19.04.2024

Зов за истина

Електронен вестник за Враца, Северозапада, България и Света

Алабаш и бутер

Калин Донков

Алабаш и бутер

Калин Донков
Миналото изплува в най-различни форми, завръща се в непредполагани лица. Отговорите на въпроси, които си задаваме днес, нерядко се нуждаят от превод. Много често тези отговори се появяват, преди въпросите да са още прошепнати в днешния живот. Даже си мисля, че в това минало има обяснение за всичко, независимо дали е върху зид или папирус, в острие или мънисто, амфора или мотика. Времето запазва безброй отломъци от човешкото присъствие само за да съхрани в тях някакви кодове на живота, които могат да се прочетат и от най-далечни потомци. Стига тези потомци да са будни и грамотни.

Бащата на приятеля ми Парашкев К. Петрушев беше потомствен плевенски фармацевт, притежател на малка домашна сбирка от любопитни предмети. Повечето „експонати“ на бай Крачун бяха старинни везни, хавани и други аптечни пособия, но имаше и още остроумни битови дреболии, каквито в наши дни едва ли ще срещнеш някъде. Между тях съм запомнил изящен, сякаш полиран от употреба дървен калъп за домашно масло от времето на черната борса. Черната борса е забравено понятие от годините на войната и след нея, когато храната е изчезнала от българския пазар и държавата е прибирала всичко, изнасяла го е в Германия, а остатъка е разпределяла с купони. Всяка продажба на каквото и да е продоволствие извън нейно разпореждане се е преследвала от закона и се е наказвала сурово.

Черноборсаджиите са били третирани като особено опасен вид трафиканти

Все по това време от магазините изчезват автентичните продукти, произведени по честни, безопасни рецепти. За първи път в България масово се разпространява захаринът. Дълго след войната се бяха запазили надписи по стените на сладкарниците: „Боза със захар“. Това беше реклама, а не предупреждение срещу напълняване. В българската действителност захарта присъстваше само символично. Бучка захар се даваше на малки деца, както днес се дава шоколадово яйце. Германски маргарин (в моето детство вече бе изчезнал от пазара) се продавал с купони вместо истинско масло от мляко. Според народното поверие немците го произвеждали от умрели кучета.

Заместители имаше не само в прехраната. В детството ми още можеха да се видят странни камиони, пък и леки коли, с нещо като двукрилен гардероб на задницата – така наречените „газгенератори“, които не вървяха с бензин, а с… дърва. (Думата газгенератор плевналии произнасяха леко преиначена, няма да ви казвам точно как.) Все по онова време в речника трайно засяда чуждицата „ерзац“, заместена в наше време от по-сочната „менте“. Народната власт обаче не си падаше много по вноса и животът постепенно стана някак по-натурален.

Но да се върнем при колекцията на аптекаря бай Крачун. Като видя как любопитно го сглобявам и разглобявам, беше готов да ми подари онова калъпче, но аз се поколебах да го взема и той повече не настоя. Вместо това охотно разказа как се е сдобил с него: получил го от един агент на стопанската полиция, когото снабдил с хинин. Агентът заминавал на служба в Беломорието и се запасявал с лек срещу малария. Хининът в Новите земи бил по-дефицитен от маслото в Царството. И също бил предмет на черна борса. Заловените отивали на военен съд.

Маслото било много оборотна стока

Харчело се без проблем, отракани селяци го търгували скришом на пазара в Плевен, по-разтропаните отивали чак до столицата, където цените били в пъти по-високи. С това чудато пособие от колекцията го оформяли до търговски вид. Избие стопанката млякото от биволицата или от кравата, обере маслото от буталката, натъпче го в калъпа, затисне го с капака и го остави на студено. След два-три часа маслото е готово, гладко като купешко. Върви и търгувай, само гледай да не те хванат. Имало проблем с хартията, просто нямало в какво да го увиват. На бай Крачун например един познат селянин (той по плевенски казваше „гащник“, а на маслото викаше „бутер“ – бе учил фармация във Виена) му го носел в аптеката винаги „опаковано“ в листове от нотни тетрадки. Другия проблем на тази стока го създавали самите производители: в калъпчето, под няколкото милиметра първокачествено домашно масло често се откривало парче хрупкав алабаш. А понякога и просто кочан от зеле. (Защото по главите алабаш в градината агентите срещу черната борса се ориентирали за нарушители.) Знаело се дори кои села го фалшифицират и кои го продават честно. Фалшификаторите пък винаги лъготели за родното си място. И те конспиратори.

Ей такива интересни времена. Гърмяла световна война, бомбардировки, блокади, реквизиции, а тарикатите дялкали алабаш и зареждали калъпите – и те да одерат малко кожа от гражданството. За собствената си кожа не се притеснявали особено – и за истинска, и за фалшифицирана стока наказанието било едно и също. А и трафикантите, както през всички епохи, печелят главно от дързостта си…

В изборната пукотевица си спомних онова хитро пособие от прашния шкаф на бай Крачун. Изреждаха се пред погледа безброй действащи лица от състезанието. Не толкова претенденти, колкото ментори, коментатори, агитатори, съветници, социолози, политолози, наставници, клакьори и клеветници, тълкуватели, анализатори и хипнотизатори. Извървя се цялото кралско войнство, избито от отровното мляко на българската политика, което, събрано накуп, дружно сгъстява отчаянието, дето ни задушава вече четвърт век. Всичките като от калъп. Поправка: от един калъп. Отвън мазни, вътре – само разчовъркай! – алабаш. Но откъде толкова алабаш в България, че да стигне за цялата тази дружина, иди че разбери.

Или това също е въпрос на трафик…

в.“Сега“

Вашият коментар