25.09.2022

Зов за истина

Електронен вестник за Враца, Северозапада, България и Света

Нерви и утехи Отвъдно послание. Адресът неизвестен

Калин Донков

Калин Донков

Едно размишление ме изненадва доста често в последно време – трудно ми е да определя дали ме застига, или ме пресреща. Изненадва ме, защото този неизбежен, а и вълнуващ за всеки артист въпрос ме е посещавал през целия ми път, но никога като стихотворение. Имал съм го в мисълта си неведнъж, не толкова чак драматичен, но винаги неизтощимо любопитен. Никога не съм се застоявал при него, инстинктът ми подсказваше, че едно задълбаване в това може да обезобрази живота ми. И все пак, свързан е с една от неизбежните отговорности на поета, на твореца изобщо: какво се случва с онова, което не успяваме да изречем, да нарисуваме, да изпеем? Къде отива то, или – къде остава? Приема ли го някой след нас, закриля ли го, довършва ли го? Не ни е дадено да го предадем, да го възложим, да го настаним сред хората, в пространството, където и да е.

Недописаното увисва в пустотата между небитието и житейското ни дело – това днес ми се вижда несправедливо и бездарно. Чак сега си припомням безпомощния изблик на поета: „…и нашта мъка ненаписана/сама в пространството ще скита“. Ще се подсетя и за други такива, страстни или примирени, от океана на поезията. И в моите книжки сигурно ще се намерят. Но днес искам да ви посветя в едно стихотворение на поета Здравко Кисьов, мой приятел от младостта и търпелив създател на много личен поетичен свят, почти неразлистен от литературната конюнктура – нито преди, нито сега.

То е от излезлия post-mortem сборник „Отвъдно време“, където са подредени непечатани приживе творби, много от които поетът вероятно е задържал в архива си именно защото са оголено откровени. Ако някога поезията на Здравко бъде добросъвестно изследвана, може би именно тук, в „отвъдните“, ще се открият ключовете към неговото лирично наследство. Обичаше да се променя, твореше като художниците – смело прекрачваше от един период в друг. Откривателството му бе строго лично – не виждам кой друг би могъл да се възползва от него.

Стихотворението се казва „Портрет“. Чуйте само:

„В ателието

от седмици стои върху статива

портретът недовършен на жена.

С разпуснати коси,

с очи на северна мадона,

огряна

от меката зелена светлина

на абажур старинен.“

Портретът оживява за нас. Поетът го е нахвърлял като за вечността: една „северна“ жена, сякаш излязла от поезията на северните страни, която той бе обичал и превеждал. И старинната лампа, разбира се – един детайл, чието разчитане е вълнуващо и посвоему безкрайно. Но:

„Едно художникът не е успял да улови,

и е оставил устните й

недовършени.“

Това тук не е литературен анализ. За художника – или по-скоро за поета! – се е оказало важно да запазят безмълвието на жената. Устните вероятно са оставени за накрая. (Така и Създателят, казват, чак накрая е дал говора на човека.) Не им е било безразлично с какви устни тя ще говори, ще се усмихва, ще целува. Но краят не се е състоял. И тя сега безмълвно се взира към вратата „с огромни, опрощаващи очи.“ Това мълчание й е присъдено завинаги. Нарочно или повече случайно – защото портретът ще остане недовършен. Защото:

„… художникът

от седмици не идва вече тука –

вихрушка черна го отвя в небитието.“

И ето я сега жената от портрета: затворница в ателието, която гледа към вратата. Очакването й изпълва стихотворението, града, вселената. „Зад кадър“ остава страданието на твореца, безсилен да й помогне от Отвъдното, да довърши делото си, за да прекрачи тя в света на изкуството. И така да я освободи. Това страдание, неспоменато дори, незагатнато, заразява читателя. Както и непоносимото чувство, че никой не е виновен, а се случва. Смъртта, съдбата, времето, изкуството: кой тук може да бъде обвинен? А извършеното е непоправимо. И неизразимо. Само: „ситни капчици боя като сълзи са спрели под очите на жената.“ Сякаш художникът инстинктиво й е оставил един непредвиден плач – да изстрада мъката по неосъществимото. Смъртта му не й е позволила изход от тази мъка:

„И няма тя нозе –

да слезе от статива.

И няма устни –

да извика.“

Остава тайна защо приживе Здравко не е включил в книга това силно, обвито в неизречен, но мъжествен размисъл стихотворение. Може би тогава го е сметнал за маловажно, а сега, вече от там, Отвъд, е прозрял, че това е един от големите въпроси, по които си заслужава да разсъдим. Че следва да се вълнуваме, да се тревожим за всичко, което оставяме след себе си, и че има смисъл до сетен дъх да се борим за него – да го осъществим, да го довършим и увенчаем. (И извън изкуството също, а може би – най-вече.) Независимо дали е дело от слово и от багри, от търсения и числа, от жестове и добрини, от грижи, от възторзи, от любов. За да има то свой живот сред хората, да бъде свободно и равноправно в този свят, в който нас вече няма да ни има. Може би е точно това. Може би…

А друго – какво?

в. „Сега“

Вашият коментар