Публикувано на 23.02.2010 20:22
	Нова книга на Яна КРЕМЕНСКА СЪБИРАНЕ НА ДУША Когато открих поезията на Яна Кременска стиховете й ми се сториха цветни и необикновени, не можеха да бъдат подминати, имаха някаква магнитна способност да придърпват и задържат сетивата.. Писах й, че я откривам като гора и бях искрен. Пътеката, по която ме поведе, бе крива и неотъпкана, пошибваха ме жилави клонки, подраскваха ме трънчета на драки и шипки, някъде сянката на дървесата беше дебела и раз-треперваща, имаше кални локви и призрачни мрежи от лишеи. Но имаше и светли лъчисти водопади, зелени поляни, засипани с непознати цветя, чисти извори. И един невероятен паноптикум от горски същества - самодиви, змейове, зверове и птици. И хора. Ето такава българска гора забродих, когато срещнах Яна. Такава остана тя за мен и до днес. Говоря си с други автори в един от най-големите български сайтове за съвременна литература. И за Яна. Тези разговори сами по себе си показват, че Яна не е нещо редово. Разговорите в сайта са особени разговори. Просто няма значение дали са откровени и правдиви или при- творни и лъжливи. Тяхната нематериалност ги прави в голяма степен безопасни, винаги можеш да се откажеш от казаното без да видят изчервяването ти и да почувстват миризмата на лъжа. Аз вярвам в откровеността и искреността на тези разговори, защото човекът е естествено добър, когато не се страхува. Един от нейните почитатели нарече стиховете й нахакана поезия. Малко ми е мъчно, че определението не е мое, но го обсебвам заради правото на всеки да ползва точните, истинни неща. Дообяснявам обаче…. Яна не е самомнителна и самонадеяна. Тя непрекъснато спори - със себе си, с другите. Осмелява се да спори дори с Бога. Но това не е грубиянски спор. В отношението й остава естествената деликатност на меките, добри хора. Яна не може да бъде за- страшителна, защото е ясна, неприкрита. Яна търси истината категорично и неотклонно, тя иска да знае битието, обичана ли е, уважавана ли е, важни ли са новите неща, които вижда у нас и у себе си. Стремежът към яснотата, разбрана като истина, е доминантната идея в поезията на Яна. И точно в този стремеж е ключът към отговора на въпроса защо не са й нужни кълчения, пози, цинизми и неясни метафори. Те не могат да й донесат повече истина и красота. Затова, за разлика от модните веяния по формулата „колкото е по-неясно, толкова е по-прекрасно”, Яна интуитивно ги отхвърля като ненужни за себеизявата й. Защо му е нужно на детето руж и чернило за клепки? Защо са й нужни на Яна клоунски номера пред естествената чистота на езика и свежестта на метафорите. Това е седмата книга на поетесата. Седем книги свидетелстват за трудолюбие. Като добавим божия дар, по старата формула спокойно и убедено разкриваме един невероятен талант. Тя няма и тематични проблеми - може да направи поезия от всичко. Разбира се, като всеки творец, всекидневно - сполучливо или по-малко сполучливо, решава идейни проблеми, не идеологическите, а смислово-чувствените загадки на прехода на живота й в литература. Яна разкрива тези загадки уверено, със самочувствие. Има обаче още нещо важно. „Събиране на душа” е особено място в поезията на Яна - висока точка в релефа на поетическото й движение. „Събиране на душа” е интересна с това, че хваща Яна на предела, когато е преодоляла поредния хребет на съмненията, че ни я показва точно в този момент - развихрена, смела, несъгласна, непокорна. Но по особен начин успокоена. Следващата й книга може да е книга на примирението, даже на резигнацията. Не й го пожелавам, само казвам, че е възможно. Защото неминуемо поетическата парабола на Яна Кременска ще има пад като необходимо условие за приземяване