Обратни разписки И ВРАТАТА ЩЕ ОСТАНЕ САМА

Бойко Ламбовски

По повод един от всекидневните вече атентати – на истанбулското летище, телевизионна репортерка запита оцелял при терористичния акт свидетел какво е изпитал. Нямаше да му обърна особено внимание, защото попретръпнахме от тази „глобализация на палестинщината“ през последните години, ако човекът не беше отвърнал искрено и малко странно. Въпросният мъж – случаен млад турист – датчанин ли, холандец ли, не помня вече, рече: „Помислих си, е как пък това се случи точно когато аз съм тука, точно на мене!“
Този простодушен отговор ме присети за нещо. Казвам „простодушен“, защото въпросният Ханс, Кнут или Марк, абсолютно случаен и неизвестен на милионите, които го видяха по телевизията, не обективира произшествието, както повечето свидетели – „чух гръм, страшно беше, куршуми пищяха, стъкла летяха“ и прочее, а сподели първата минала му мисъл – защо точно на мене се случва, на „аз“ – всичко това…
За нас, гледащите, няма значение кой е там – все ще е някой полуанонимен, летището е многолюдно място. За близките му – това е братът, синът, чичото, съпругът, колегата… Любим или не толкова любим, но конкретен и важен човек. А за него – това е страшно чудо на чудесата – единственият Аз на тази земя, моите мечти, страсти и страхове – и бам! – точно когато „аз“ нищо не съм и подозирал…
Лев Толстой в „Пътят на живота“ разказва следната случка. Селско момченце влязло в хамбара ли, в килера ли, а Толстой викнал зад вратата:
– Кой е там?
– Аз! – отвърнало момченцето.
– Кой си ти? – строго попитал графът.
– Аз, аз! – възкликнало поуплашеното дете.
– Кой аз?
– Че аз, аз съм!
То не било се научило да се обективира през другите – за него единственото „аз“ е толкова значимо и познато, че още не можело да си представи как някой не знае това, а чака отговор като „Иван, Петър, Николай“. Това дава повод на големия писател да поразсъждава, че у детето знанието за единната ни обща душа, за общото „аз“ е съвсем силно и чисто. „Той се чуди, че го питат „кой е това аз“. Чуди се, защото усеща в себе си това единно духовно същество, което е едно у всички ни, и се чуди защо го питат за нещо, което трябва да е известно на всички. Той ми отговаря за духовното „аз“, а аз го питам за прозорчето, през което това „аз“ наднича“.
Толстой също е прозорче, през което можем да надникнем назад, но и напред. Напред се оказа пълно с удобства и технологични постижения, както и с всеки ден – бум! – Джеда, Багдад, Истанбул… Париж, Брюксел, Бургас, Ню Йорк, Тел Авив… Когато заедно с други анализатори пишехме за възможната „палестинизация“ на света преди десетина и повече години, това все още ми се виждаше като някаква стилистична фигура, една такава публицистична хипербола – нещо, което звучи находчиво, но не е чак пък дотам дошло наистина.
Всъщност дойде. Взривчета, взривове и атентати, мултиплицирани от медиите и Мрежата, оглушават и могат да оглушат всяко място на Земята.
„Кой си ти?“ – ако така попитам онзи, който натиска копченцето и свързва жичките, той дали „Аз съм, аз!“ ще ми отговори?
Това „аз“ – неговото, би изглеждало безвъзвратно различно от останалото общо „аз“. Веднъж четох откровенията на заловен камикадзе, индоктриниран и фанатизиран, достатъчно примитивен индивид. Нещо особено интересно не казваше, освен едно: „Смъртта хич не е страшна за мене, нас от това не ни е страх, тя е щастие.“ Присетих се как имами коментираха смъртта на десетки поклонници в Мека, затъпкани и задушени от многохилядните тълпи поради лоша организация на мероприятието. „Това е щастие за тях, че са умрели на такова свещено място“ – твърдяха.
Мисля, че тоя „аз“, който мрази останалия „аз“ така силно, че предпочита не да живеят заедно на тоя свят, а да умрат заедно, не е предвиден от Толстой. Не че го е нямало и преди – автосуицидният акт, видян като воинска доблест, е водел и оригиналните камикадзета, и герои като Стефан Синделич, взривил барутните погреби при въстанието срещу турците край Ниш. Но в днешната ситуация не става дума само за война. Сякаш това, което се казва от едната и от другата страна на вратата, вече не се чува. И не говоря единствено за радикалния ислям и цивилизования свят, а за други разломни линии – между вкопчени в удоволствието и завиждащи, между лихвари на знанието и бежанци към невежеството, между банкери на информацията и милиони вегетиращи в рекламната примамливост на празнотата; между имащи и нямащи.
Сякаш тия и ония вече не са части от „единното духовно същество“, за което пише старецът Толстой, а части от други, неодухотворени елементи. Които се разбягват като галактиките в Космоса.
Иначе вратата си стои.