17.02.2025

Зов за истина

Електронен вестник за Враца, Северозапада, България и Света

Шотландия – страна посестрима на България – 9. НАЦИОНАЛНАТА ХУДОЖЕСТВЕНА ГАЛЕРИЯ

Марин БОТУНСКИ

… През януари 2017 г. посетихме Единбург. Настанихме се в Hotel Bar Eventis, на Vork Place 28, който се намира точно срещу Националната портретна галерия. Чудесен е и най-важното – от него лесно се стига до Художествената галерия, Националния музей, Стария град, Музея на писателите, Парламента.
Когато човек за първи път стъпи в Единбург непременно остава впечатлен, въодушевен, но и леко стъписан от едновременното „струпване“ на старина, загадъчни крепости, катедрали и църкви, скални върхове, планини, езера, зашеметяващо ново, съвременно строителство в интелектуалната и културна столица на Шотландия… Ние сме тук за пореден път, ала изпитваме същото – все едно ни е първото стъпване на единбургска земя. И за пореден път припомняме думите на големия й син, любимият писател на поколения читатели Робърт Луис Стивънсън: „…защо това изобилие от екцентричности не е театрална сцена, а ежедневие!“

В Националната портретна галерия в Единбург още във фоайето те „посреща“ статуята на Робърт Бърнс (автор John Flasman 1824 г.), бюст- протрета на Уолтър Скот, (автор – Fransis Chintrey), бюст на Робърт Стивънсън, (автор David Srecinson).

Статуя на Робърт Бърнс –  скулптор Джон Флаксман

 

Пред бюста на Уолтър Скот, дело на скулптора Францис Легат Чантрий

Бюст на Робърт Стивънсън – скулптор Бертел Торвалдсен

По времето на нашия престой в Националната портретна галерия бе подредена изложба, посветена на кралското семейство на Стюартите. Художествените произведения проследяваха богатия на събития, на образи и „преображения“ живот на дванадесет поколения Стюарти – от Робърт Брус до кралица Ана. Изложени бяха и десетки портрети на известни шотландци.


Аз не съм поклонник на тази портретна живопис, уморително вторачена в приликата и не вникнала докрай в характерите на изобразяваните. Но извървях до край посвещението на Стюартите, включително и с показаните бижута на шотландската кралица Мери, сребърния сандък за път на принц Чарли, изоставен в битката при Кълоден… Затова, след като пихме кафе в луксозното и уютно заведение на Галерията, се прехвърлихме със Сребрина в Националната художествена галерия.

Ние сме посещавали галерията и през 2014 година, тогава с нас беше и синът Стоян, отделихме половин ден, но бяхме жадни за още и още красота и прецизност, каквито тук се предоставят в изобилие…


Сградата на галерията е построена върху изкуствен хълм в центъра на Единбург и отваря врати за ценителите и любителите на изкуството през 1859 година. Неин архитект е Уилям Хенри Плейфера. В близост е Шотландската кралска академия на науките, пантеонът на Уолтър Скот.

Националната художествена галерия е толкова богата, че е трудно да се „обгледа“ за ден-два, за седмица, камо ли да се вникне в детайлите и „особеностите“ на различните школи и автори. Тук се съхраняват и предлагат на посетителите живописните платна на едни от най-големите европейски майстори от епохата на Възраждането до ХХ век. Ние и отделихме достатъчно време, връщахме се в галерията пак и пак – в 2017 г., в 2018 г. , в 2019 г., разглеждахме с интерес множеството изключителни картини, любувахме се на великолепието на шотландските, холандските, испанските, италианските майстори, на колекцията на ранното немско изкуство…
Как да не отделиш време, как да не се вгледаш с интерес в комичната трактовка на „Трите легенди за Свети Николай“, дело на Джералд Давид от началото на XVI век., в „Жена готви яйца“ на Веласкес от 1620 г. , в „Помирението на Яков и Есан“ на Рубенс, в „Спасителят на света“ от Ел Греко (от около 1600 г.) , в „Пророчицата Анна в Храма“ и „Автопортрет“ на Рембранд (от 1650 г.), в „Лекарят“ на Франческо Гойя….

