ПРЕДСТАВИХА КНИГАТА НА КИРИЛ ПЕТКОВ „ХРОНИКИ ЗА ХИМКО – СЪЗИДАНИЕ, РАЗВИТИЕ, ЛИКВИДАЦИЯ“

На 20 септември 2017 г., в салона на Художествената галерия „Иван Фунев“ към Регионалния исторически музей във Враца, бе представена книгата на Кирил Петков „Хроники за Химко – съзидание, развитие, ликвидация“.
Много химици, бивши работници във врачанския торов завод, по късно фирма „Химко“, граждани, представители на медиите, дойдоха на премиерата на тази знакова книга.
Тя бе представена от редакторът й Марин Ботунски:

„Тази книга не можеше да не се напише.
В годините на Преход в много заводи, в най-различни индустриални звена, беше спряно производството. Занемарени, изоставени, приватизирани, но не с цел да се подобри работата в тях, а да се обогатят приватизаторите, те бавно, и бог знае защо и безшумно, отиваха и отиват… в небитието.
Ако е разбираемо и естествено да се спират остарели технологично, губещи, нерентабилни предприятия, то не беше, и остава неясно – защо политическата класа на Прехода посегна на Атомната електроцентрала – Козлодуй (спирането на малките блокове) и „Химко“- Враца.
„Химко“ дълги години бе сред първите производители на торове и в конкуренция с най-добрите не само у нас, а и в света. Производството – с най-високо качество. Техниката – надеждна, поддържана в безопасно състояние. Името, марката „Химко“ бе символ за качество, точност, почтеност.
Тази Книга не можеше да се напише от друг, Тя трябваше да се напише от Кирил Петков. Защото той премина през всичките стадии на съзиданието, на развитието и на болезнената ликвидация, премина целия път на „Химко“ – към Рая, но и към Ада. Или: книгата преди да се напише, е преживяна – с всичките радостни и щастливи мигове на упорството, труда и таланта, с всичките постижения, но и с огромното сътресение и болка от развалата, от неуспешната приватизация, от „надолнището“, по което „героите“ на Прехода пуснаха „златната кокошка на българската химическа индустрия“.

…Още не съм готов да кажа най-точната дума за Кирил Петков. Времето, обаче, не чака зрелостта на думата, предизвиква – в определени моменти – да се „отзовем“, да се определим, да застанем „очи в очи“, рамо до рамо, начело или в опашката на събитията и ставащото…
…Той е завършен, но труден характер, силно волеви, неотстъпчив, витиеват, понякога създаващ впечатление (на външния човек) на неотдаващ се особено на чувствата, но пък премерен (и премислен) във всичко – в дума, в обноска, в действие; последователен, педантичен в последователността; а друг път, макар и рядко, макар и за кратко – се показва „чупливата“ му душа, болезнено чувствителната…
Той не е лесен. И тогава, в тоталитарните години, не бе лесен. Показваше кои решения (и правителствени) са научно и практически неиздържани. Отстояваше своите, проверени в практиката, виждания. За времето от 1978 до 1997 г. три пъти е „издиган“ за директор в „Химко“. Това са периоди, в които врачанския торов завод става най-производителен, печеливш – печели не само пари за България, но и световен престиж. Експортът на карбамид достигна 3% от световния експорт.
Никога никой не ни каза, (някога, а и сега), защо сменят от пост оня, който постига върхови резултати. През 1992 година Кирил Петков е освободен от поста, за да го издигнат отново през ноември 1994 година. Врачанският завод тогава бе удостоен с Арката на Европейската златна звезда за корпоративен имидж. Получи наградата за перфектност и качество на Европейския съвет за глобален бизнес, а през 1997 година – Сертификат за работа по международната система за управление на качеството и Наградата на Враца.
Малцина знаят какъв труд, какво усилие, безсънни нощи, но и какво удовлетворение и радост се крият зад тези успехи.
