. Той е бил председател на Народния съд, съдил е фашистите 45-та година. Тя, много страхлива, обаче умна, педантична. И като жена и като писач. После дойде Величка Божкова. После Върбан Драганов, братът на Лазар Драганов – един от най-интересните функционери. Един Йоло Кръстев от Попица, добър очеркист. В един момент дойде Иван Жуков, както му викаха Ванка Жуков. Той е от рода на Асен Босев и Крум Босев от Руска Бяла. Неделко Атанасов и така нареченият Никола Оплетненски – Никола Гергов, или иронизиран „Оплетарски”. Хубаво ядро. Хубав колектив. Всички живееха като едно семейство. Редакцията беше тук, в центъра, срещу паметника на Христо Ботев, дето се продават гевреците. Отсреща пък беше печатницата – една прихлупена сграда. По-късно я изместиха. Изместването стана, защото Георги Дамянов, легендарен командир на Лопушанската дружина, стана председател на Президиума на Народното събрание и депутат, народен представител от Враца. Той с тогавашния кмет бай Тодор Константинов, кмет с най-дълъг стаж, общуваха. Той като народен представител издейства пари. Тогава нямаше пари, не се строеше така мащабно, както по-късно. Та той издейства в България да се построят три съвременни печатници – Благоевград, Варна и Враца. От тогава датира и тази печатница, дето сега я затриха. Тя беше на два етажа. Като дойде бай Лазар я надзидаха и стана на три етажа. В това време Илия Борисов, става окръжен кореспондент на „Работническо дело”. Без да е мечтал.
Ср.Й.: Как стана?
И.Б.: Е те така. Аз бях редактор на информационния отдел в редакцията на „Отчествен Зов”. И тия дяволи, бай Лазар и Хаския Челебонов, ме насадиха да бъда и партиен секретар. И аз станах. Ние бяхме хубава компания – с чисти човешки отношения, събирахме се на празници. Предишният кореспондент Христо Каменов от Мездра, така нареченото Геле, един Христо Леонтиев, с потекло от Враца, които са били преди мене кореспонденти, и един Цено Бъклето – Цено Иванов от Люти дол отиват тайно, без аз да знам, и ме предлагат при Георги Боков да бъда окръжен кореспондент. Така се озовах на новата работа и станах кореспондент ни в клин ни в ръкав. Първия месец не знаех къде съм – горе ли съм, долу ли съм. После, обаче, свикнах.
Ср.Й. Кажи с кои интересни хора още те срещна живота и професията?
И.Б.: Бай Орлин (Василев Б.Р.) дойде по едно време. Той е от Враняк. Неговият баща е живял в Кунино. Дедо Петко се е казвал. Този дедо Петко е бил малко неадекватна личност и по едно време решил да се разжени. Напуснал бабата, или жена си, и отишъл в Америка. Там фанал въшки и се е върнал. Орлин, стария, бай Орлин – легендарна личност, голям творец. Беше много интересен, много силен човек. Той е първия директор на Радио София след девети септември. Когато го назначаван за директор на радиото той по микрофона съобщава „Скитнико евреин, където и да се намираш, ела в България. Отечественият фронт завзе властта и тука вече има пълна свобода.” Евреина е Сирак Скитник. През това време евреина е на плаж в Египет. Връща се и поемат заедно работата. Орлин преподаваше в курсовете на Съюза на българските журналисти. Ние ходехме преди обяд да ни чете лекции. Преподаваше и академик Владимир Топенчаров. Това е първият академик в областта на журналистиката. Той говореше за съветския печат, а Орлин – за очерка, за репортажа, за литературата. Той тогава разказваше за своя син: „Моето Орленце пише стихове и ми дава- „Тате, прочети го”. Аз чета и го късам. И го хвърлям. Толкова строго се държах. И му казвам, ееей, Орле, като напишеш нещо трябва да го забиеш с пирона на стената и да личи.” Орлин Василев, Орлин Орлинов и Найден Петков, художника, бяха семейни приятели. Една вечер този лудия, стария, бай Орлин казва – „Ей, стига сте висели по софийските кафенета. Ей, Найдене, идете из провинцията да видите живия, реалния живот, бе.” И тогава Орлин и Найден пристигат във Враца. Започва