17.02.2025

Зов за истина

Електронен вестник за Враца, Северозапада, България и Света

В КРАВОДЕР ПРЕДСТАВИХА КНИГАТА НА ПЕТКО НЕЛОВ „ЧАСТИЦИ ЖИВОТ“

При голям интерес премина представянето на книгата „Частици живот“ на Петко Нелов в с. Краводер. Изтъкнатият педагог е бивш директор на Краводерското училище и неговите колеги, ученици и приятели го удостоиха с радушен прием и внимание. На срещата в салона на общината, организирана от читалище „Светлина“ и водена от Наталия Колева, председател на читалището и директор на детските градини в Община Криводол, авторът бе поздравен от фолклорния певчески състав към читалището.
Книгата бе представена от нейният редактор Марин Ботунски. Произведения от „Частици живот“ прочетоха Йордан Костадинов, също бивш директор на Краводерското училище и Пенка Гецова. Своите впечатления от написаното споделиха Йордан Костадинов, Никола Манчев, Петър Монов, Лиляна Милкова, Янка Димитрова и др.
Развълнуван, авторът прочувствено говори за годините, в които, заедно с израстването на учителския колектив и педагогическото му майсторство, е израствал и той, а уважението и почитта на хората от Краводер, давали крила на учителите и резултатите от упоритата им дейност не закъснели…
Колегите и възпитаниците на Петко Нелов се отблагодаряваха с искрена почит и го изпратиха с огромен букет цветя.

 


Марин БОТУНСКИ

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

Някога, като се нахранехме на обяд или вечеря, баща ми събираше с длан от синията останалите трохи. Хлябът беше свещен – не само в нашата, във всяка селска къща. Сетих се за тези всекидневни бащини действия когато, след отпечатването на книгите му „Родът Нело“ и „Животът – такъв, какъвто бе“, Петко Нелов донесе нов ръкопис. Напечатан неугледно на една от ония стари пишещи машини, които не работят от години, Ръкописът приличаше на току що събудено дете – с немити очи, с несресана коса, ала със святкащи живи очи. Нямаше и заглавие.
Като зачетох видях, че на синията на Петко Нелов са останали неизползвани в предните две книги бая трохи, че и цели залци и комати хляб. Той решил да ги събере, въпреки че съзнавал – те не са като цял, замесен, втасал и изпечен хляб, но пък са „частици живот“, частици от неговия живот, в който биха могли да видят нещо от своите радости, мъки, терзания, въздигания и падове и други хора не само от родното му село Лесура и град Враца, но и от цяла България.
Някой от тези трохи, залци и комати са прегорели от преживените болки и обиди, озлобили са се, но авторът държеше да се покажат – те са част от живота му, такъв, какъвто е бил, или, най-малкото, са неговия поглед към този живот…
Понякога, особено в гладни дни и години, един залък, или един комат хляб може да е по-важен от целия хляб на ситостта. Или поне да си заслужи „правото на живот“, „привилегията“, че не е изхвърлен.
В годините на Несвършващия Преход беше разпарцаливена българската земя, по щурава идея върната „в реални граници“, стана модерно да се ходи с панталони (като на Васко Кръпката), със стотици съзнателно разкъсани и после закърпени частици, разнебитени бяха и разграбени хиляди промишлени предприятия, кооперации, овощни и зеленчукови градини и производства, заличаваше се пъпната връв на българското земеделие – селскостопанските научни институти… Но и човешки съдби…
Съзнателно „разкъсвани“ и после „кърпени“ бяха Православната църква, творческите съюзи, културните институти, особено съхраняващите и популяризиращи българския фолклор, театрите, народните читалища…
Сега, бавно и полека, трябва да започне събирането на „трохите“ от голямата българска синия, за да се „събира“ отново разхвърляния народен живот Ако искаме да я има България и след нас.
И ако „трохите“ на тази книга не те задоволят, читателю, хвърли ги на птиците. Те ще са им от полза когато над света вие силен, пронизващ и опърничав вятър, а в небето луди птици гребат с криле, играят и му се присмиват в очите, щастливи от съпротивата си на опърничавия…