Тогава идва 27 юни 1997 година, а с него и Мистър 10 процента от правителството на Иван Костов. Кирил Петков е освободен от директорския пост. Защото ще се копае, ако не гроб, то яма за торовия завод, който „снасяше златни яйца“ за България. Пропадало. Безпътица – междуособна и междуграбителска. До днес… А човекът, който искаше, и който можеше да изведе “Химко“ в трудното време, не им трябваше. Защото бе предначертана съдбата на химическия завод! И “Перлата в българската корона на индустрията“, както наричат „Химко“ на Лондонската борса във времето 1994-1996 г,, когато започва подготовката за приватизация, поема пътя към небитието.
Сега е смешно да се припомня преминаването му от „ръце“ на „ръце“, обявяването по вестници от кога – през всяка година от тогава до днес – ще започне, с малко, но производство, как ще се развие после… А в същото време се изнасяше всичко, което Кирил Петков, а и всички работещи в Химическия комбинат, по-късно -„Химко“, бяха събирали, купували, подготвяли за утрешния ден: производствено оборудване, специализирани вагони и цистерни, терминали, гари, ТЕЦ…
В тези трудни и мъчителни за врачанските химици години Кирил Петков не застана уморено като страничен наблюдател, а беше главнята в „огъня за спасение“. Оглавяваният от него експертен екип подготвяше периодични анализи, които доказваха не само необходимостта, но и възможния път за „спасение“, за рестарт на „Химко“, за състоянието на материалната база, за кадровия потенциал. В тях всичко е премерено – до лев, и до човек. Кой да те чуе в това време на нечуваемост, грабителство на народното богатство и първоначално натрупване на капитал! Думата „натрупване“ е неточна, точната е – заграбване.
Построеният през 1965-67 г. Химически комбинат, съоръжен с най модерните за времето инсталации за производство на амоняк и карбамид, създаде възможност България да се нареди в първите редици на държавите, развиващи торовата индустрия. От особено значение бе включването на науката в решаването на сложни практически въпроси, усъвършенстването на кадри и техника, високото ниво на компетентност, иновационният дух…
Кирил Петков, който винаги е отстоявал професионализма и е поставял пред себе си и пред другите високи цели, работил е с все сила и знание за осъществяването им, естествено не е от хората, които ще оставят „коня си в локвата“. Не само своя – на близките, на приятелите, на завода, общината, държавата. Той се бори и тогава, когато мнозина смятат, че е безнадеждно. Може да се каже, че направи всичко, което беше по силите и на най-силния човек – за спасяването, за рестарт на Химко. Срещу себе си, обаче, имаше (и има!) не само интересите на новите собственици, имаше (и има!) безразличието на българските институции, на държавата.
Той направи достойно „възможното от необходимото“, както сам заявява в един документ до държавния глава – „за да не съжалява някога, че не е извървял всичките уморителни стъпала“ в борбата за спасение и възобновяване дейността на „Химко“.
Не успя. Засега. „Героите“ на Прехода, благодарение на подкрепата или бездействието на държавните институции, излязоха по-силни. Но не знаят кого и дали са победили… Когато бъде обявена борбата за приключила, освен забогателите от неизгодната за държавата и за хората сделка – щастливи няма да има.
През 2010 г. писах: Ако някога Кирил Петков реши да напише книга за тази си борба, в добрите и в лошите времена за „Химко“, ако разкаже какво, как и от кого бе извършено, ще се получи невероятен, но и убийствен портрет на българския Преход. Най-нескопосания, най-неосветения период от българската история.
Сега българският читател, и не само той, има пред себе си книгата на Кирил Петков. Тя не е писана от вълшебник на словото, но пък – от “вълшебник” на анализа, от човек на науката и на практиката, умеещ да изгражда и постига култура на целия процес – от А до Я.
„Хроники за Химко – съзидание, развитие, ликвидация“ е великолепен документален роман за строителството, пуска, набирането на сили и отвоюването на световен периметър в производството и пазара от Врачанския торов завод.
