Похвално слово за българския народ

Димитър Томов
Безспорни са археологическите факти, че землището на днешната ни родина България хилядолетия назад се е населявало с едни от най-древните хора на земята.
Неоспоримо е тъй също, че точно преди 1340 лета, през 681-ва, върху това югоизточно кътче на стария европейски континент, Хан Аспарух прогласява създаването на държавата България.
Още към онова начало, през 7-ми век, нашите предци са били озарени от просветлението, че само чрез мирно доброволно обединение на различните е възможно да се роди държавотворен народ. Затова съюзът между прабългари и славяни е проява на историческа прозорливост и зрялост на люде, които искат да пребъдат заедно.
Човешката история е низ от периоди на възходи и падения, цивилизации са се раждали и са изчезвали. България и нейният народ за хиляда и триста години също не са изключение от противоречивия и сложен път на човечеството.
През Средновековието погиват Първото и Второто българско царство. Ала жилавият ни народ възкръсва за ново летоброене в края на 19-ти век (1878), подир почти петстотин години иго като чудо Божие, в резултат на Освободителната за България руско-турска война (1877-1878).
Високите нравствени въжделения за основополагащите принципи на възродената ни държава се съдържат в кристалните слова на Апостола Левски: „Българи, турци, евреи ще бъдат равноправни във всяко отношение: било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото и да е било. Всички ще спадат под един общ закон, който по вишегласие на всички народности ще се изработи“!
Само няколко години по-късно заветите на Дякона ще се запишат в Търновската конституция (1879), където младото българско княжество ясно заявява позициите си да се нареди сред най-прогресивните страни в света: „Всякой роб, от какъв и пол, вяра и народност да бъде, свободен става, щом стъпи на българска територия“ (чл. 61).
Повече от 140 години ни делят от вдъхновения порив на нашите предци да изградят свободна, правова и силна държава. Днес, опитът и зрелостта от преживяването през този немалък период ни навеждат на не съвсем отрадната констатация, че много от надеждите на българите за национално обединение и равнопостъпателен държавен напредък не се сбъдват.
Млада България нерядко попада в центрофугата на геополитически вихри. Само за двайсти век – от обявяването на царство България 1908-ма година, през неговата ликвидация след края на Втората световна война („референдума“ за република 1946г.) и до рухването на натрапения ни по съветски образец тоталитарен социалистически режим (ноември 1989г.) – българската държавност за осем десетилетия три пъти претърпява взаимоизключващи се фундаментални промени, абсурдни от гледна точка на представите за прогрес.
Кой народ би издържал на такива превратности, без да понесе дълбоки рани?! Защото българският народ във всеки един момент не е бивал някакъв страничен наблюдател, а най-често е трагичен участник във войни, въстания, бунтове и вътрешни граждански конфликти. Последните не са престанали и досега!
И все пак нашият народ устоя, макар с цената на неизброими свидни жертви. Оцеляващите поколения все още носят моралните травми, причинени от физическо насилие, нравствени заблуди и външни влияния.
Ала нека ясно назовем една от най-върховните причини българският народ да преодолява историческите изпитания – това е несъкрушимият му порив към просвещение и грамотност!
Толерантният обществен климат в Средновековна България спасява великото цивилизационно дело на братята Кирил и Методий, а техните ученици сътворяват „Златния век на българската култура“, който и до днес озарява пътя ни.
Нека подчертаем, че нашият народ е единствен на планетата, който чрез осъзнато и публично волеизявление обявява родния си език – българския – за официален, още през 893-та година на Църковно-народния събор в Преслав!
Този „език свещен на моите деди“ по думите на народния поет Иван Вазов, пренася българския дух през вековете с устната реч на необятното народно творчество и огромния пласт книжовност.
Този език от край време е нашата българска държава на духа, която ни е спасявала и възвисявала дори през столетия бездържавие. Българският език е най-спояващата съединителна тъкан на разноликия ни народ. Дори сега, през последните десетилетия, когато нацията и държавата ни са подложени на поредните исторически изпитания и по не тъй приятни, но понятни причини на територията на страната ни затварят врати хиляди училища, то онази чат от българите, която е избрала съдба да живее извън пределите на родината – най-първо открива български училища за децата си с вярата и упованието, че така не ще скъсат пълната връв с българския народ.
За всеки разумен и чувствителен български гражданин е видно, че през последните години нашата родина е в период на изпитания от всякакъв характер. За да продължим успешния си ход напред, пак ще трябва да подирим сили и упование в здравата народна свяст.
Нека ми бъде простена историческата препратка към думите на знаменития английски премиер У. Чърчил, изречени към английския народ във време на върховно изпитание в борбата срещу хитлерофашизма. Тези слова, че той като държавник с отговорно мислене не би могъл да обещае на народа си нищо освен „кръв, пот и сълзи“, нерядко се дават като пример как мъдро и смело трябва да се назовават нещата, за да повярват хората в собствените си сили и се мобилизират в името на живота.
След десетилетия на изпитания и страдания на нашия български народ, иска ми се да вярвам, че е дошло време да положим усилия и тръгнем напред като нация, помъдрели от преживяното.
Ако ще иде реч за кръв:
Нека това е кръвта, която ще избликва във вените на все по-многобройни новородени български дечица. Нека това е младата кръв на древния ни народ, която ще облагородява бъдните поколения и чрез паметта на ДНК-то ще пренася най-доброто от родовата ни памет!
Нека никога повече българска кръв да не се пролива по бойните полета на каквито и да е било войни!
Нека във всекидневието си да заживеем според закони и правила, за да остане само спомен кръвта от жертвите при транспортни катастрофи и всякакви криминални престъпни посегателства върху човешкия живот!
Убеден съм, че през 21-ия век не е допустимо повече да умираме, поразявани от пандемии и други коварни болести и да ни сочат като отрицателен пример за „болна нация“. Дошло е време да живеем за България – здрави, силни телом и духом!
Ако ще леем пот:
Нека това бъде неизбежният пречистящ ефект от физическа или умствена дейност на достойните български граждани, които с честния си труд създават блага и получават заслужено заплащане, без да бъдат ограбвани от „наши и чужди гости“, по думите на гениалния наш поет Христо Ботев. Да спрем грабежа на народните богатства от всякакви алчни чиновници или криминални бизнесмени, задкулисно обвързани с корумпирани политици.
Дошло е време да сложим край на бедността на всеки един български гражданин!
И накрая:
Ако ще бликат сълзи из очи ни – нека бъдат животворните сълзи от радост при раждането, около сватби, кръщенета и неизброимите ни български национални празници, чрез които да пренесем в бъдещето уникалната си древна култура и бит!
ПОКЛОН!
Дълбок поклон пред теб,
Народе български!
Твой смирен възхвалител,
Димитър Томов
12.2021 г.
(Eпицентър)