28.06.2022

Зов за истина

Електронен вестник за Враца, Северозапада, България и Света

Дъга, с цветовете на родопска носия

11 февруари 1994 г.
На този ден Елена навършва петдесет години.
…Изтъркали са се, пролиняли са всички думи, с които в такива случаи казваме колко не й личи, колко е млада, колко неочаквано идват тези годишнини. Изтъркали са се, пролиняли са, защото в някаква степен крадат богатството на спомените, богатството на изживяното. А Елена, може би и благодарение на мен, си остана материално бедна, но пък, благодарение на себе си, стана един от големите богаташи: на преживяни щастливи и трудни мигове, на спомени, контакти, всеотдайност към семейство, роднини, приятели, към случайно търсещи я или срещали я хора, към работа и съдби. С една дума към всичко онова, което се нарича живот.
Ако е прав Аристотел, че “ животът изтича в един миг, той не е нищо сам по себе си – неговата стойност зависи от неговата употреба“, защо да не кажем, че Елена е цар на „неговата употреба“.
Тя дойде във Враца от меката и величествена Родопа, с пленителните й очи-езерца, с вековните борики, с мириса на смола, с яснотата на синьото бездънно небе. Върховете на тая планина, заоблени и толкова приличащи си, си подават рамо един на друг, в доловете й пеят ручеи, чисти като детски смях. Всъщност Родопа е пълен контраст на нашия Врачански балкан с острите му, голи и безводни скали… Тя носеше в сърцето си нереалната за врачанските ни представи картина от смолянския квартал Райково, където хората през къща пеят без да са пили, или без да пият. Просто пеят- в обикновен делничен ден. Работят и пеят. Или истината за родопчанина Реджеб, който хваща водите на извори и кладенчета и със свои материали- камък, цимент, желязо- въздига над 290 чешми из всички кътчета на планината. Или на оня райковец, прислужник в училище, дето ходи из планината и прави присадки на питомен калем върху диви дървета. Над петнадесет хиляди дървета бе облагородил човекът до 1969 година, а тя още го вижда да върви из планината, из дерета и ливади и да облагородява дивото.
Или – милата на сърцата ни леля Дора, пренебрегнала всякакъв свой личен живот, за да отгледа с невероятна любов Елена, а по късно и децата ни.
Но… Родопа в думи не може да се побере.
Елена е рожба на Сребра, една изпълнена с любопитство към света дъщеря на село Арда, и на един шофьор на камион и „подвижното кино“- Анастас. Когато за пръв път отидох в с. Арда видях старинно, но кокетно селце, въпросително погледнало от високото към изгрева. Но и към Смолян. От тук са се виждали всичките пътища на „подвижното кино“, че и на света, защото тесните пътища, върховете и горите не могат да препречат погледа на мечтата. Къщичката ни в Смолян пък е бедна, но пред очите й /прозорците й/ стои най-красивата, естествена родопска картина.
Двадесет и осем от тези петдесeт години – са врачански. Враца посрещна Елена сърдечно и безквартирно, по хъшовски всеотдайна и непрактична. Градът се подготвяше за духовен скок, без още да има пясък на мястото, където ще се приземяват скачачите.
През безквартирие и управленско безсърдечие, през младежка гордост и житейски неволи, като младежки деец и председател на женското движение, директор на детско заведение и възпитател, Елена посяваше на острата врачанска земя доброта и сърдечност, мекота във взаимоотношенията. И със сърце, вместо с калем, и до днес върви по стръмните пътеки- да облагородява…

Вашият коментар