ПЪРВАТА
РАДОСВЕТА БОЯДЖИЕВА – НА 85 ГОДИНИ
• Интервю на Сребрина ЙОРДАНОВА
с първата жена-диригент в България
– Г-жо Бояджиева, Вие сте първата жена диригент вБългария. Разкажете как стана възможно това, началото, пътя…?
– Ами… дълга история, трябва дълго да разказвам. Първо, музиката в нашата къща беше едно от най-главните неща. В къщи се пееше. Имахме си домашен хор. Баща ми дирижираше този хор. Учеше ни да пеем. Пеехме класически пиеси, пеехме хорове от опери, изобщо – занимавахме се с музика. Не пропускахме концерти, не пропускахме явления като това – през войната Франкфуртската опера дойде с „Пръстенът на нибелунгите“ от Вагнер. Всички бяхме на четирите представления, защото в нашата къща вкупом се ходи. Бяхме пет деца. Майка ми, баща ми, петте деца ходехме вкупом на концерти, на представления и на всяко по-важно културно събитие. Не само на музика. Като дете много мразех художниците, защото всяка неделя баща ми ни дигаше рано, не ни оставяше да се наспим – да ни води на изложба. Не е имало изложба, която да не сме посетили. Мразех художниците, но първият ми приятел беше художник… Така… съдбата ме наказа по тоя начин. Като бях в трето отделение се преместихме от Враца в София. Всички ние заедно с най-малкият ми брат, който беше на 5 години, участвахме в хор „Бодра смяна“. Водеше го Бончо Бочев, бащата на Лиляна Бочева. Този хор беше направен от учениците на прогимназия „Антим I“ на ул. „Оборище“. Там учехме. Бочев беше много строг учител. В един гимнастически салон пеехме и всички трябваше да гледаме в него. Щом се отвореше врата и някой погледнеше натам, той вдигаше скандал и казваше: „Тук, тук, тук! В устата ще ме гледаш! Слон да влезе, мен ще гледаш.“ Нещо, което аз сега казвам на моята внучка: „Как свириш тука, а гледаш там на телевизията какво минава?! Слон да влезе тук ще гледаш, в нотите!“ /смях/. Така, че музиката беше въобще постоянното присъствие в нашата къща. За съжаление нямахме пиано. Една моя учителка решила, че аз може би имам някакво увлечение към музиката – искаше да ме учи на пиано. Баща ми каза: „Не може, защото нямаме пиано в къщи.“ Той донесе една китара, на която аз за два дена научих акордите и започнах да свиря на нея. А на брат ми, който беше на 6 години, му намериха цигулка – на Неделка Симеонова – известната цигуларка (баща й живееше до нас), и той, от 6 годишен, започна да свири и на 7 години взе да излиза на сцената с много тежки произведения. Така се определи кариерата му на цигулар.
Аз, когато бях на 16-17 години, ученичка в класическата гимназия, много обичах гръцки и латински и исках да ставам археоложка. Изведнъж у нас се появи пиано по неочакван и много особен начин. Имаше една къща „Кремона“ на Георги Белчев, брат на Багряна, частна къща за пиана. Какво е станало – баща ми трябваше да му гледа някакво дело, Георги Белчев казал: „Колко пари за хонорар?“, баща ми отговорил: „Ами, хонорар нема да ми даваш. Ще ми изчислиш колко струва едно пиано и колкото трябва – аз ще ти додам.“ Георги Белчев изчислява и се оказва, че трябва да се дадат 32 000 лв. още за пианото… Е, немаше такива пари, но майка ми си беше избрала палто. И си даде парите за палтото… Така започнахме всички да свирим на пиано в нашта къща. Оставаха ми последните два класа в гимназията, аз, разбира сe, се залепих за пианото и се отдадох изцяло на него. Интересното беше, че като започнах да свиря реших, че изобщо няма да ставам никаква археоложка, а ще ставам музикант.