строителството на Атомната. Вечерта в клуба се провежда среща с Генчо Стоев. Тогава за първи път се явява Найден Петков – с бела коса, много жив поглед, динамичен като човек. През 1972 година му уредихме служба на Атомната централа в Козлодуй при първия директор Симеон Русков и началник на строежа Делчо Лулчев. Водеха го на некакъв щат. Дават му квартира в центъра, дето са блоковете. Обаче бачо Найден…Ние му викахме Дунавчето, защото той обичаше да гледа Дунава. Викаше: ”Аз обичам Дунавчето”. От там му излезе и прякора. Той отиде да живее на брега на Дунава, срещу острова, в дома на един селски ратай, Цветан Чоков, влах с кюти ръце, зидар, направил хубава влашка къща, изографисана с валяк. И двора – льочници за гъски, пуйки, кокошки…
Найден Петков беше народен човек. Голям художник. Светлин Русев го е обичал. Според изкуствоведите Найден Петков е по-добър рисувач от Светлин Русев. Направиха го заслужил, след това и народен художник. Бай Найден, или бачо Найден, както обикновено му казваха, го направиха секретар на Групата на врачанските художници. Бачо Найден не беше лаком за власт. Той обичаше хората. Най-много се сдружи с Владо Ганецовски, с Васил Габровски от Бяла Слатина и с Цвекето – Людмил Младенов. Рисуваше по времето на строежа на Атомната скици. На една национална изложба, посветена на Захари Зограф, бачо Найден се явява с хубава картина, портрет на бившия ратай Цветан Чоков – „Хазяин”. Беше го нарисувал много хубаво – на верандата един разкрепостен беден човек, работник. Наградиха го в Самоков – Захари Зограф е от там и изложбата беше в тамошната галерия.
АТОМНАТА
Преди да минем към другите ще кажа, че на 14 октомври 1969 година се прави първа копка на Атомната централа. От София идват Пенчо Кубадински, идва и Овед Таджер и други знаменитости. Първата копка направиха в бившето блато на Козлодуй. Още царевицата не беше прибрана. След няколко месеца започна атаката. Назначиха за първи директор Симеон Русков, от котелския край. Много интересен човек. Преди това е бил директор на атомния експериментален реактор в София и директор на завод „6-ти септември” – Трамвайния завод. Там го правят почетен гражданин на София. Този човек беше много всеотдаен, много възпитан. Завършил инженерство в Бърн, Чехословакия. И създаде хубав екип. Тогава дойде Овед Таджер. Тогава дойде Делчо Лулчев. Това са хора – фантасти. Велики хора. Като човеци. Като строители, професионалисти. И започна атаката.
На 4-ти септември 1974-та година беше официалното откриване на Първи реактор. Идва бай Тошо. Соколарски е първи секретар. Иван Абаджиев вече е в София. Голямо тържество. Изведнъж Тодор Живков се оживява и казва – „Соколарски, Сте Це-то ни е изпреварил.” А бай Стоян Даскалов, много представителен мъж, винаги костюмиран, с бяла риза и с много хубава коса и интелектуално лице. Красавец. Сте Це-то отишъл много по-рано, за да посрещне гостите – все едно, че е домакин. Започна тържеството. Тодор Живков произнесе слово. „България светна…” Минаваме през първи реактор. Нали него откриват. Другото все още беше в строеж. Залостили Веско Вълков, артист, младо момче с много приятен глас, забулен в мъглата там некъде на високо и съобщава какво значи атом. Сила. Че ако избухне може да затрие целия оня край. Бай Тошо изглежда го хвана шубето и само вика – „Давайте нататък. Давайте.”
Тодор Живков е идвал четири пъти на Атомната по различни поводи. Това е епопея в строителството. Искам да ти кажа, че когато се откри, България беше деветнайстата страна в света със своя атомна електроцентрала. В света има двеста и трийсет държави. Представяш си, една България, бедна, да има атомна. Тогава това стана благодарение на Съветския съюз. Започна строителството. Един след друг вече станаха Втори, Трети, Четвърти реактори. После направиха големите реактори – Пети и Шести. Малките са по 440, другите са по 1000 Мегавата.
