Почина Евтим Евтимов

На 83-годишна възраст почина големият български поет Евтим Евтимов, авторът на „Горчиво вино“ и „Обич за обич“. Някогашният завеждащ отдел „Поезия“ и директор на издателство „Народна младеж“, заместник главен редактор на списание „Пламък“, главен редактор на в. „Литературен фронт“ и на сп. „Родолюбие“, един от обичаните автори на алманах „Околчица“ умря от любов. Последните месеци на поета бяха белязани от любовна мъка по гаснещата от рак негова съпруга, поетесата Романьола Мирославова. Eвтим и нашата съгражданка Романьола се ожениха тайно преди 12 години в църквата на село Куклен.
Евтим Евтимов е роден на 28 октомври 1933 г. в Петрич. Завършил е Института за начални учители в родния си град. През 1951 г. вестник „Пиринско дело“ отпечатва първото му стихотворение.
Автор е на стихосбирките: „Будни клепачи“, „Люлка под върховете“, „Пирински балади“, „Обич за обич“, „Клас стани!“,„Книга за една обич“, „Лирика“, „Балада за едно момче“, „Поема за България“, „Пирински орел. Поема“,„Нощи“, „Човекът“,“ Българска земя“, „Цвят от кестен“, „Щъркели на юг летяха“1 „Горчиво вино“, „Училище на върха“,„Орлови кръгове“, „Застава, в оръжие. Записки от границата“ „Пирине мой. Дневник на поета“ , „Обредни песни“. „Нощи. Горчиво вино. Любовна лирика“, „Планина“, „ Сонети“,„Любовна лирика“, „Съновник“, „Продадени билети“, „Причастие“, „Ако и ти си отидеш“, „Виното на мрака“, „Причастие за влюбени“, „Вино и любов“, „Вечерна наздравица“, „Ти си любовта“, „Две жени, две чаши с огън“,„Жена на балкона“ , „Отец Паисий обикаля още…“,„Ако ти си отидеш за миг: Историята на една непозволена любов“, както и „Сватбата на Антон“- документален роман, романът „За това ли беше всичко“ и мемоарите „Разрушаване на паметника“.
Голяма част от стихотворенията му са текстове на известни български песни.
ПОКЛОН ПРЕД СВЕТЛАТА МУ ПАМЕТ!
Поклонението ще е в петък, 10 юни, от 11 часа в Народния театър „Иван Вазов“.

Евтим Евтимов
И ВСИЧКО ПАК Е ВЕЧНО

Голямото е в малките ни дни,
понякога съвсем обикновени.
Една тревичка, спряла отстрани,
улавя думите като антена.

Една калинка с шарени крила,
застанала на белия прозорец,
донася от далечните поля
забравения дъх на прясна оран.

Едно покрито кладенче със лист,
намерено сред камъните тежки,
подсказва, че животът пак е чист,
макар понякога да правим грешки.

Една светулка, влязла у дома,
от мислите за мрака ни спасява.
Една пътека, слязла под земя,
усещането за смъртта създава.

И всичко пак е вечно. Под звезди,
застанал прав, един човек се смее :
едно дърво на хълма посади
и векове в листата му живее.

СВЕТУЛКА

Далечен път през равнина поела,
напразно мислеше, че аз съм лош.
Светулка залепих на твойто чело,
да осветиш съня на тая нощ.

А ти пошепна, сякаш каза клетва :
– Засвети ли светулка през нощта,
настава време за голяма жетва
и трябва да се жъне радостта.

Вървеше тихо ти до мен – узряла,
все още недокоснат житен клас.
Сама светулка над света изгряла,
за жътва ме зовеше в тоя час.

Житата се покланяха пред тебе,
заслушани в далечен земен звън.
Сънувах клас, внезапно станал хлебен,
и исках да не свършва тоя сън.

Пред мене птица да люлее люлка,
пътека под дървета да трепти
и тази първа истинска светулка
от твойто чело да не отлети.

ОБИЧ ЗА ОБИЧ

Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща
но след ден,
но след два,
но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно
то за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш
ала тази целувка една
до последния дъх да гори,
до последния дъх…
и до гроба.

Стига заеми!
Стига везни!

Искам
обич за обич.