ЙОРДАН РАДИЧКОВ-ВНУК ИЗДАДЕ КНИГА
С КЪСИ РАЗКАЗИ
Йордан Радичков-внук
Младежът е на 25 години и се казва Йордан Димитров Радичков. Приятелите му го наричат Дани.
Съвпадението на трите имена не е случайно - внук е на писателя Йордан Радичков. На автора на "Свирепо настроение", "Неосветените дворове", "Барутен буквар", "Ноев ковчег", "Малка северна сага", "Смокове в ливадите" и др.
Наскоро Дани издаде първата си книга - сборник с къси разкази "Малка човешка мелодия". Тя е от поредицата "Нова проза", редактирана от Ани Илков и Валери Стефанов.
Първата книга на Радичков се казва "Сърцето бие за хората". Тя излиза през 1959 г. и носи на автора втора награда и почетна грамота от ЦК на ДКМС. Изглежда, внукът е послушал дядо си, който казваше, че човекът е мярката на всички неща, и е изпълнил книгата си с различни красиви и недотам красиви човешки истории.
Йордан Радичков започва кариерата си на журналист с кратки дописки до в. "Народна младеж"от Врачанския край.
Йордан Радичков
Дани е още в детската градина, не може да пише и кара майка си Мария Статулова (да, същата, известната актриса) да записва фантазиите, нахлули в детската му главица. Тези истории са смесица от творческия свят на дядо му - врабчета, жаби и свраки, и герои от електронните игри - например нинджи, които се борят със злото.
И двамата Радичковци имат един и същи извор на вдъхновение и фантазия. Това са приказките на майката на пистеля Младена, или баба Дена, както я нарича Дани.
И на младини на сина си, и на внука си като малък тя винаги разказва магически истории като жив участник в тях. При това страшно увлекателно. Например върви си тя с един приятел, той се отбива зад храстите за "по вънка", обаче там се оказва софрата на самодивите. Те го вкаменяват и за да го съживи пак, тя отива да набере здравец. И като я виждат самодивите със здравеца в ръка, с писък се разбягват...
Радичков имал тройка по литература, защото не искал да пише по канона увод, изложение, заключение. Когато е в девети клас на СОУ "Димчо Дебелянов", Дани написва есе, което силно впечатлява учителката му по литература Калина Михова и тя го насърчава да пише. Младежът брои това за "начален тласък".
Истинското желание за писане се появява в Университета. Самият той не знае коя точно е причината. Може би от книгите - като прочетеш нещо хубаво, и ти се дощява да опиташ силата на перото си. А може би от факта, че приятелите харесват текстовете му. Една позната даже му казва, че "вече пише като за 12 лева".
"Може би посегнах към писането - казва Дани - заради желанието ми да се боря със злото." Амбициозно, твърде амбициозно. "В писането виждам начин и шанс да спасяваш света, да се бориш с простотията, колкото и наивно да звучи", добавя младият писател. И Радичков казваше: "Много е лошо, кога човек е прост."
Въпреки че е роден в Берковския край на "този пусти Северозапад", Йордан Радичков става писател със сюжети от Родопския край, където е изпратен на дълга командировка, за да изучава живота. Първият му разказ се казва "Той идва, Имигю, чуваш ли" и е публикуван през юли 1953 г. във в. "Литературен фронт".
Поетът Румен Леонидов първи пуска няколко разказа на Дани в своя сайт "Факел". "Литературен вестник" публикува два негови разказа, но след името Йордан Радичков слагат звездичка и под черта пишат: "Не е този, за когото си мислите, това е псевдоним". "Шега ли е някаква, що ли?", чуди се и днес Дани. Има публикувани разкази и в пети брой на списанието за нова литература "Гранта".
Йордан Радичков казваше, че всеки млад автор в началото работи в чужд писателски чифлик и трябва да мине време, докато намери своята орница. Да хвърли много труд и пот върху тази орница и на нея да започне да изгражда свой чифлик.
Върху своята орница Радичков засади гротеската, грижливо я обработва, тори и напоява и след 6 години и 6 сборника с разкази през 1965 г. се роди шедьовърът му "Свирепо настроение".
