Шотландия – страна посестрима на България 7. „СТРАХОВИТИЯТ“, „МАГЬОСНИЧЕСКИЯТ“ ЕДИНБУРГ

Марин БОТУНСКИ

***
В 9 часа на 30 декември 2015 г. тръгнахме за Единбург. По телевизията предупреждаваха, че над Шотландия „връхлита“ бурята Франк. Ние, смятахме, че ще я преодолеем, решителни бяхме… По пътя дъждът се усили, видимостта намаля. Усилваше се и вятърът – на моменти ставаше толкова яростен, че отместваше колата на пътя.
Май, помислих си, взе да се сбъдва писаното от Шон О, Конъри и Мъри Григър: “страховит“, „зловещ“, „магьоснически“, ще е този Единбург… Но на инат продължихме – минахме Стоунхейвън, стигнахме Нютън Хил, където живеят приятелите на Сребрина и Хари – Михаил и Ана и… се върнахме. Хари, до вчера военен човек, не е свикнал да се дава, да се връща не стигнал до мястото, към което се е отправил, но заради мен и заради Сребрина пое обратния път. И за да не се е „дал“ съвсем, ни заведе на крайбрежието – погледахме „разбунтувалото“ се Северно море. Сребрина, Хари, Деси и Стоян влязоха в един магазин, а аз останах в колата, която силният вятър отново „отбутваше“ от пътя.

И взех да връщам прочетеното… В „Шотландска готика” Шон Конъри и Мъри Григър пишат: „Старият град е „зловещ“ (eerie), „страховит“ (gruesome), „съдбоносен“ (weird), „магьосник“ (warlock) – не е ли странно, че всички тези мрачни думи, свързани със свръхестественото, са от шотландски произход. Те са готическият дар на Шотландия за англичаните. Ако се изкачите по изтърканите през вековете каменни стъпала на Наблюдателната кула в горния край на Роял Майл, всякакви подобни определения просто ще започнат да се набиват в очите ви. Особено ако достигнете върха на кулата, където е разположена потъналата в сенки „Камера обскура“ и надникнете надолу през тайнствения полумрак. Тогава пред очите ви бавно ще започнат да се очертават, изложени сякаш на гигантски поднос, добре подредените улици на Новия град, строен в неокласически стил. Ако погледът се зарее отвъд двете копия на антични храмове, подслонили Националните галерии на Шотландия, няма да е трудно да си представим Стивънсъновия доктор Джекил, обитаващ това изискано средище на Просвещението.
После, когато операторът завърти обектива на викторианския перископ към покривите на сгушените една в друга готически сгради на Стария град, ще е също толкова лесно да извикаме в съзнанието си демоничното второ Аз на добрия доктор, злодея мистър Хайд, промъкващ се из тесните улички, които водят към Роял Майл…”
Прочутия шотландец Шон Конъри всъщност се казва Томас и е роден на 25 август 1930 г. в Единбург. Баща му Джоузеф Конъри е шофьор, майката- Еуфамия Маклийн – чистачка. Преди да стане „светило”, „звезда”, Шон Конъри работел като млекар, шофьор, общ работник, модел в Колежа по изкуство, изработвал е ковчези …
Колко творци могат да се похвалят с такава постъпка: Конъри дарява целия хонорар от участието си във филма „Робин Худ – Принцът на крадците” за благотворителност. Може би не много от почитателите му в света знаят, че е член на Шотландската национална партия. В началото на ХХI век, през 2003 година, заявява, че няма да се върне у дома, докато Шотландия не получи независимост от Англия.
Шон Конъри дебютира в киното през 1962 г. с “Доктор Не” . Последваха “От Русия с любов” , “Златният пръст”, “Мълнията”, “Живее се само два пъти”, “Диамантите са вечни”, „Никога не казвай никога”, „Шотландски боец“, „Недосегаемите“, „Името на розата“, „Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход“, „На лов за Червения октомври“…
Многобройните му почитатели по света няма да го забравят като Даниъл Дрейвът в „Човекът, който някога беше крал“, Агамемнон в „Бандити във времето“, Ричард в „Робин Худ – Принцът на крадците“, Артур в „Първият рицар“. И най-вече – в емблематичните му въплъщенията в Джеймс Бонд…
Младите се държат за ръце, под напора на вятъра с мъка отварят вратите на колата, „гмуркат се в нея“ и гласът на дъщеря ми прокънтява:
– Ехо! – Тук ли си, вятърът не е шега, отместил те е, заедно с колата, към средата на пътя!
Хари се ядосва – до сега не му се е случвало, по никаква причина, да се връща от път по шосе…
Опитвам се да „разсея“ ядовете, казвам – аз съм виновен, не се сетих да помолим Майкъл Скот… Обяснявам, че месец преди да дойда в Абърдийн съм завършил един „къс“ от книгата „Съдии на таланта“ за Майкъл Скот – забележителен ум, философ, математик, лекар, преводач, автор на учебници по алгебра и езотерика. Скот поддържал връзка с най-големите умове в Испания и Сицилия. Превел десетки арабски и еврейски текстове. Ходел облечен в арабски роби. Математическите му книги били не само загадъчни, те са неразбрани от мнозина съвременници. И сериозните му научни постижения са загърбени – заради носещите се легенди за магьоснически занимания. За него Уолтър Скот пише в „Песента на последния менестрел“:
Във тез земи красиви опознах тогава
и Майкъл Скот, магьосник с лоша слава…
„Славата” му е жива още. Има предание, че разсякъл хълмовете Ейлдън на три (въпреки че местността от римско време носи името Тримонциум). Друго предание гласи, че както се молел в пещера в Испания, „накарал” камбаните на „Нотр Дам“ в Париж да забият. Дори Данте Алигиери, в „Божествена комедия“, пише за Майкъл Скот – там той върви заднешком към преизподнята… Но е единствения шотландец, описан в „Ад“:
А онзи дребний, който там страни,
е Скот Мишел: с лъжлива си наука
той вред е бил достигнал да гърми.
Нищо не костваше да го помолим, смея се, но не се сетих …