В книгата на Кирил Петков са показани високите професионални качества, но и болезнените рефлекси на честни и чисти химици като Георги Христов, Игнат Кръстев, проф. Димитър Шишков, проф. Йончо Пеловски, проф. Маргарита Николова, доц. Зорница Кирова, Йордан Йончев, Емил Петков, Маргарит Маждраков, Виктор Найденов, Донка Кузманова, Виолета Божинова, Николай Кочев, Димитър Димитров, Валентин Кадийски, Стоян Любенов, Михаил Бешков, Мариана Коцева, Иво Златанов, Кирил Морев, на икономистите Кичка Янкова, Иван Николов, Венци Георгиев, инженерите Димитър Методиев и Александър Иванов, социолога Силвия Ганева, еколога Иван Исаев…
Тази книга е и тяхна. Успехът и е и техен успех. Както и на техническият редактор Стоян Стоянов, на издателя Петър Генов, който се погрижи за доброто полиграфическо изпълнение.
„Хроники за Химко – съзидание, развитие, ликвидация!“ не е книга за почивка, за отмора. Като я прочете любезният Читател ще разбере не само каква качествена и доходоносна фирма е била „Химко“, но и какво сме загубили: като работни места, печалба, научни разработки и практическо приложение, като развитие на научен и производствен потенциал…
Авторът не хвърля дума срещу никого. Но оглежда явленията, нещата, процесите от всички страни. И точният до жестокост анализ казва всичко на з р я щ и т е и ч е т я щ и т е.
Кирил Петков и с тази книга си остава такъв, какъвто го знаем: човек на практическото действие, но и човек на науката, мениджър от висока, от световна класа.
Човек на дълга!“

В и з и т н а   к а р т и ч к а:
Кирил Николов Петков е роден на 1 август 1940 г. в с. Арчар, Видинско. През 1966 г. завършва ВХТИ – специалност „Технология на неорганичните вещества“. През 1971-1975 г. защитава докторат в ХТМУ – София, а през 1983 г. е хабилитиран като старши научен сътрудник II степен/ доцент във ВХТИ – в областта на неорганичните технологии.
1966 г. постъпва на работа в Химическия комбинат Враца. Работи последователно като ръководител смяна, цех, амонячно производство, производствено-техническа дейност, маркетинг и развитие.
1978-1985 г. е изпълнителен директор на Химкомбинат Враца, през 1990-1992 г. – изпълнителен директор на „Химко“ АД. От септември 1993 г. до октомври 1994 г. е директор производство, техническа поддръжка и развитие, а от ноември 1994 г. до юни 1997 г. – Изпълнителен директор на „Химко“ АД.
През 1986 г. е избран за председател на Стопанско обединение „Химическа промишленост“; 1987 – 1989 г. е зам. председател на Стопанско обединение „Агрохим“ – София, а през 1997-1999 г. – директор „Маркетинг и развитие“ на „Химатех“ АД – София.
От 2000 г. – до 2014 г – мениджър Маркетинг и интегрирана система за управление (качество, околна среда, ЗБУТ) във „Сигма Витес“ООД -Враца.
