25.09.2022

Зов за истина

Електронен вестник за Враца, Северозапада, България и Света

Нерви и утехи- ИСТОРИЯТА, УМНИЦИ!

Калин Донков

 

Калин Донков

Начумерен възрастен инженер отдавна искал да ме срещне някъде. Това не е рядкост – читател да търси да види автора на живо. Приех скромно изражение и се приготвих вяло да отклоня някоя и друга похвала. Познах само едно: че човекът е читател на „Нерви и утехи“. Другото бяха упреци, несъгласия, които той искал да ми каже в очите. Смяташе, че клеветя миналото и че изопачавам истината. Бързо разбрах, че възбудата му идва от споровете около новата училищна програма по история. В колонката си неведнъж съм споменавал „лица“, на които било отнето правото да учат в университета. Според него не беше вярно. Казала го и една дама по телевизията – че не е вярно. Не прилича на писателя да приглася на тази измислица и така да слугува на пропагандата.

Бе започнал стеснително, после се възбуди, стана нападателен. Колегата, който го беше довел, чупеше пръсти зад гърба му. Този мъж (въобще не беше млад) трябваше да знае, че такива неща са се случвали – дори по времето, когато и той е бил студент. Той обаче не търсеше разговор, просто обвиняваше и се потеше. Беше като облъчен. (Понякога употребявам за такива случаи „очарован“ – не само за чарове, но и за заблуди.) Един объркан мъж, сляп за това, което се бе разигравало пред очите му…

Споменавал съм такива неща в колонката, всеки път е било истина. Не съм го изтъквал като репресия, по-скоро като гадно житейско обстоятелство в съдбата на мои герои. И не повече от два-три пъти. За който не знае: документите за следване се подаваха в специален плик. На плика имаше отпечатана бланка, която се попълваше от общината. Там общината декларираше, че на „лицето“ се разрешава да кандидатства за студент. Самият аз изпратих книжата си в такъв плик. Които не получаваха заверката, губеха това право.

Изпитвал съм лична вина за това: на мене разрешиха, на други – не. И днес мисля, че това бе една от действителните неправди на онова минало. Тя обаче се оказа елементарно наследство от по-предишното минало. Бащите на двама мои съученици бяха изключвани от всички училища в Царството. За вечни времена. Значи, имали сме традиция…

В самото начало на промените усилено се търсеха и се откриваха неизвестни гробове на жертви от септемврийските събития през 1944 г. Пред мен професор Тончо Жечев каза на Йордан Василев, първия главен редактор на в. „Демокрация“: „Дано да се открият всички гробове. Но не си мислете, че с тях ще запълните онези, предишните. И едните, и другите ще останат да зеят.“ Какво имаше предвид професорът, като предрече, че ще останат да „зеят“? В паметта ли? В съвестта ли? В историята ли?

Историята, освен всичко, е отговорна за паметта и съвестта на нацията. Днешният спор за нейното изучаване (вял спор, според мен, неубедителен, изместен) би трябвало да бъде диспут за истината, която повече от всичко ще е нужна на новите поколения. Нашата генерация постигна своето знание на историята донякъде и като житейски опит. През живота ни, с нас и около нас, се случиха събитията, които днес и утре учебниците ще предлагат на потомците. Това, че някои съвременници, подобно на моя нервиран посетител, не бяха научили нищо,не отменя нашето достоверно историческо познание.

Да, всичко се усещаше, дори онова, за което упорито се мълчеше. Странното е, че тогава, в онова сурово и безцеремонно време, връзката между действителността и близкото българско неотдавна се долавяше отчетливо и това я правеше да изглежда ако не справедлива, то поне неизбежна. Имаше лагери, но беше имало и преди. Имаше изселвания, но и те не бяха изобретение на новата власт. Уволненията, изключванията, лишаването от образование – те просто не бяха прекъсвали. Когато нещо има каквото и да е обяснение, то като че ли става по-лесно за преглътване. Сякаш след блокадите и отрязаните глави, след изгорените яташки къщи, след изтезанията и разстрелите без съд и присъда в ход бе влязла някаква безмилостна логика, която можеше да се приеме и за логика на националната съдба. Люлката беше залюляна дълго преди това и люля България десетилетия…

Тези размишления ще ли да послужат някому днес? В препирните на партии и министерства дори не се споменава за изчистване и за свещена неприкосновеност на истината. Истината е всичко в историята. Там тя трябва да е като в съда: истината, само истината, цялата… Половин-истината е безсмислена. Неморална е половин-истината. Не защото оправдава или обвинява едно време, режим или партия. А защото не дава на днешните деца и младежи цялата поука, с която да отидат в бъдещето. Всичко, което им предлага, е убеждението, че някои партии и лица от миналото са лоши. И така ги лишава от знанието, че лоши могат да бъдат и всички други, когато посягат на демокрацията, на справедливостта и хуманизма. И че наистина са били. Което именно се съдържа в другата половина. Без тая половина те ще са ощетени. И в известна степен беззащитни.

Нашето днешно училище дължи на новите поколения честна и точна история на българския ХХ век: с неговите възторзи и падения, с устрема и идеалите, с катастрофите и стопанските усилия, с отхвърлянето на постигнатото и с периодичното започване от нулата, с кръвопролитията, насилието и терора, немислими вътре в един и същи народ, но, уви, реално и трагично произтекли – и неведнъж. Те трябва да изучат всичко това и сами да разкодират признаците на опасностите, които могат да се сгъстят над пътя им. Една честно написана история може да им бъде надежден пътеводител в тяхното бъдеще.

Когато знаят, че демокрацията е грижа на всеки гражданин, че тя лесно може да бъде имитирана или злоупотребена, че може да бъде срината и от отломките й всеки да си построи какъвто си иска режим, диктатура или дори някакво невиждано още царство на злото. Една честна история ще ги направи трезви, бдителни и още по-важно – свободни.

Защото само истината прави народите свободни. И само онези, които не се задоволяват с „кой?“, а питат и „защо!“

Но това, както и всичко свястно в българското училище, може да бъде дело единствено на апостоли. А не на каквито и да било партийци: наши, ваши или дори – техни…

в. „Сега“

Вашият коментар