С ъ д и и н а т а л а н т а „…В РУСИЯ ПРИРОДАТА ИЗВЕДНЪЖ ИЗВЪРШИ ТОВА ЧУДО, КАТО СЪЗДАДЕ ТОЛСТОЙ…“

Марин БОТУНСКИ

Не става Нобелов лауреат един от най-великите представители на световната литература.
През 1906 година Руската академия на науките предлага да бъде присъдена Нобеловата награда на Лев Николаевич Толстой.
На 8 октомври 1906 г., в писмо до един от преводачите му на фински език – Арвид Ярнефелт, Лев Николаевич отправя молба да направи възможното да не му бъде присъдена наградата, защото „ще бъде много неприятно, когато я откажа“.
Твърди се, че Ярнефелт изпълнил молбата му. Наградата получил Джозуе Кардучи.
Това ли, обаче, е истината?

„В Древна Гърция бе нужно съдружеството на градовете-държави в хармоничната смяна на вековете, за да роди Омир, в Русия природата изведнъж извърши това чудо, като създаде Толстой – душата и гласът на огромния народ, изворът, от който в продължение на векове ще утоляват жаждата си деца, възрастни и пастирите на хората“
Тези думи не са писани от приближен до автора литературен критик, от руски патриот, писани са от Анатол Франс.
Руските писатели също са единодушни: Иван Тургенев: “…сред появата на „Война и мир“ аз поставям Толстой на първо място между всички наши съвременни писатели. …Такъв художник, такъв първокласен талант у тас никога не е имало и няма.“ Николай Лесков го извежда на още по-предна позиция: “Граф Л. Н. Толстой без всяко съмнение е най-крупния съвременен литературен талант в целия свят.“ “Толстой, мисля аз, никога няма да остарее – ще се отзове Антон Павлович Чехов.- Езикът ще остарее, но той ще бъде млад.“

Не пестят високите си оценки и редица световно известни писатели.
Ги дьо Мопасан нарича „…граф Лев Толстой… един от великите писатели на нашето време.“ Джон Голзуърди: „Ако някой ме попита, кой роман може да се смята за най-велик от всички, написани до сега, без да се колебая бих посочил „Война и мир“. Българският поет Пенчо Славейков нарича „великолепният епос“ „Война и мир“ – най-интимният другар на И л и а д а – с който е надвишил всичко, създадено подир Омирова епос.“ Стефан Цвайг смята, че „от Гьоте насам нито един писател не е разкривал така себе си и по този начин едновременно и вечния човек.“
Големият писател, най-противоречивият, но и най-самобитният в руската литература, искал да промени света.
На двадесет и четири години е, когато пише: „…слава не искам и я презирам; но да имам голямо влияние върху щастието и благото на хората“. И положил огромен труд, работел ежедневно – пишел разкази, повести, романи, статии, водел дневник. Четял много и познавал творчеството на всички големи европейски писатели… Обичал да слуша, особено селяните. Не се вслушвал във всичко, но имал великолепно „цедило“, което не пропускало нито едно „златно“ зрънце. Народният живот му бил невероятната толстоевска „библиотека“… Убеден бил, че за да се промени, светът първо трябва да се разбере. Умеел да „разчита“ зад всяка постъпка характера. „Всички листа в гората са листа, но няма и два еднакви… Човекът трябва да се описва, както листа. Това, че листът е дъбов, е генералното, но когато пишеш за човек, трябва да напишеш за един единствен човек, като го дадеш и обобщено и в неговата неповторимост.“
Търсел истината за човечеството и за човека. „Човешкото слово може да бъде полезно само тогава, когато съдържа в себе си истината- изповядвал Толстой. – Всяка лъжа, дори най-блестящата, изказана с най-благородни и най-високи цели, в края на краищата непременно ще причини не полза, а най-голяма вреда.“ В търсенето на истината проявявал към другите, но и към себе си, най-„щедра“ взискателност. Защото „за истината има само един тесен път, тесен като математическата линия. Колкото по-близо е до тази линия, толкова по-ползотворно въздейства истината. А приближаването към истината понякога, и дори по-често, е в съмнението, в хвърлянето на сенки, а не в непрекъснатото възхваляване.“

Толстой е част от сътворяването на великата традиция на руската литература, завладяла световния читател с нравственото си търсене, с изискването към него за самоусъвършенстване. Толстой ни казва: “Злият, язвителният човек не е в нормално състояние. Любещият, обичащият човек – обратното, и само в нормално състояние може да се направи добро и ясно да се видят нещата.“
„…Ваймар и Ясна Поляна. Днес няма точка от земното кълбо, от която така да са струили сили, както от там – ще напише Томас Ман,- няма друго така достойно свещено място, където да са отивали на поклонение копнежът, крехката надежда, потребността на хората от уважение, както на тези места в началото на деветнадесети и в началото на двадесети век.“
Шведските академици, обаче, не отивали натам, където поклонение правел копнежът, крехката надежда, потребността на човека от уважение.

