М л а д а „О к о л ч и ц а“, 2017 – ДА БЪДЕМ НАРОД

Ванина Любомирова Кузова,17 г., гр. Варна

ДА БЪДЕМ НАРОД

Това, което ни караше да мечтаем
да бъдем свободен народ,
бе нашата лудост, която не трая
да гледа българин-роб.

Това, което ни караше да се борим
срещу изменници и поробители,
бе нашия изконен порив
да бъдем сами свои спасители.

Това, което ни караше да вярваме,
че ще успеем в своето дело,
бе младият българин, който запалваше
искрата на бунта от село на село.

Това, което ни караше да бъдем единни
в своето родолюбие и идеали,
бяха нашите примери – мъжете силни,
които са се борили и не са се предали.

Това, което и днес ни обединява,
е нашата любов към България.
А това, с което тя ни дарява –
единство на нация, обич и вяра.

Величка Петрова Зердашка,, 16 г., гр. Пловдив

КОГАТО ИСТИНСКИ НИ ЗАБОЛИ – ЩЕ СТАНЕМ КАТО ЕДИН

• Размисли в тихото утро –

Тиха майска утрин е. Над Околчица просветва утрото. И ме вика навън – на площада. А там гордо е изправил ръст Ботев, макар и от бронз, макар и онемял завинаги, макар и надлъгал времето. Прилича ми на древните изтукани, поставени с лице на изток, за да посрещнат първи слънцето и враговете. Прилича ми на древна колона от Плиска, поставена за вечна памет и слава на куража и себеотрицанието, на изключителното родолюбие и саможертва на един „обикновен човек“. Такъв, който в душата си е изпитвал  гняв, но и любов,  смелост, но и страх, вяра, но и безверие… „Обикновен човек“ с необикновено големи мечти. И искам да го видя отблизо. Искам да му кажа толкова много неща. Бързам. За да съм първа.

Сама на площада – в неговите нозе. Поставям цвете и мълча. Не смея да погледна строгите очи. Страх ме е от това, което те ще видят. Защото зная, че не паметника ме гледа. Гледа ме моята съвест. Тя ще ме оценява. Тя ще ме пита: Готова ли си да бъдеш като него? Имаш ли сили? А смелост имаш ли? И най-важното –  вярваш ли, желаеш ли безумно? Не знам отговорите. Сигурно и той не ги е знаел с категоричност предварително. Може би мъничката надежда, че ще го отмине горчивата чаша го е крепяла да стигне до края. А и кой би предположил, че сред приятелите ти ще се роди Юда?

В тази тиха майска утрин съм дошла на поклонение не пред паметника. Съвсем не! Дошла съм на поклонение пред човешката душа. Пред поета, чийто гняв роди безсмъртни думи. Чието родолюбие роди сърцатост в кротките. Чиято смелост създаде герои.. Чийто плач остана вечен огън в памет на падналите за свобода знайни и незнайни войни. Събирам смелост. Повдигам глава и поглеждам лицето му. Лице на учител, лице на поет, лице на … баща. Разбирам, че у човека са заключени хиляди лица, хиляди пътеки, по които да поеме. И всяка пътечка ще извае своя бръчица върху него. Нали трябва да остави диря. И да – готова съм за твоя път. Защо ли? Ако думите се окажат слаби и недостатъчни, тогава тръгни с голи ръце към стената, за да я събориш. Тъй да бъде! Ако нещо не ти харесва – промени го, не променяй себе си. Тъй да бъде! Ако виждаш гнет – бори се, не се свивай на кълбо в черупката си, за да дочакаш бурята да отмине или друг, по-смел, да превърти колелото.. Тъй да бъде! Отново ми преподаваш уроци. Право казват старите, че утрото е по-мъдро от вечерта. Може би, защото изгревът ражда надежди. Може би защото светлината ражда смелост и мечти. Може би защото най-трудно е именно, началото, в което ще вложим цялата си душа. А аз искам да срещна точно твоята и се моля за откровение, и се моля за отговор.

Върху раменете ти кацва гълъб. Ядосвам се, защото не искам да ти напакости. Мъча се да го прогоня. Той литва. Прави кръгче на главата ти и отново кацва на рамото ти. Сцената се повтаря отново. А Господ се чуди що за игра играя. Нали поисках откровение. Нали поисках душата на поета да ме навести. Защо я гоня сега, както е казано даже в Библията: “… И яви се Дух Свети в образа на гълъб“.

Осъзнала парадокса, смирила се, засрамено навеждам глава и моля за прошка. Ето така постъпва моето поколение, моето съвремие    въобще. То не знае какво иска, но го иска. И а, обърканата, искам прошка и просветление от теб – светлия, от теб – учителя, защото най-трудното е да надмогнеш егото си и да признаеш, че грешиш.

Осъзнах и още нещо. Такъв си, защото до тебе е стояла хедна неизвестна, но величава Пиета – тази, която дава душа, но и дух; тази, която дава оръжие, но и изцеление; тази, която непрестанно вървя с теб в битките ти, в скърбите ти, в песните ти, в бляновете ти за свобода и никога не каза „Спри!“ Нея я няма в паркове и градинки. Няма я и в наименованията на улици и площади. Защото истински значимият човек не прави нищичко за слава. Стигаше й само, че даде достоен син на българската земя. Така и трябва. Една силна майка, която да плаче на гроба ти, но въпреки всичко да жадува за песните на своя език, за християнския си бог, за свободния си дом и за правда.

Не е достатъчно да посадиш дърво. Трябва от дървото да направиш стълба към звездите.

Над Околчица слънцето се е засмяло. Обагрило е света в злато и пурпур – като кръв. Тя бие в сърцето ми. И тупти в слепите ми очи. Тази кръв, която ни прави близки, защото иде от общия извор и е неизменчива. Тази кръв, която ни говори на един език.

Знам в сърцето си, че просто спим. Тогава, когато истински ни заболи – ще станем   като един, единствен каменен истукан, за да посрещнем страшното. И няма да е за пръв път. И няма да е за последен.

… А над Околчица денят потече равен и обикновен. Ден пореден.