С верблюдите и с тенеца, но и с вечнозеленото дърво. И, разбира се, с Гоца Герасков, който се опитва да разгадае чудатостите на този неразбираем за черказките му съселяни свят. И му се наложи да пътува до Париж и дори чак до Луната.
Дани Радичков видимо досега е чиракувал в литературния чифлик на дядо си. Освен че е прочел всичките му книги, е взел на въоръжение и любимото му оръжие - гротеската.
Впрочем Дани и не крие това: "Съвсем съзнателно съм използвал словосъчетания от неговото творчество като "с целия реализъм на едикакво си", "по най-поетичен начин овцете преживяха нашата малка българска трева" и т.н. Нарочно го правя. То ми е близко, харесва ми. Не го възприемам като кражба или опит за имитация. Надявам се читателите да възприемат това като напомняне, като някаква игра."
На мен тази игра ми изглежда така: изречението е видимо радичковско, но ако го извадиш от контекста. А когато прочетеш целия текст виждаш, че той, текстът, си е самона Дани. Ето един пример от разказа "Малка човешка мелодия". Авторът вижда към него да се приближава мъж в бял костюм: "А той по най-поетичен начин, с цялата сериозност и реализъм на своята бяла риза си върви по пътя и се приближава." Цялото изречение и всичко в него е стопроцентово на големия Радичков.
Ето продължението: "Като застана пред мен, свали цилиндъра и се усмихна с най-благата си усмивка, не поздравява, а продължи да свирука, същински славей. Поздравява не само с песен, ами с поглед. Със своите сиви очи, странно, че са сиви. От друга страна, май че не е толкова странно. Ние живеем в малката махала и не сме виждали градски очи. Познаваме само селските. Те могат да са пъстри, но никога сиви..."
Всичко тук вече си е само на малкия Радичков. И ще става все по негово си. Така израстват талантливите писатели.
Хубаво е, че младежът не разчита само на литературния чифлик на дядо си Йордан. Чете много и други автори. Ето признанието му: "Светът на Кафка е покъртителен за мен. Влюбен съм в начина, по който той пише, и съзнателно търся да се доближа до този негов свят. Фокнър страшно много ми харесва. Пряко съм вземал от него мотиви или някои истории и съм се опитвал да направя нещо такова. Тепърва си търся някакъв стил, не знам дали се усеща в книгата ми. Смятам, че гротеската е един от начините да илюстрирам ужасяващата реалност около нас. Най-чистият начин да го направиш..."
Още с дебютната си книга Дани го прави много добре. Героят му Малкия неистово иска да полети. Другите го мислят за луд, тъпчат го с лекарства и го затварят в стая без прозорци. Малкия обаче рисува на една от стените отворен прозорец и излита през него. Йордан Чаушев неуморно обикаля страната и търси българската мечта. Хората все му казват, че са видели само нейната опашка, много дълга и дебела била тази опашка, но само се мяркала и изчезвала.
Изкушавам се да ви предложа началото на разказа "Новите богове": "Погледнах се в огледалото и видях, че лицето ми си е тръгнало. Не знам къде беше отишло и реших, че няма смисъл да седя и да го чакам тук, та реших да си мия зъбите. Докато търках мъдреците с трицветната паста за зъби, започнах да си мисля, че може лицето ми отдавна да си е тръгнало.
(...) Поглеждам часовника си и решавам, че нямам време да се безпокоя за лицето си. То и без това вече е достатъчно възрастно и знае какво прави. Ако се е запиляло някъде и останало без пари, ще вдигне телефона и ще ми каже откъде да го взема. Само се надявам да не е в крайните квартали..."
Не ви ли се прииска да разберете къде е отишло лицето на главния герой и кои са новите богове?Пенчо Ковачев
в. "24 часа"
.
.
РекламаИНТЕРВЮ СЕВЕР 
НОВИ КНИГИ
"КОНТАКТ-92"
ХОРОСКОП АРХИВ ВИДЕО
ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"РЕКЛАМА КОНТАКТ С НАС 
ТЕМИ