Баща ми, Анто Бояджиев, беше един от големите адвокати – известен на цяла България, защитник на всички подводничари, парашутисти… Вапцаров, Антон Иванов… и други, заради което отиде в лагер по време на войната. Но по призвание си беше поет и музикант. И не случайно във Враца, 1908 г., първите сцени от опери са давани по инициатива на баща ми. И хорът, който и досега съществува, хор „Орфей“, е хор, който е създал баща ми.
Летно време, на лозе, имахме един ден, това беше обикновено на Голяма Богородица, 28 август, ден, който аз и досега си празнувам като лозарски. Това бяха най-големите лозарски празници. Нашето лозе, старо имение, се намира във Враца. Ние сме от Враца. То е на 8 километра от града, в местността „Дери вол“. Не е поетично име, но аз се смея и казвам, че като умра ще го кръстят на мое име (смях). Тогава ще стане по-поетично. А… на Голяма Богородица от лозе тръгваха всички пеша до Враца, 8 километра, през поетичния път „Шеровитица“. Баща ми свиреше на китара, ние вървяхме и пеехме. Но вече в нашия хор влизаха лели, братовчеди, братовчедки… Това беше една голяма група от около двайсетина души. Традицията беше такава – рано сутринта се тръгва пеша, пее се през цялото време. Минавахме през лозята. Всички хора излизаха да ни слушат. Отивахме във Враца и там на мястото, където сега е големия хотел, и където беше джамията, имаше голяма триетажна къща, в която долу правеха симит, вземаха ни симит и кебапчета и се връщахме обратно пак пеша. Това беше голямата екскурзия със пеене.
На лозето ние давахме спектакли на оперети. Леля ми свиреше на китара. Тя беше жената-оркестър. Седеше на излъка, кръстосала босите си крака, а ние играехме оперетата „Павел Иванов“- руска оперета за един мързелив ученик. Всеки от нас беше някаква наука. Аз, например, бях география. В ръцете си държах тестия. Тестия това е голяма стомна, без отгоре… беше й счупена отгоре шопката, дето се пие вода. На нея бяха нарисувани меридиани, паралели и незнам още какви работи с тебешир и аз пеех: „Тез меридиани на полюса са всички събрани…“ А пък сестра ми беше историята и пееше: „Цар персийски Славни Кир, в бой бегал е без мундир. А укротител конски бил Александър Македонски на своя бял кон Буцефал.“ Така ние давахме представления. Покойната ми сестра Лада Бояджиева се качваше на ореха и с един голям рупор съобщаваше: „Внимание, внимание! Тук е вила „Тишина“. Довечера, щом изгрее луната, ще има представление. Поканват се всички лозари на представлението. И действително лозарите се събираха и ние им давахме представление.
Аз започнах да свиря на пианото. Завърших гимназия и казвам на баща ми: „Няма друго да уча освен Музикална академия.“ И той: „Как Музикална академия, ще си учиш наука. Не може Музикална академия. Това е несериозна работа. Това е за удоволствие.“ Аз обаче упорствам. И отидохме при проф. Андрей Стоянов, да каже той дали мога да уча в Академия или не мога. Отиваме и Андрей Стоянов казва така: „Ама как ще влезете в Музикалната академия? Там хората свирят от 5 годишни. Това не може – вика – вие какво свирите?“ Викам: „Вижте какво, Вие ми дайте материала, с който трябва да влеза. Аз не искам в специален клас. Искам в теоретичен клас. Хармония, всичките науки музикални и нака нататък, и да си пиша разни песни…“ Защото аз подарявах – на майка ми на рождения ден й пишех по една песен. Сега хората гледат други подаръци да купят, а аз тогава написвах по една песен. Андрей Стоянов реши да ме поизпита. Започна да удря някакви акорди и аз му казвам какви са тоновете и той вика: „Абе това редко се случва да се чуват тоновете. Ами, добре, вика, давам материала.“ И аз се залепих за пианото. По шестнадесет часа на ден седях, свирех през целото лято. Всички бяха на лозе, а пък аз не бях на лозе. И така…Държах изпит в бившата Музикална академия. Издържах изпита и влязох, за съжаление, в резервите. И някой изглежда, за мой късмет, се отказал и аз току се намерих студентка в Музикалната академия. Какво да ви кажа, бях май добра студентка. Разбира се при Андрей Стоянов не можех да остана, защото неговите ученици беха виртуози – Юри Буков, Блага също беше негова студентка, само че тя отиде по друга линия…
– Коя Блага?