Ето някой от разработките на К. Петков или на ръководения от него експертен екип: „Анализ на състоянието (1989-1993 г.) и стратегия за развитие на торовия сектор в България в пазарна среда“ (1994 г.); „Анализ на състоянието през периода 1996-1998 г. и прогноза за развитие на торовия сектор в България в пазарна среда“(1999 г.); „Анализ за състоянието на торовия сектор в България (1999-2001 г.) и Прогноза за развитие“; „Анализ за състоянието и възможности за стабилизиране и развитие на Химко в пазарна среда“ (2002 г.);„Процедура за планиране, изпълнение и поддръжка в гаранционния срок на системи за антикорозионна защита на стоманени конструкции на база ISO-стандарти“(2003 г.); „Система за управление на качеството по международния стандарт ISO 9001 на „Сигма Витес “ООД – Враца“ (2004 г.); „Българската торова индустрия в началото на 21-ви век – състояние, проблеми и прогнози“ и „Бизнес-програма за възстановяване дейността, стабилизация и развитие на Химко“ (2005 г. и 2008 г.); „Минералните торове в България в годините на прехода (1989-2010 г.) – производство, инвестиции, продажби, търговия и употреба. Предизвикателства, прогноза и препоръки”; „Предварителна оценка на актуалното състояние на Химко. Възможности и целесъобразност за възстановяване на производството” (2011 г.); „Разработване и внедряванена информационна система за оценка на компетенциите на работната сила в сектора „Производство на химически продукти“(2011 г.); През 2013 и 2014 г. разработва анализи: а/“Химко – актуално състояние и възможности за възобновяване на производството“ – януари 2013, януари 2014 г., януари 2015 г. б/“Минералните торове в България в годините на прехода (1989-2013 г.). Производство, търговия, инвестиции, загуби“ -март 2014 г.”
Носител е на орден “Трудова слава” – бронзов, сребърен и златен. Заслужил химик на България.

Авторът Кирил Петков представи главните моменти от строителството и развитието на „Химко“, както до 1989 година, така и в годините на Прехода, в условията на пазарна икономика. Показани бяха много факти и документи, направен бе дълбок анализ на действията и бездействията, довели до болезнената ликвидация…
Накрая на своето експозе Кирил Петков прочете думите от Епилога на книгата:

„Химко беше и остава моята първа и голяма, изживяна и изстрадана професионална любов. Мой начин на живот извън прекрасното ми семейство. Като специалист, а по-късно и като ръководител, израснах и се развивах заедно с изграждането и развитието на комбината. Усетих и разбрах човешкото удовлетворение, приятната умора от добре свършена работа, от успешно реализиран проект. Срещнах се и имах удоволствието да работя с колеги и съмишленици – почтени, отговорни, компетентни, с развит иновационен дух и воля за усъвършенстване – на технологиите, оборудването и продуктите.
Още след първите 5 години Химко се утвърди като безспорен лидер в торовия сектор на химическата промишленост у нас (и не само): по добавена стойност, пазарна конкурентоспособност, енергийна ефективност, екологосъобрзност. Постепенно бе признат като пример за целенасочена и успешно реализирана социална, иновационна и кадрова политика – по далновидното кадрово осигуряване и кариерно развитие.
За мен и моите колеги – специалисти и работници – и за нашите семейства да се работи в Химко бе привилегия, но и заслужена чест и гордост.
В средата на 2002 г. Химко спря окончателно – не заради повишени цени на природния газ и загуба на пазари – както от време навреме твърдяха някои псевдоанализатори, конкуренти или представители на скрападжийския бизнес. Химко спря преди всичко поради неудачна и корупционна приватизация и дългогодишно безхаберие на държавата – мажоритарен кредитор, в особено големи размери, на “Химко в несъстоятелност”. За съжаление моята 15-годишна борба, с професионалното съдействие на около 20 топ-експерти, за частичен Рестарт на производството, е все още без успех и с прогнозата “Надеждата умира последна”! Извървяхме ли “своя път”?- оставам на вас, драги читатели, да прецените. Както и – извървяха ли „своя път” врачанските общински и областни ръководства, депутати, министри, премиери, а защо не и всички ние, българите (гражданското общество!), допуснали да се унищожава пред очите ни толкова стойностно постижение на труда и ума на нацията.
Макар и не стигнали до „победата”, ние вървяхме към нея през всичките години…
Остава удовлетворението, че изградените в продължение на 30 успешни години професионални и високо-отговорни кадри на Химко – от световна величина – както и техните деца, още дълги години ще бъдат живи, здрави и успешни. И с достатъчно основание ще се гордеят с МАРКАТА ХИМКО!“