Петко НЕЛОВ

Петко НЕЛОВ

 

МОМИЧЕТО ОТ ПРИКАЗКАТА

Каква незабравима, божествена вечер! Всичко хубаво на този свят май започва така….
Беше традиция – всяка неделя следобед на площада на селото да свири духовата музика. Мало и голямо се събираше. Близки и приятели, работили цяла седмица, идваха тук на приказки и да му тpoпнат по едно нашенско хоро.
Групата ни се оформи след като по-възрастните си отидоха. Повечето бяха ученици от средните училища, лятна ваканция е, всеки има какво да сподели след края на учебната година – борба, тревоги, любови… Музикантите – аха да си тръгнат, когато едно младо момиче измежду нас се провикна:
-Искам Дайчовото хоро!- и се втурна към центъра на площада, там където започваше всяко хоро.
Перчо, най-младият от музикантите, нарамчи тъпана и с два-три удара даде началото… Всички се спуснахме и Дежка, момичето, което си „поръча“ Дайчовото, поведе хорото. И се заредиха едно след друго: пайдушкото, грънчарското, въртележката. Все по поръчка на Дежка. Това момиче, първа година в гимназията, така се развихри в играта, като че искаше всичко сега, на мига, да изпита, всички хора да изиграе…
Групата младежи се обедини около Дежка – искахме да споделим нейната радост и веселост, нейното настроение. Музикантите пък ни „изпитваха“ -всичките ли хора знаем и наблюдаваха с удовлетворителна усмивка вихъра на хорото. Като че ли ceлcкото хоро тепърва започваше – играеше се на издръжливост. Смях, смях и подвиквания се чуваха от всички играещи. Попотените изтриваха лицата, но продължаваха да се „държат“ на извитото на площада хоро.
Дежка първа се хвърляше… От къде това младо момиче е успяло да научи така перфектно всички нашенски хора и сега така майсторски да ги демонстрира пред всички ни!
Увлечени в играта не усещахме, че е станало късно. Акo възрастен човек ни наблюдава, би казал: луди-млади.
Лозана, която вечерта доведе братовчедката си Дежка в нашата компания, напомни, че е време да си ходят. Дежка, със зачервени бузи и широка усмивка отвърна:
-Како, виж колко е весело! Нашите няма да се сърдят – такъв успех съм донесла от училището. 3аслужавам да полудувам, нали?
И пак – „хайде нa хорото“, провикна се Дежка.
Такава вечер не помня, никога не сме имали. Такава вечер не се бе случвала. Не бях виждал това момиче, не съм и предполагал, че може така увлекателно, майсторски и предизвикателно да се играе. То не е било в нашата група до сега. А как води хорото! Къдравата му коса, по ученически подстригана, се вееше. Потта замрежваше лицето, миглите потрепваха свенливо и ѝ придаваха особена детска невинност. А летния ден и лекото облекло открояваха всички гънки на тялото. Чудният ясен поглед на очите допълваше силата на очарованието. Боже, колко красота си събрал на едно място в Дежка! Веселостта и смехът й заразяваше всички ни. Къде се е крило досега това момиче, та е отбягвало от погледа ми! Или по-точно – къде съм гледал аз!
Дежка не преставаше да отговаря на всички задевки. Усещаше моите погледи и ме оставяше с поглед да галя лицето ѝ. Какво става с мен! Мислех си – с какво това момиче ме превъзхожда? По-възрастен съм, завършил гимназия, не пия, не пуша, имам уважението на другарите си… Превъзхожда ме с красотата си. Много е красиво, най-красивото в селото ни. Внимателно разговаря, откровено, весело. И ето сега – сякаш омагьоса всички ни. Не подбираше до кого ще се хване да играе. Мереше сили и доказваше равенството с нас. От къде имам представа за него, къде съм го виждал по-рано, питах се. И се усмихвах – само в народните приказки.
… Признавам, аз май се влюбих в това момиче.
Така бяхме увлечени в играта, че никой не се решаваше да каже „стига“. Може би чакахме кога тя ще каже. Но не би…
Музикантите с младежкия марш завършиха веселбата. Чу се едно „Предаваме се“, което предизвика бурен смях и с ръкопляскания ги изпратихме.
Лозана хвана Дежка под ръка и първи си тръгнаха.
„Да не забравите, че утре вечер имаме репетиция за вечеринката“ – се провикна Никола.
Така, на групи, по махали се разделихме. Лека нощ си пожелахме…