Ел Греко – „Спасителят на Света“

Спиноза – „Венера Медичи след Античността“

Дълги часове са ни необходими, за да разгледаме и осмислим „Седемте тайнства“ на Николас Пусен. Смята се, че картината, на която е посветена цяла изложбена зала, е от 1640-та година.
Акцентът при шотландските майстори е върху портрети на Алан Рамзи и Хенри Рейбърн, великият шотландски портретист, късни творби на Робърт Уокър Скейтинг.
Фламандските художници са представени главно от Рембранд, от Рубенс, този „Омир на живописта“, както го нарича Дьолакроа , „художникът който засенчва всички не със съвършенството, което е постигнал тук или там, а със скритата сила и душевния живот, който е вложил навсякъде“; от главния асистент на Рубенс в младите години, роденият в Антверпен Ван Дайк, който по-късно ще отиде в Лондон и ще окаже огромно влияние на английската портретна живопис ( смятат Ван Дайк за основател на английската живописна школа).
Сред британците – Рамзи, Рейнолдс, Гейнсбъро.
Дълго се любувахме на постиженията на Джон С. Копли в „Победата на лорд Дънкан“, на холандеца Якоб ван Риздал в „Крайбрежието“, на Сам Буш – „Дворецът в Единбург“…
А какво да кажем, какво, освен да помълчим в размисъл и да оставим очите да се любуват на тази щедрост на таланта, на това великолепие в платната на Рафаел, на Йожен Дьолакроа, на Ел Греко, на Сезан, на Гоген, на Тициан, на Тинторето, на Роден, на Дега, на Винсент ван Гог, на Едуард Мане…Невероятно е  маййсторството на Учителят, водачът на импресионистите, социалистът Писаро. Гениални са композициите на Сезан. Картините на Гоген  – великолепна комбинация на ярки тонове от цветната палитра, опростени форми, очертани с тъмен контур,  вглеждане в изкуството на примитивните култури…

Мисълта не знае покой,  връща прочетено, заучено, видяно… И започва моят малък „вътрешен театър“:

Пред  картината на Пол Гоген“ Борбата на Яков с ангела“ спомням, че очите на този художник са „мити“ от водите на нашето Черно море. През 1870 година, вече матрос трета степен (номер 1714) той е преносвач на въглища, а после и матрос в командната кабина на корветата „Жером-Наполеон“, на която е принц Наполеон и принцеса Клотилда. Корветата  се отправя на пътешествие в Източно  Средиземно море, после в Черно море. Така Наполеон , а и Пол Гоген са достигнали и до българското пристанище Варна, до Цариград, Солун… Виждали са нашите земи през чудесните летни месеци… Връщам думите на Гоген: „Дяволски живописец е този Сезан“ . Както и изреченото от Огюст Роден за нашия скулптор Андрей Николов: „България е малка за този автор“.

А залата е „разцъфтяла“ – красота ни обгръща от всички страни: „Селянка“, „Маслиново дърво“, „Цъфнала овощна градина“ на Винсент Ван Гог, „Богородица с дете, Св. Йоан Кръстител и един друг мъж“ на Тициан, „“Ливада в Живерни“ на Клод Мане, „Автопортрет“ на Рембранд, „Глава на Гирли Неад“,1890″ на Едгард Дега, „Изследване на Неад“ 1616-17 на Рубенс, „Вечеря с медичи“ на Спиноза, „The Seviair of the Word about 1609“ на Ел Греко…

Винсент Ван Гог -„Маслиново дърво“

Рембранд – „Автопортрет“

Тициан – „Богородица с младенеца, Св. Йоан Кръстител и един друг мъж“

Винсент Ван Гог – „Цъжнала овощна градина“

 

Франческо Гойя – „Лекарят“,1779 г.