Против големия писател застава Карл Вирсен, секретар на шведската академия. Дали той „застава“, или е говорител на по-силните на деня всеки сам ще преценява. (Всеки сам може да прецени и висотата на таланта на „оценяващия“ и „оценявания“. Вирсен е автор на два сборника стихотворения и след тях – на «Sänger och bilder» «Песни и картини“… Негово величество Читателят вече е имал Толстоевите романи „Ана Каренина“ (1877 г.), „Война и мир“ (1889 г.), „Възкресение“ (1899 г.), както и „Казаци“, „Детство“, „Юношество“…
Консервативните позиции на Вирсен се проявили още при работата над Академическия речник, която той, като постоянен секретар на академията, водел. Там, сред учените, взела връх противоположната на неговата позиция – приети били съвременните произносителни норми вместо традиционните). Според Вирсен Толстой “осъжда всички форми на цивилизацията и настоява вместо тях да бъде приет примитивен начин на живот, откъснат от всички установени представи за висока култура… Всеки, който се сблъска с такава закостеняла жестокост по отношение на всички форми на цивилизацията, ще се усъмни. Никой не би се солидаризирал с такива възгледи”…
Истината е, че отказът на Толстой от богатство, титла и авторски права, изкарването на хляба с личен физически труд, борбата за „свобода и равенство“, за “не противене на злото с насилие”, обявяването му за противник на собствеността и държавата, са подразнили не само Вирсен. Кой да ти се занимава с високите стойности на художествените творби! Дразнещи били изводите на Толстой, че „това, което е наслада за човека от богатите класи, е непонятно като наслада за трудовия човек и не предизвиква у него никакво чувство или предизвиква чувства съвсем противоположни на тези, които предизвиква у празния и преситен човек“. И още по-дразнещи: „..Кръгът от чувства, които изпитват хората властващи, богати, не познаващи труда за поддържане на живота, е много по-малък, по-беден и по-нищожен от чувствата, свойствени на работния народ“.
Той е знаел за „поздразнените“. Отговарял кратко (в писмо до М. П. Погодин): “Мислите ми за границите на свободата и зависимостта и възгледите ми за историята не са случаен парадокс, който за малко е привлякъл вниманието ми. Тези мисли са плод на цялата умствена дейност на живота ми и са неразделна част на онзи мироглед, който само бог знае с какъв труд и страдания се изгради у мен и ми даде съвършено спокойствие и щастие.“
Не му присъждат наградата.
Толстой ще напише по-късно: “Първо, това ме избави от големите трудности да се разпореждам с тези пари, които, както и всички пари, по мое убеждение, носят само зло; и второ, това ми достави честта и голямото удоволствие да получа разбиране и съчувствие от страна на много хора, макар и непознати ми, но дълбоко уважавани от мен.“
Какво показа най-верния съдник – Времето?
„Установените представи за висока култура“ отидоха в небитието, „формите на цивилизацията“ се изменяха и изменят, Карл Вирсен е позабравен, не е „двигател“ в световното мисловно пространство, а творбите на граф Лев Толстой остават любими на поколения читатели от цял свят. Те не могат и да си помислят за нашия свят без творби като „Война и мир“, „Ана Каренина“,“Възкресение“…

„Толстой беше за целия свят – ще се произнесе Валери Брюсов – Неговите думи се разнасяха и за англичанина, и за французина, и за японеца, и за бурята… Нему беше близко цялото човечество. Но той обичаше с непобедима любов своята Русия. Нейната душа разбираше той, както никой друг: красотата на нейната природа изобразяваше с непостижимо съвършенство.“
Какво пък – кой е казал, че наградите са създадени за най-талантливите!
Академиците на удостоиха световният писател номер едно за времето си…
Още – не е присъдена Нобелова награда на големия норвежки писател Хенрик Ибсен – имал антилиберални убеждения. Отхвърлена е кандидатурата на шведа Август Стриндберг. “Стриндберг бил прекалено сложна фигура, за да е реален претендент за наградата. Той не бил достатъчно уважаван”- ще заключи А. М. Илюкович.
Пер Вестберг, един от петимата шведските академици в Нобеловия комитет, пред в. „Свенска Дагбладет“ от 4 октомври 1915 г. споделя: „Препъникамъните са много: нашият западен начин на виждане, светоусещането ни не може да се превъзмогне, ние сме обвързани с характерен читателски опит, с определени и формиращи насоки в образованието, с дадени естетически категории. Има сфери в културата, които не сме в състояние да преценяваме правилно… За смутители като Толстой и Ибсен било направо невъзможно да се помисли. Когато Натан Сьодерблум предложил Стриндберг, идеята му била посрещната мрачно …“
Кого топлят късните признания и странните обяснения?…

Нобелови лауреати стават А. Сюли-Прюдом (Франция), Т. Момзен (Германия), Б. Бьорнсон (Норвегия), провансалецът Ф. Мистрал (Франция) Х. Зчегарай (Испания), Джозуе Кардучи (Италия), Пърл Бък (САЩ), Хасинто Бенавенте (Испания), Грация Деледа (Испания), Карл Гелеруп (Дания), Паул Хайзе (Германия).
Не са удостоени Александър Блок, Шъруд Андерсън, Марсел Пруст, Бертолт Брехт, Марк Твен, Райнер Мария Рилке, Максим Горки, Пол Валери, Федерико Гарсия Лорка, Джеймс Джойс, Емил Зола, Антон Чехов, Франц Кафка, Франсис Скот Фицджералд…
Какво да се прави – нрави! Не толкова литературни – времеви.