– Димитрова. Блага Димитрова. Ние с нея бехме съученички. Тя свиреше Шопен, когато аз започнах да пиша моите музики…
Човек требва да притежава пъргави ръце и много техника и затова се преместих при Панчо Владигеров. Станах ученичка на Панчо Владигеров. Там имаше чудесни условия за мойто развитие като музикант. Като не си научех урока – написвах една песен, и като отида на урок, и като почнех да свиря, той казва: „А-а-а какво напраи, какво напраи, какво напраи!? Това на какво прилича?“ И разни други думи, които няма да казвам, както си го казваше Панчо. И аз: „Ми, г-н Владигеров, аз просто не можах да си науча сонатите, защото написах песен.“ „Я дай да видим какво си написала? Какво си написала? Аха, аха. Я?“ Седа Панчо, запалва цигарата. Тя му висеше вечно на долната устна. И почва да го свири. „Аха. Тука добре. Тука добре. Ама тука защо така? Тук не може в тая гама. Я да видим в другата гама как ще бъде.“ Той започна да ме учи на композиторския занаят… Третата година започнахме да учим композиране при проф. Марин Големинов. Той беше много интересен човек. Млад. Хубав. Духовит. И целия клас, ние бяхме клас от 25-26 момичета и момчета, много го харесвахме. Много обичахме неговите часове. Той ни учеше – не бяхме клас по дирижиране специално, но беше едно запознаване с мануалната техника на дирижирането. Ръководеше между другото оркестъра на Академията. Аз там присъствах неотстъпно. Марин Големинов караше всеки от нас да излезе и да дирижира това, което пеехме. Целият клас пееше в хор. Аз най-обичах да излизам и да дирижирам. По едно време му бях дошла до гуша дет се вика. И той казвашe: „А стига ти. Някой друг да излезе.“ От другите, обаче, никой не ще да излезе. Така се запознах с музикалната техника на дирижиране и с партитурите. Това беше студентството ми през време на войната и на софийските бомбардировки. Точно на моя рожден ден, 10 януари, София я бомбиха яко и ние бяхме принудени на следващия ден пешком да се изнесем в едно село, където леля ми беше учетелка. От целия багаж, който можахме да вземем на една шейничка, аз, разбира се, си взех партитурата на „Дон Жуан“ – увертюрата, която ми беше настолна книга в евакуацията. И на село денем и на газената лампа вечер четях тая партитура. В главата ми звучеше оркестъра. И тогава разбрах, че без тая работа не мога, че това ми е призванието. Последната година трябваше да има концерт, казваше се – Акта на Академията. На тоя концерт проф. Големинов искаше някой от нас да дирижира оркестъра. Имаше двама-трима кандидати. Нещо като конкурс беше и аз издържах конкурса. Той определи аз да дирижирам. Беше ме страх от сцената, изпитвах панически страх. Тоя страх го бях проверила по време на концерти на брат ми, който тогава беше известен цигулар. Той беше вундеркинд, на тринайсет години свири в зала „Биат“ на „Раковска“ за една вечер и четирите концерта в ре-мажор: Паганини, Бетовен, Брамс и Чайковски… Мислех, че никой не слуша брат ми и че цялата публика гледа мене и чака къде ще сбъркам. И затова реших – като изляза на този концерт – Акт на Академията, ще реша дали трябва да ставам диригент или не. Като преминавах през сцената, от кулисите до пулта, мислех, че нямам крака, че ходя с гумени крака. Но като се качих на пулта, като се обърнах с гръб към публиката и погледнах оркестъра… остана музиката и аз. И реших, че тук ми е мястото. Това ми е пътя. Това решение споделих с моите първи приятелки Блага Димитрова и Стоянка Мутафова, с които бяхме в един клас в гимназията и бяхме едно много хубаво трио.
