Йордан Радичков - внук:
ПРИЛИЧАМ НА ДЯДО СИ
…ПО НОСА
Йордан Радичков - Дани, внук на писателя Йордан Радичков.
Снимка: личен архив"Никой човешки живот не е незначителен", казва най-малкият от внуците на Йордан Радичков - син на сина на писателя. Дани, както още нарича себе си той, има братовчед, който също е кръстен на дядо си. Съвпадение или не, и двамата внуци пишат.
"По какво приличаш на дядо си?", питам. "По носа", отговаря непринудено. Дани или Йордан, който е роден през знаковата 1989 г., говори непринудено и скромно, сякаш внимателно стъпвайки на земна повърхност, на която иска да остане стъпил докрай. Сякаш умишлено бърза да омаловажи всеки въпрос, зададен с патос, махайки с ръка.
Човек го гледа насреща, примигва и не спира да вижда един 25-годишен Радичков, макар и преобразен, облечен в младежки дрехи, с говор на градски младеж. Човек с младежки сленг, който "се кефи" на нещо, същевременно пише като възрастен, на висок художествен език. Като че ли Йордан и Дани се редуват непрекъснато.
В края на май тази година излезе книгата му "Малка човешка мелодия", разказите в която са писани в продължение на няколко години. "Ако има обединителна нишка в книгата", казва завършилият българска филология Йордан, "това е гротеската, антиутопията".
"Това е една своебразна деконструкция на света, загубата на важна част от душата и човещината, които като че ли не можем да открием в съвременния свят. Тук присъства и борбата на човека да запази добротата в себе си, независимо от репресиращите механизми отгоре и вътрешното съмнение".
Селото
"За зла участ съм градски човек,но много обичам да ходя на планина, на село, много харесвам преходи, такива неща. Ако ще има полска работа, каквото и да е, се хвърлям, без да разбирам нещо".
В много от разказите на Дани Радичков присъства образът на селото. На въпрос как е успял да реконструира тази реалност, това пространство, в което съвсем умело се придвижва, той отговаря, че на първо място дали е успял, това трябва да кажат читателите .
"Ако ти ме питаш как така се е получила истинска една селска картина и ти я разпознаваш като автентична, то значи двамата с тебе по един и същи начин виждаме селото. Предполагам и други хора го виждат по тоя начин, та затова им се струва истинско. Иначе що се отнася до това как се е получила тая работа, то може би тя е станала като съм им се доверил на историите и героите и съм ги оставил те да ме водят в техните си светове, пък аз по петите им да записвам, каквото съм видял", казва още Дани.
За съжаление най-вече за себе си той не познава живота на селото и на природата така, както би искал. Внук на Радичков, той е парадоксално градско дете. Все нещо обаче "го влече на село". Не е останало време да отиде на мястото, където някога се е намирало селото на дядо му - Калиманица, заличено поради плановете за построяването на язовир. Думите му звучат почти небрежно, но един от разказите му, посветен на това село, издава вълнението на въображението му.
В разказа "Детето на Калиманица" се казва:
"За всичките тия години, през които меря улици и тротоари така и не се вдигнах до Калиманица. То май вече няма и как да се вдигна до Калиманица, защото Калиманица не съществува на картата, но някак си продължава своя скромен и тих живот в още по-скромните и тихи души на малцината, на които това име говори нещо… Сега имам само спомена за това място, което никога не съм виждал".
Споменът за Йордан Радичков
Дани си спомня за дядо си като за "вечно усмихнат човек".
"Дядо ми сияеше, когато ни видеше", казва той за писателя, който е споделял, че за него, "като за всеки българин са святи къщата, семейството, децата".
Писателят Йордан Радичков на пътешествие в Сибир през 70-те години. Снимката е изровена от внука му, от стара лента в архива на писателя.
