СБОГОМ, БАТКО!

Марин Ботунски
В началото на 2020 година, когато почина приятелят Петър Генов, един от изтъкнатите полиграфисти на България, писах как „порязан от жици, клони на дървета и стълбове, вятърът пищя в покривите, комините и водосточните тръби на абърдийнските къщи.“ Не мигнах в онази нощ. Дни след това, на 13 януари, ме взеха с Бърза помощ в Абърдийнската болница – проблеми със сърцето. Сребрина и Хари цял ден бяха около болничното ми легло и вечерта, като си тръгваха за в къщи, навън вилнееше страховита буря, такова „пищене“ до тогава не бях чувал.
Ала и оня вятър, и оная буря не могат да се сравнят с бурята, която вее и вие в мен сега.
Не можах да тръгна и да те изпратя в последния ти път. Животът си играе с нас, подхвърля ни, както острите ветрове подмятат опадалите листа от цветята и дърветата.
Толкова упорито се опитваха да ни разделят – училище, казарма, работа, жителства, семейства, бурята Брендън и бурята Киара, а ние винаги бяхме заедно – ръка в ръка, рамо до рамо, сърце до сърце. В дългия път, през всичките радости, през всичките гордости, с мъката и болките – ръка в ръка, рамо до рамо, сърце до сърце.
Ние тръгнахме от една бедна къща-плетарка край Ботуня, но независимо къде ни постави живота, а той ни поставяше и на важни места, не взехме една стотинка, един лист хартия, една кърпа от общото, напротив – давахме от своите. Не се възползвахме от пост и постижения.(Виждаш ли, даже езика си играе игри: пост и постижения имат една „основа“, ала в живота много рядко постижения постигат хората, заели високи постове; много рядко от високият пост се вижда болката на малкия човек, мъката, стремленията, камо ли мечтите…)
Ти направи всичко, което можеше да се направи , и постигна всичко, което може да се постигне в един човешки живот. Пълен отличник, пръв между първите в Краводерското училище, отличник в VIII и IX класове на гимназията – Враца, отличник на ПЖИ и в Икономическия институт. Повече от герой в първата ти работа като ръководител движение на гара Червен бряг – спасена катастрофа и спасени десетки човешки животи. Достоен младежки ръководител в Плевен и София. Разумен и проницателен ръководител в Министерство на транспорта.
Ти беше по-здравият: не беше боледувал сериозно нито като дете, нито като юноша, нито… Ала когато „синята мъгла“ те изведе от работата ти в транспорта, месеци преди пенсионирането, отведнъж се отключиха дузина болести. Моето болно сърце издържа, защото не смятах бездарните хулители от „синята мъгла“ за достойни да бъдат съдници на време, събития, хора. Твоето сърце не издържа на хулите им, на покварената им готовност да лепят етикети и да разрушават не само построеното от народа, да разрушават български съдби. Те отрекоха времето и неговите „герои“, но това не им попречи да вземат за себе си (по „законен“ начин) плодовете на „отреченото“ народно имане. И вече тридесет години то услажда залъка им. Прегръдката на новите „герои“ с обикновения човек е задушаваща.(Тази „прегръдка“ ли прогони два милиона млади българи по чужбина?!)
Ти, за разлика от тях, беше народен човек – близък, достъпен, естествен, добър. Никой не те е чул да напсуваш човек, да обидиш, да нараниш достойнство. За всички – съученици, състуденти, съселяни, хората, с които си работил – беше и оставаш Данчо. Побелял на 22 години, ала верен другар, непродажен човек, който рискува служба и пост в името на човешкия живот.
„Брат брата не храни – казва една народна мъдрост, – ала тежко му, който няма брат.“ Особено брат, като моя.
Винаги сме били горди с теб!
Децата и внуците ти също могат да се гордеят, че са имали такъв баща и дядо!
Ботунският край – че те отгледа такъв.
Червен Бряг – че там се „роди“ подвигът ти!
България, че имаше такъв забележителен син!
Марин БОТУНСКИ,
Абърдийн, Шотландия,
15 февруари 2020 г.