19.10.2021

Зов за истина

Електронен вестник за Враца, Северозапада, България и Света

Почина поетесата Лиляна Стефанова

На 1 август 2021 г.почина поетесата Лиляна Стефанова.

Лиляна Стефанова е родена на 17 април 1929 г. в София.

Завършила е Държавния институт за театрално изкуство ГИТИС- Москва, със специалност режисура, по-късно е приета в Литературния институт „Максим Горки“.

Специализира в Лондон (1965 – 1967).

Автор на повече от петдесет книги поезия, проза, есеистика, публицистик.
Лиляна Стефанова е била председател на Кабинета на младия писател (1957 – 1960),зам. гл. редактор на сп. „Септември“ (1964 – 1965), създател и главен редактор на сп. „Обзор“ (1967 – 1987), гл. редактор на в. „Литературен фронт“ (1988 – 1989), председател на Българския ПЕН център (1980 – 1990), секретар на комисията за култура на Международния комитет за европейска сигурност и сътрудничество в Брюксел.

 

ЧУДОТВОРСТВО

Какво чудотворство

да се откриеш

в неуловими съзвучия,

в думите,

в тайните на душата си.

Да се откриеш

в болката,

в надеждата,

в гордото Мога!

Да се откриеш

в нови пространства,

приятелства,

в красотата на изгрева,

в тъгата на залеза,

в зелената лудост на вятъра.

Да се подгонят

рими и багри

и да викнеш пияна от дързост:

Успях!

(София , 04.2020г.)

 

В памет на следвоенна Москва

Момичета танцуваха две по две
в стари басмени рокли.
Танцуваха на широка площадка
в парка,
сами –
две по две,
две по две, –
танцуваха, докато им се завие свят,
стъпка напред – отново назад,
всяка априлска вечер –
две по две –
и полите, скроени на клош,
кръжаха,
трептяха
до късна нощ,
като тъжни цветя
под хладно небе.

Момчетата спяха
край Харков, Орел, Житомир
дълъг сън, вечен сън.
В белоруската ръжена шир
те сънуваха тънки момичета
в здрачния час,
те танцуваха с крехки момичета
първия валс –
в умъртвени села,
в повалени на смърт градове.

Пъстри рокли кръжаха
на площада в парка
сами
две по две,
две по две.

Само аз се явих
с моя българин
як, чернокос.
И засвятка в ранените погледи
страшен въпрос,
и през валса,
през ритъма
виждах да дебнат очи,
виждах упрек
и завист,
и ревност,
и глад да личи.

Две по две,
Две по две.
Тънки токчета. Дунавски валс.
Чувствах тежка вина.
Непомерна вина.
Само аз
върху силна ръка
бях опряла изстинала длан…
Само аз.
А до мен – ту напред, ту назад
чифт обувки – големи и мъжки
отмеряха такт.

Безвъзвратни години.
И първа невинна вина.
И днес като чуя
само кратката дума: война,
аз не виждам ни смърт, ни пожари,
ни погребани градове –
виждам парка и момичета мили
да танцуват
сами
две по две,
две по две!

Вашият коментар