– Славите се с феноменална памет. Кои са любимите ви творби, които дирижирате по памет?
– Всичко, каквото съм дирижирала, съм дирижирала по памет. Има една стара поговорка диригентска: „Или главата в партитурата, или партитурата в главата“. Много е сложно, когато главата е в партитурата. Много е лесно, когато партитурата е в главата. Тогава можеш да правиш истинско творчество. Партитурата всъщност ни е учебника, който казва какво ще правиш в момента. Партитурата е суфльора на артиста. Артистът трябва всичко да знае и суфльора му служи само за успокоение. Понеже аз съм по-нахакана – нямах нужда от такова успокоение. Затова си дирижирах без партитура. Паметта, тя е родов “дефект”. Баща ми всичките си дела водеше по памет. Спомням си, дете съм, той е млад, имаше на пл. „Славейков“ една зала, където сега е киното, там държеше лекции, философски, и винаги имаше много хора. И имаше мото: „Без гняв и пристрастие“. Той цитираше по памет Маркс, Ленин, Хегел, Ницше. По памет – на еди коя си страница, абсолютно точно. Все едно, че ги чете. Цитати – цели страници. За делата също той нямаше адвокатска чанта за бумажки. Всичко се знаеше наизуст. Това го има и в сестрите ми, и в братята ми. Има го и в сина ми, и във внучката ми. Това си е родов дефект. А те си мислеха, че кой знае какво е, че седя и зубря партитури денонощно. Боже Господи! Че на мене работата по партитурите ми е била между другото. Господ ми е дал нещо, сигурно много важно. Значи – била съм в къщи за мъж, за жена, за всичко. Всички отговорности. Абсолютно всички. Каквото трябва да се свърши за домашна работа, каквото трябва по пазара да се купи, да се сготви… И през целото това време партитурите са ми се въртели в главата. Спомням си – трябваше да правя „Девета симфония“. Първият секретар на Партията, беше човек, обичащ музиката, току дойде в Клуба на дейците на културата и вика: „Ти какво правиш тука. След седмица имаш такъв тежък концерт с „Девета симфония“. Кога ще учиш партитурата?“ Ами, викам, тя си се учи. Аз мога да си разговарям, да пия кафе, да мия чиниите, да готвя, да правя всички други работи – партитурата ми се върти в главата и се наслагва, и се наслагва, и се работи, и се разработва, и идва един момент, в който става готова и край. С репетиции или без, излизам. Тя ми е в главата, и в очите, и навсякъде. Даже си виждам хората как ходят по сцената. Като тръгвах на представление вървях пеша – от нас до Операта. Горе-долу петдесет минути бавен ход… И се виждам как сядам в салона, мислено, и се виждам как заставам пред оркестъра. Виждам се в гръб, как заставам на пулта, как започвам да дирижирам, чувам певците как пеят, чувам оркестъра как свири. Издирижирвам си цялото представление, а аз съм едновременно и публиката в залата. Единствената публика. И затова не ми е било трудно, защото до сега, като слушам някои от оперите или концертите или симфониите, които съм дирижирала, казвам: „Е сега ще обърне страницата.“ Знам на коя страница къде какво е написано. Точно по този начин, по който Хайкин ме учеше.
– Вашата преценка за мястото на културата в живота ни днес?
– Мястото на културата, ако обективно се погледне, като място в момента съществуващо, е едно нищожно място, никакво. Просто за култура никой не се сеща… не само защото няма пари. Пари има. Само, че тия, които имат пари, нямат нужда от култура. Според моето скромно мнение. Но, което е най-лошото – хората на изкуството не могат да се облегнат на никого.