***

– Ставай – рече майка ми, като ме побутваше да не се излежавам.
Не знам защо, но винаги, когато ме събуждаше, говореше тихо.
– Какво има? – попитах като разтривах очите си и се опитвах да се протегна.
– Обличай се, вън те чакат момчета и момичета. Не се бави. Те ще ти обяснят.
Излязох. Вън стояха моите другари, едни подпрени на пътната врата, други с наведени глави.
– Чакайте, каква е… –бързах да разбера всичко.
– Дежка е умряла нощес – извика Лозана и заплака с глас.
Майка бързо дойде при нас и взе да ни утешава.
Всички ронехме сълзи, стояхме като вцепенени. Никой не се решаваше да наруши мълчанието. Съседите наизлизаха и те се включиха да ни утешават.
– Хайде… да отидем в клуба, да обмислим всичко и тогава… .
Така и стана. После целия ден се подготвяше всичко, под ръководството на възрастната учителка, учила преди години
Дежка.

***

Селската камбана през целия ден възвестяваше, че едно цвете, в разцвета на младостта и красотата си, напуска живота. И нас.
В уречения час от клуба потегли умълчаната ни и почернена колона към дома на Дежка. Колко много младежи имало нашето село! Слънцето, ядно, силно напичаше, гореше… Вървяхме с наведени глави, безутешни.
-Излез, дъще, да видиш кои са… – изненадващо ни посрещна майката и недоизказала се, политна, припадна… Прихванахме я, дотичаха и други жени, поляха лицето и гърдите й с вода. Колко мъка се е събрала в майчиното сърце, виждайки ни нас…

Шествието потегли. Младежи носеха на смени тялото на Дежка. Хората наизлизаха, чули траурния марш на духовата музика и всеки се стремеше да поднесе или да хвърли китка цвете.
Тесен се оказа гробищният парк да побере толкова народ. Всеки от присъстващите премина, едва сдържайки сълзите си, за последно сбогом. Застанах на изкопаната земя и с поглед обхванах присъстващите, вперили в мен очи. Какво можех да кажа за утеха, да намаля болката на всички и най-вече на родителите и – грохнали, подпрели се един о друг…
Неочаквано и за мен самия извиках:
-Плачете, плачете! Тук се прощаваме с най-сияйното цвете, откъснато в зората на младостта, чиято хубост и усмивка ще помним и носим в сърцата си винаги. Сбогом, мила Дежке!
По-нататък нищо не можеше да се чуе. Ревна цялото множество, стари хора започнаха да нареждат, изливайки мъката си. По-неиздръжливите се отдръпваха, скрили лицата, и триейки с длани сълзите си. А когато спуснаха тялото в зейналия гроб, вой от раздрани гласове разкъса пространството. И душите ни.
Хората се разотиваха.
Дядо Стоян, дърводелеца, постави изработен от него дървен кръст редом до червената пирамида с петолъчката…
– Нали няма да е в повече още един знак?- изгледа ни просълзен стареца.
-И още, и още знаци да има, пак няма да са в повече… – прошепна някой..
Вдигнах глава, беше Лозана. Потърсих с очи и другите – бяхме останали последни ние, момчетата и момичетата от групата, която изкара една незабравима вечер долу на площада, където момичето от приказката водеше хорото и искаше още и още…


 

 

Вашият коментар