Но това беше голема строителна епопея. Възроди се Козлодуй. От най-загубеното, големо село, стана процъфтяващ град на брега на Дунава. Тогава Йордан Радичков, заедно с Найден Петковь дойдоха на посещение, агитираха Йордан Радичков да напише нещо. Но този библейски мъдрец не харесва тия новости. Той харесва Библията, религията,народните поверия. Той тогава каза едно изречение, което го има в неговите книги – „Човек е едно дълго изречение, написано с много любов и възхвала, но и с много правописни грешки и затова аз го обичам”. Това изречение стана като негов символ. Всички дипломати непрекъснато го цитираха. Той, в едно кратко изречение, е казал смисъла на живота. Написаха се книги. Вера Мутафчиева написа една книга „Белот на две ръце” за строителството. Създадоха се картини. Атомната оживи този район. През това време като най-прославени строители бяха Господин Йорданов, два пъти герой на социалистическия труд, от едно чирпанско селце, наречено Зетьово. На Атомната работиха между десет и петнайсет герои на социалистическия труд. Това бяха знаменити строители. В апогея на строителството се бяха събрали между десет и дванайсет хиляди строители и монтажници.
КЛУБЪТ НА ДЕЙЦИТЕ НА КУЛТУРАТА
И.Б. Едно от най-интересните неща от живота на Враца, на този стар, хубав и както го определят – най-красивия и най-поетичен град на България, беше Клуба. Една от най-интересните разцветки във втората половина на двайсетия век. Клубът на дейците на културата е изграден в едно малко салонче в кинефикация. Това е кино „Васил Коларов”. Там се подвизаваше администрацията. Една вечер се събират дейци на културата, които учредяват Клуба. Ето какво е написал един от учредителите, Кирил Торомански, който по това време е и кореспондент на вестник „Литературен фронт”. В бр.7, от 14 февруари 1963 година, на стр. 3 : „ На 31 януари по инициатива на Окръжния комитет на БКП се откри Клуб на дейците на културата. Кръстьо Евтимов говори в салона за задачите на клуба и прочете правилника. КДК ще обема няколко секции – литература, изобразително изкуство, театър, журналистика, музеи, архитектура. Общо 140 човека ще участват в тези секции, дейци на културата. Ще се използва една кафе-сладкарница за представителни нужди и като салон за творчески срещи и разговори.”
От учредителите по-известни са Иван Соколарски, Ганчо Маринов, Евгени Генов от Ямбол, тогава директор на врачанския театър, Кирил Торомански, Върбан Велчев, Цвятко Йорданов. Минава време и шеф на Клуба става най-проспериращият и най-перспективният – Цвятко Сандулов, тогава секретар на Градския комитет на Партията по идеологическите въпроси. През това време идва и Иван Абаджиев, който изцяло подкрепя инициативата на младите творци. С личен пример увлича и другите ръководители на града и на окръга да подкрепят материално и морално Клуба. Клубът от своя страна пое културно шефство над строежа на Атомната централа. Атомната централа, с богатите си финанси и под ръководството на директора Симеон Русков и на Делчо Лулчев, пък оказва материална подкрепа. Тогава се създава богатата база.