А мястото на културата е изобщо най-важното място, което една нация трябва да съзнава. Защото без култура накъде? Хайде, ние не сме били в Европа, нали? Първи отидоха Гяуров и Узунов в Европа. Първи чуха за България на Парижкия конкурс, когато Пипков ги води на конкурса. И казва: „Аз им купих по една книга и им я надписах, за да помнят, че са били в Париж на конкурс и че са спечелили Голямата и Първата награда.“ А тук ние се подигравахме и викахме „Е, кои спечелиха? Гяура и Узуна – двама турци“.
Кого цениш ти в една нация? От кого я цениш? Нали от писателите, от композиторите. Нито я цениш по футболистите, защото това е временна работа, нито я цениш по богаташите, нито я цениш от това, дали е голяма, дали е малка, дали е под робство или не е. Но… това сега на никого не е интересно, за съжаление… Композиторите и писателите все пак си пишат и това остава. И художниците. А ние какво? Ние сме във времето. Времето е наше, нали, в кавички. Времето е наше и то изтича така ж-ж-ж-т. За секунди, за минути, за часове и го няма вече, ако не си го записал. Например, аз нямам записи в радиото, освен тези, които са записали случайно на концерт. Извикаха ме един ден „Абе, викат, ела тука. От тебе нищо няма да остане. Защо досега нямаш запис?“ „Ами поканихте ли ме?“ „Че кого каниме? Те идват и се натискат.“ „Е, аз не се натискам.“ И ми дават да направя запис с един скапан оркестър, част от радио-оркестъра. Правих цяла седмица репетиции, те не се познаваха един с друг на пулта. Моцарт – една симфония. Аз казах „това няма да излезе“. Не го пускам. „Ма ка-ак? Не може, ние сме дали пари, викали сме допълнително хора.“ „Ами защо не ми дадохте свестния радио-оркестър? Не, аз под това не се подписвам.“ „А как ще ти платим хонорар?“ „Кой ви иска хонорар? Ако трябва да ви платя“, викам. Това няма да излезе… Записаха ме с разговори, със стихове, с разни статии, които не посмяха да пуснат по вестниците. И останаха там за златния фонд. Като умра ще ги пуснат…
– Вие пишете романа на Вашия живот. Интересно ли е отново да изживявате изживяното?
– Винаги е интересно човек да си спомня и лошото, и доброто. Повече – доброто. Като се втурне… ето сега, както ме питаш, значи, аз от едно на друго, от едно на друго… Все едно, че отново почваш да се раждаш и да живееш отново. Този, който няма спомени, е загубен. Той изобщо не е живял. Ама нали така ни зачеркнаха – четиридесет и пет години ние не сме живяли. Ние не съществуваме, нашето поколение, според някои другарчета и господа. Нали? Какво излиза – въобще не сме живяли, нито сме творили, нито нищо! А тази култура, а всичките ценности, кои са ги творили? Ние, бабите и дядовците дето сме сега. Жалките пенсионери, дето ходим и се редим на опашка за някакви грошове. Ние сме ги творили… Една Таня Масалитинова да я пенсионират! Че това не е ли безобразие? Че Блага? Че Стоянка? Че Калоянчев? От музикантите кой ли не? Ами това е едно поколение, което беше първо – сериозно, второ – професионално. Вярно, че имаше и много непрофесионалисти и че пробутваха „нашият човек“ от село, от града, на незнам кой си, разни некадърници пробутваха. И те провалиха и цялата идея, и всичко. Нали? Защото некадърниците винаги провалят. Те и сега провалят. И СДС-то също го провалиха некадърниците. Но кой тая култура я направи, досега! Хайде направете я вие. Да видим какво ще направите по-нататък вие, младите.
– В трудни времена интелектуалците се съхраняват и даже трудните времена укрепват интелектуалните способности на човека. Мислите ли, че духовността може да се съхрани вече?
– Мисля, че може. Винаги може. Духовността не умира! Тя някъде отива на петнайсти коловоз и след това се оказва, че петнайсти коловоз е първи. Както в Евангелието – последните ще станат първи. Нали? Само че трябва по-умни хора да дойдат. А една нация, която си отрязва главите на интелигенцията всеки трийсет години, няма какво толкова да се чуди, че в момента много глави са отрязани.