Смъртта на писателя по време, когато внукът му е бил още малък е препятствие пред това двамата да проведат по-дълбоки разговори. Дани си спомня ярко разказите на прабаба си, майката на Радичков - баба Дена, която му разказва истории, подобни на разказваните на дядо му. За опознаване на Радичков остават книгите му, кабинетът, който Дани разучава. Това е"кабинет като всеки един кабинет", казва той, но намереното в него е необикновено. Дани обяснява за открит там преди време бележник на писателя, както и фотоленти. Лентите са от известното пътуване на Радичков в Сибир, което като резултат дава романа-пътепис"Неосветените дворове" (1966 г.). На въпрос какво се вижда на тези ленти, той разказва за проявените като по магия "елени, кораби, самолети, деца, села" - всички онези избродирани с ярък конец силни думи, спомени и образи в книгата. Преди време се оказва, че съученик на Дани е внук на спътника на Радичков в двумесечното странстване в Сибир - проф. Георги Гачев. Двамата изминават хиляди километри, достигайки Полярния кръг, прекосявайки Ледовития океан, сибирските тундра и тайга, срещат се с местните хора, ловци, с шаманите на остров Байкал.
Дани си е мислел да направи изложба на откритите снимки - вълнуващо преживяване за всеки, чел книгата. За момента поне обаче идеята за тази изложба се отлага.
Писателите
На високопарния въпрос кое би простил на хората като човешко и кое не, отговаря, че не е никой, че да прощава каквото и да било на когото и да било, защото "нямам никаквото право да осъждам и съдя хората и техните постъпки".
В едно свое есе е решил да сподели:
"Поетите умряха от глад. Всеки, който посегна към словото, умря от недояждане и нищета. Пари в словото няма. Никой не го интересува кой какво има да каже по даден въпрос, ако не е футболист или манекенка. Всеки, който посегне към думите, се оказва без възможност да оцелява в материалния свят. За думите се плаща евтино - там, където се плаща. Те се възприемат като нещо лесно и всекиму достъпно, затова и трудът на писането съществува само там, където има глад за безсмислено съдържание. Ако все пак намериш някаква работа, то ти си принуден да обслужваш нищи духом интереси и да се правиш на клоун, да съчиняваш бездарни вицове и да боравиш с вулгарното и ниското. Все пак това е, "което хората искат", а щом те го искат, ти трябва да им го набавиш. Ако ли не, били сме твърде квалифицирани. Не веднъж са ми казвали, че съм бил писал твърде "умно". Нима тия хора вярват, че публиката им е тъпа?".
Познанието за хората
Дани е израснал с книги около себе си, сред писателите, които обича, са Кафка, Гогол. В литературните му разкази, дори в непосредствено споделеното в разговора ни липсва изявена автобиографичност. Той като че ли потиска "претенцията към света за любов", ако се водим от определението на Томас Ман за навиците на писателя да говори пряко за себе си.
"Познание за хората трупам и съм трупал така, както всички са го правили, т.е. като съм се срещал с различни хора, като съм чел, като съм слушал музика, като съм гледал филми и фотографии. Правил съм грешки, падал съм, опитвал съм се да стана, не съм ставал, лежал съм дълго време, след това съм ходил , слушал съм баба ми като ми е казвала да ям повече, след това не съм я слушал, след това съм слушал възможно най-лошия човек, след това съм подминавал най-добрия човек и така. Пък и себе съм гледал и съм се чудил на собствената си глупост твърде често".
Разсъждава за поколението си по следния начин:
"Може би всяко поколение се е борило срещу зло, а моето поколение се е борило срещу няколко злини, като че ли липсва някакъв обединител, като че ли не знаем какво се случва. По-скоро е трудно за нас, поколението на прехода, да разпознаем злото. Ако знаех повече за собственото си поколение, може би щях да знам повече и за себе си. Може би именно това виждам - липса на ясен ориентир, чувство на непринадлеждност, изгубено знание и липса на почва под краката".
На въпрос откъде все пак трябва да се тръгне, Дани казва, че първото нещо, което трябва да направи човек от едно поколение, ако иска да върви с другите в една посока, е да "почне от себе си", да помисли "какво ни спира да сме добри". "Отвътре се почва", добавя той.Невена Борисова
e - vestnik.bg
.
.
РекламаИНТЕРВЮ СЕВЕР 
НОВИ КНИГИ
"КОНТАКТ-92"
ХОРОСКОП АРХИВ ВИДЕО
ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"РЕКЛАМА КОНТАКТ С НАС 
ТЕМИ