Един клуб на дейците на културата не може да функционира нормално, ако няма кръчма. В кръчмата дейците на културата се събират и провеждат разговори, срещи и т.н. Цветко Сандулов, като млад, ентусиазиран, умен човек, с оригинални идеи и с авторитет, спомага като председател за процъфтяването на този клуб. През това време аз съм негов заместник председател. Аз уреждах връзките с атомната централа. Тука неочаквано изпратиха бригадата на бай Петраки Стоименов, един много благ човек, голем майстор. Неговата бригада работи по създаването на така наречената „Атомна зала”, която е изцяло новопостроена. Говорим вече за къщата, която е на площад Ботев. Това преди беше сладкарница с една табела, че едната стая е клуб и там се събират тия душеприказчиците и така нататък. После като се направи самостоятелно, с кръчмата- оживи се. Благодарение на Атомната централа, благодарение на Иван Абаджиев и благодарение на Цветко Сандулов. Клубът тогава беше най-демократичната институция. Разви се и стана притегателен център. В ръководството му винаги имаше интересни творци от различните секции. Твоят баща също беше член на ръководството. Сред най-дългогодишните – Кирил Торомански, Върбан Велчев, Кръстьо Луканов. Архитект Иван Велев беше член на ръководството, Ивайло Диков, Владо Ганецовски, Николай Дойнов. Лека полека Клуба набра темп, сили, авторитет и се превърна в най-интересния културен център. Аз станах председател след Сандулов. Фактически той ме въведе в работата и той държеше аз да бъда негов заместник. Като станах председател на Клуба, той също ме подкрепяше. Нямаше антагонизъм. В клуба имаше много интересни прояви не само на местни творци. Клубът е дал арена за изява на сто от най-големите творци от столицата и от други райони на страната. В Клуба е гостувал Валери Петров, гостувал е партизанският поет Веселин Андреев, гостували са Елисавета Багряна, Дора Габе, Блага Димитрова, академик Петър Динеков, мъжът на Блага, който й носеше куфарите по това време, Йордан Василев, Николай Хайтов, Борис Делчев – критика. От симфониците – Константин Илиев. От художниците – Светлин Русев, Найден Петков. Не мога да си спомня сега всичките. Божана Димитрова от Радио София. Петър Танчев от вестник „Земеделско знаме”. Георги Боков е гостувал. Тодор Живков беше гост на Клуба. Поради мерки за сигурност, обаче, срещата се състоя в приемния салон на Окръжния комитет на Партията, но мен ме „назначиха” да му бъда домакин. Всички дойдоха много ентусиазирано. Беше Радосвета Бояджиева, Коло Дадов, Владо Ганецовски, Димитър Шонев. С Тодор Живков беше Тано Цолов и Начо Папазов. Богдан Николов говори за откритата плоча в Градешница.
Клубът получи признание от Комитета за изкуство и култура. Тук се проведоха две национални срещи – за изучаване опита на клубовете. В България, по онова време, имаше трийсет и два клуба. Освен в окръжните градове, клубове имаше в Асеновград, Димитровград и Горна Оряховица. За съжаление, след така наречената демокрация, клубът във Враца падна пръв, защото Савов, големия демократ, си взе къщата и клуба остана без база. За Клуба могат да се разказват много интересни работи. Клубът, освен поетото шефство на Атомната централа, беше в много тесно сътрудничество с клуба от Смолян, с клуба от Плевен. Нашият клуб е инициатор за създаване на клуб в Ботевград. Имахме сътрудничество с Михайловград, с Видин, с Пазарджик. Всички признаваха, като авторитетно средоточие, врачанския клуб. Валя Балканска е била тук. Христина Лютова. Много често е била дъщерята на Хайтов.
В Клуба имаше пари, защото всички, наред с Окръжния народен съвет, кмета, Атомната централа, Петър Дилов, Химко го подкрепяха. Казват „не всичко е пари”, ама без пари нищо не става. В Клуба се организираха много хубави изложби. По традиция имаше литературни четения. Клубът се грижеше за изява на местните творци. На баба Радосвета (Радосвета Бояджиева – първата жена диригент на България б.а.) вечер сме правили. На Аксиния Джурова. Няколко пъти идва Константин Илиев. Добрин Спасов. Велики личности. Павел Матев. Лиляна Стефанова. Много народ. На няколко пъти в нашият клуб идва на посещение Дора Габе. Вечерта – „Почакай, Слънце!” Голяма поетеса. Голям човек. Когато я попитах за данни от паспорта, защото трябва да я даруваме със сто и двадесет лева – толкова пари се полагат на народните артисти и на народните деятели на изкуството и културата, тя каза : „Аз не обичам парите. Аз обичам сладки работи и обичам да ме целуват.” И Илия Борисов трябваше да стане целувач. Обаятелна жена. Много човечна.
Ср.Й.: На колко години беше тя тогава?
И.Б.: Някъде към деветдесет години.