и нов от- скок. Новата парабола на Яна - мъчителните съмнения, преодолените съмнения, отскокът, новото приземяване и новите извисявания, натъртванията и възторзите, примиренията и нахаканостите - естествения път на талантливия творец, продължава. След седмата книга Яна е напълно наясно, че като човек и поет предстои да преживява и преживява цялата тази мъка на съзиданието сама. Колкото и да я харесваме, колкото и да я обичаме, ние не можем да я отменим в уморителното й страдание на творец. Ние сме вярващи, но чакащи, доброжелатели, но потребители на безкрайно талантливата й, интересна, уникална поезия. Ако я съпреживеем обаче, Яна Кременска ще бъде заедно с нас щастлива… Михаил МИЛЧЕВ Яна КРЕМЕНСКА ВСИЧКИ ПЪТИЩА Всички пътища, казват, водели в Рим. Смея се на такива глупости. Пътищата тръгват от моя любим, а да вървиш в права линия е изкуство. Той от едната, аз от другата им страна. Така че не можем да се надбягаме. Като заспивам вечер сама, изобщо дали да лягам? Всички думи са влюбени в моя любим, влюбени са мълчанията ми даже. Моя любим не живее във Рим. до него се стига с обратни виражи, с пълзене във храстите, с мръсна газ, с непозволени от никой маневри, с книжка, без книжка, с каручка, с Пегас… без застраховка "Скъсани нерви". Всички пътища към моя любим са без знаци, но поне са еднопосочни. Ако един към друг тръгнеме да вървим ще трябва да е нарочно. В пътно транспортните произшествия няма резон. В небесния бюлетин няма прогнози за катастрофа… Ако ме видите после със смачкан фасон, ще е от завишените промили в тая строфа.   ТИХО, ПРИКАЗКЕ Тихо, приказке…Хайде заспивай… Тихо! Ти сънува наяве. Сега за какво са ти стихове? Дъжд вали, дъжд боли, дъжд се стича. Тихо, приказке глупава. Стига в мрака се срича. В тази нощ няма никакво място за двама. Разказвачът си тръгна, разказвачът случайно го няма. Ти си негова приказка. Спи и недей се събужда. Един страх го повика. Земетръси… Живот… Спешна нужда. Дъжд вали. На дъжда ли разказваш за жаждата? След дъжда, казват, думите верни се раждат. Тихо, приказке…Хайде заспивай…Притихвай. И той спи. И за нещо насън се усмихва. ИЗВЕДИ МЕ ОТ ТУК Изведи ме от тази тясна къща на мъртвите. Тук е много уютно, но се чувствам самотна. От измислици шия парцалена кукла за детето, което не родих, но го помня. Изведи ме от тук! Имам нужда да дишам. Дотежавам от думи, вместо тях се залутвам. С тази дето я мразя, си говориме скришом. После тя ме люлее утешително в скута си. Изведи ме от тук! Господ май не разбира. Премалява го гледам от бащинско чувство. И така талантливо импровизира… Да живееш не себе си е човешко изкуство. Изведи ме от тук! Нали имаш душата ми. Тайно в джоба ти… Помниш ли, беше дъждовно. Аз най-близката и почти непозната те обичам така. Няма други виновни. ДО ПОИСКВАНЕ Ти разказвай. Метни тънко ласо изкусно към края. Улови го, вържи го под старата сведена круша. Нека рие с копита земята и края си нека не знае. Тази приказка плаче отдавна за теб и за слушане. Назоби я със думи. Вплети й мъниста във гривата. Поднеси й на длан резен ябълка. Нека страха ти подуши. Овършей после с нея задъхано кривата нива. Позасмей се под вежди. Тегли една мъжка на сушата. Отчупи ми парченце душа. И недей да посягаш към ножа. Поизтрил си от вяра и стискане дръжката. Виж й обкова. Ти разказвай. Аз зная. Така да живееш - е можене. И понеже си стар късметлия, сънувах - намираш подкова.	Реклама
НАЧАЛО
НОВИНИ
ОТ СРЯДА ДО СРЯДА
ОТКРОВЕНИЯ
НАКРАТКО
ЗДРАВЕ
САТИРИАДА
ДЪГА
СПРАВОЧНИК
ИНТЕРВЮ
СЕВЕР
СПОРТ			НОВИ КНИГИ "КОНТАКТ-92"
ХОРОСКОП
АРХИВ
ГАЛЕРИЯ
ВИДЕО
ПИСМА ДО "ЗОВ ЗА ИСТИНА"
РЕКЛАМА
КОНТАКТ С НАС
ТЕМИ Марин БОТУНСКИ "В СТРАНАТА НА ШЕКСПИР" 2 ГОДИНИ ZOVZAISTINA.COМ