Майкъл Скот починал около 1235 година. Погребали го в абатството Мелроуз, а заедно с него погребали и книгите му, да не би да ги отворят читателите отново и да потече реката на злонамерените демони…
На смъртен одър като бе едва,
у Майкъл се събуди съвестта…
Аз закопах Всевластната му книга,
та ничий взор до нея да не стига…

…

След три дни, на 2 януари 2016 г. отново тръгнахме за Единбург. В Абърдийн валеше дъжд, имаше силен вятър, а прогнозиращите времето предупреждаваха за възможни наводнения по пътя за столицата. Беше ясно, че ще вървим, че вече връщане няма да има. И Сребрина, взе да се „обръща“ към Майкъл Скот:
-Ако си оня човек, Майкъл Скот, направи така, че да спре дъжда и вятъра докато видим Единбург и обиколим Стария град… Пък като си тръгнем – нека си вали пак!
Ние се подсмивахме, но дъждовната пелена понамаля, и когато минавахме край град Дънди вече оглеждахме завистливо как шотландците са обработили всяка педя земя, как в мокрите зелени „пасища“ се белеят като „пуканки“ стотици ли, хиляди ли овце, и „загърнати“ в топли одежди коне от наричаната у нас „кавалерийска“ порода.

Пътят до столицата е близо три часа. Дъждът и вятърът се усилиха, Сребрина повтаряше нейното си:
-Айде, Майкъл, ако верно имаш такива сили – спри дъжда и вятъра докато разгледаме това, за което сме тръгнали, после може пак да си вали!
И като в приказките – когато наближавахме Единбург небето взе да се прояснява, а половин час по-късно шотландската столица ни посрещна без дъжд и вятър:
– Майкъл, велик си! – не криеше радостта си Сребрина.

…. Единбург.
Улицата Роял Майл се вие като змия сред старинните здания и води нагоре, към Наблюдателната кула и Замъка, издигнат на върха на изгаснал вулкан.

Тук постоянно е „море от хора“, дошли от всички краища на страната и от всички краища на света, за да се „запознаят“ да постоят, да усетят и заснемат това съсредоточие на историческа болка, падение, но и на възход … В Старият град… са се прегърнали, сгушили са се една в друга малки сгради по тесните улички, изпълнени в готически стил. „Запечатали“ са те много от миналото, от мъката, но и от величието на шотландския народ.

Купуваме билети за „разходката“ из Стария град, която, казват ни, ще е след двадесет минути. Отиваме в отсрещното кафе, хем да се подкрепим, хем да сме „защитени“ от острия вятър, който тази сутрин е немилостив. Посетителите в кафето са предимно млади хора, с леко облекло – тениски или блузи и яке. Тук всички ходят по-леко облечени, по-издръжливи са на вятър и хлад, нищо че зимата у нас е много по-студена. Лицата са спокойни, няма я оная напрегнатост, която се забелязваше в пътуващите наши сънародници в самолета.
След кафето се върнахме там, от където започва „разходката“ из старината на Единбург. Пое ни млад, около двадесет – двадесет и петгодишен мъж, нашият гид, или екскурзовод, или артист. Облечен бе тъкмо като актьорите от Шекспировия театър, обясняваше, разказваше с апломб…
Като „обикаляхме” подземния лабиринт от улички „Мери Кинг“ („призрачните обиколки“ на Единбург), усещах теснотата на жизненото пространство, в което са живели гражданите на Единбург през ХVII век. Задушната подземна въртележка ни показваше един ужасяващ с трудността си живот. Тесни метър, метър и половина улички водеха до облицовани с камък стени на едностайните къщи, в които са живели по шестнадесет – двадесет човека, без прозорци, без тоалетни, без маси, столове, огледала, без…
И пак се връщам на споделяната вече мисъл, че и в Англия, а ето и тук в Шотландия – хората умеят да показват и на своите, и на чужденците-туристи всичко стойностно от своята история, индустрия, строителство, творчески, научни, спортни постижения.

„

Когато през осемнайсети век започнало строителството на сградата на Единбургската община, тези „пасажи” от домове били заравнени и запечатани отгоре, а помещенията и магазините под нивото на улиците останали.
Сега ние вървим из тях, и хем ни е интересно да разберем повече за „оня живот“, за чумата, която покосила по-голямата част от жителите на Единбург, за мъката и трудностите, през които е преминал шотландският народ, хем е огромно желанието по-скоро да излезем навън, на въздух – сред широките, прекрасни днешни улици и булеварди на Шотландската столица.