ЗА ЖУРНАЛИСТИКАТА
И.Б.: През живота си, както във Враца, така и в София, срещнах много интересни хора от онова време, от втората половина на двайсетия век. Един от много интересните хора, с които винаги съм се хвалил, че съм виждал и познавам, беше Димо Казасов – журналист, естет и приятел на Кимон Георгиев. Това са превратаджиите след 1925 година, когато започва кървавия период. Този човек и на деветдесет години сътрудничеше на вестник „Отечествен фронт”. Пишеше почти през ден. През ония години той пишеше за естрадата. За Лили Иванова. За младите журналисти. Старец, а толкова млад по дух. Той завеща на младите журналисти : „Бъдете искрени, сърдечни, отзивчиви. Виждайте ясно нещата, събитията, хората. Предавайте точно тяхната същност и техните образи. Предоставете хитростта на дипломатите, а за себе си запазете насладата да виждате истината и действителността и куража да ги сочите такива, каквито са. Вие никога не трябва да лъжете и още по-малко да мълчите. Това би значело да напуснете своя високоотговорен пост и да го предоставите на безотговорната, коварна и силоустна мълва. Това не би било само бягство, това същевременно ще бъде и подлост и измама.”
Една привечер с Хаския Челебонов седим в Клуба на журналистите в София и вечеряме. Приближава до нашата маса едно хубаво момче с красиво лице, с големи очи и красива коса. Пеньо Пенев, с цялото си величие, леко подпийнал се обърна към Хаския Челебонов: „Хасчел, мога ли да седна?” Хаския го покани. Говореха си за сътрудничеството във вестник „Стършел”, където и двамата пописваха, и Пеньо извади многотиражката „Тутраканска трибуна”. На първа страница – как върви жътвата, а на втора страница негови инкриминирани стихове. Забравих заглавието на това стихотворение, но завършваше с думите „как трудно е в днешния век да бъдеш честен човек”. Пеньо го откъсна, написа автограф и го подари на Челебонов.
През живота си съм написал няколко книги, които нямат стойност на литературни произведения. Те са художествено – документални неща, които съм изживял във Враца. От тях – интересна е книгата за историята на моето второ родно село Лютиброд, откъдето е Радка. С един доцент, Ганчо Тодоров, историк, написахме за миналото и бъдещето на това село, свързано с най-древната история и с изчезналия град Коритенград. Написал съм отделно брошурки за врачанска област, най-голямата община в Северозапада, за площад „Христо Ботев”, за Враца – „Град като Балкана древен и млад”, много албуми, книга за атомната централа „Първа атомна козлодуйска” в две части. Участвал съм в издаването на много специални вестници. Претендирам, че съм основател на вестник „Първа атомна”.
Като журналист имах възможност да обиколя двадесет страни в Европа. Бил съм на Айфеловата кула, на триста и трийсет метра височина. Разхождал съм се в Рим, на площад „Виктор Емануил”. Бил съм във Ватикана, в библиотеката. Видял съм Колизея. Видял съм Пискарьовското гробище. Истанбул. Бил съм в Атонските гори, монашеската република, която е от хиляда години. Разхождал съм се във Варшава, в Прага, в Атина. Видял съм Акропола.
Илия Борисов е живял във Враца от 1955 година. На 20 юли съм написал : „Днес Илия Борисов е преживял двадесет и девет хиляди дни и нощи.” Две трети от живота ми и е посветен на журналистиката и тя е станала моя съдба.
Борянчето, дъщерята, наследи моята професия. Сега ми е колежка. Пише във вестник „Поглед”.
Йосиф Хербс е казал, че журналистиката е наука, макар че тя отдавна е станала изкуство…
Аз съм служил при пет-шест главни редактора. Обичали са ме. Най-много са ме обичали Георги Боков и Радослав Радев. Боков ме прати с първия самолет след Втората световна война София – Рим. Аз съм видял летище Фиомичино и бях във Рим една седмица. Когато го попитах, другарю Боков, какво трябва да правя, той ми казва „Борисов в българското посолство ще има пресконференция. Предай трийсет реда и поживей една седмица – да видиш как живеят хората.”
Е това е живота, както искаш, така го рисувай. Ние сме го изживяли и от тоя живот не можем да се откажем.
май 2011 година,
Враца