Колкото и да е своеобразен и уж неподатлив на разумно обяснение Творческият процес, тук виждаме една хем свята даденост, хем постигната, от постоянен упорит труд и знание, лекота.
Непонятен е за лишените от талант.
Свещен е за високо талантливите.
Всичко е – за гениалните.
…„Нахранени“ бяхме с красота, смятахме да приключим пребиваването в Галерията за днес, когато Сребрина се приближи и каза: „А знаете ли какво има в съседната зала?“…
… Изведнъж пред очите ни грейват платната на Търнър, на които е посветена цяла изложбена зала… Ние бяхме щастливи да видим няколко негови творби в галерията в Абърдийн, но в Национлната галерия на Шотландия е представен богато и с изключителни творби. Тук са „Дърам“ – погледът към един от най-романтичните градове на Северна Англия, с катедралата от 11 в. и гробницата на Преподобния Вет, с Университета; „Изгледът към абатство Фонтене, обяд“, „Палазо Бембо от Гранд Канал“, „Риалто -Венеция“ „Езерото Ланбелис “ , „Болницата на Хериот в Единбург“, „Фонтил Аблей, изглед от Изток, обяд“, „Златната клонка“…

 

Търнър – „Златната клонка“

 

Преди години, когато четях книгата на Джеймс Джордж Фрейзър*, бях впечатлен от този текст: „Едва ли има човек, който да не познава картината „Златната клонка“ на Търнър? Божественото въображение на художника е потопило в златно сияние сцената с малкото, обградено с гора езерце Неми, наричано от древните „Огледалото на Диана“, преобразило е този прекрасен естествен пейзаж, превърнало го е в приказно видение…
…В древността гористата местност е била сцена на странна и повтаряща се трагедия. На северния бряг на езерото, точно под отвесните скали, на които днес е кацнало селцето Неми, са се намирали свещената дъбрава и светилището на Немийската или Горската Диана. Някога езерото и горичката били познати като „езерото и горичката на Ариция“. Но градът Ариция (сегашният Ла Рича) се намирал на около пет километра оттам, в полите на Албанските планини, отделен със стръмен склон от разположеното в кратероподобна планинска падина езеро. В свещената горичка растяло дърво, около което по всяко време на деня, а вероятно и до късна нощ, бродела мрачна фигура. С гол меч в ръка, човекът неспирно и напрегнато се озъртал, сякаш всеки миг очаквал да го нападне враг. Той бил жрец и убиец, а онзи, от когото се пазел, щял рано или късно да го убие и да заеме неговото място. Такъв бил законът на светилището. Кандидатът за жрец получавал тази длъжност само след като убие предшественика си и я запазвал, докато някой по-силен и по-хитър съперник не го заколи. Този висящ на косъм пост му носел титлата цар, но едва ли друга коронована глава е спала по-неспокойно или пък е била спохождана от толкова зловещи сънища…
…Едва ли суровата и зловеща фигура е подхождала на мечтателната синева на италианското небе, на шарената сянка в лятната гора и сияещите на слънчевата светлина вълни…“
Кое е по-различното в живота на днешните „царе“ на несвършващия български Преход, които за нощ се превърнаха от никому неизвестни хорица в милионери-новобогаташи. Връченото им, подарено или дадено за временно ползване богатство ги прави хем горди, „нововъздигнати“ в очите на „обикновените хора“, хем страхливи за временното си „щастие“ бъзльовци. Защото ония, които „дават“, знаят и как да „вземат“. И най-често вземат живота. За непослушания. За възгордяване. За неспазване „правилата на играта“. И тези, за една нощ излезли от пашкула на „обикновения живот“ вървят „неми“ не край селцето Неми, а край обожествяваните „страшилища“ на Прехода, край „свещената горичка“ на Прехода. Вървят въоръжени, но и страхливи, озъртат се на всички страни, стряскат се на сън… Но сутрин се качват в ожулените мерцедеси, слагат ръка на отворения прозорец, ръмжат с мощните мотори фукливи – „Кой е като нас?!“ Но и денем, ала особено нощем – всяка минута очакват оня, който ще дойде, ще се окаже по-силен или по-бърз – стрелец, нагаждач, продажен. И ще му отнеме не само „царството“ – ще му отнеме живота.
„Златната клонка“ на Търнър ме върна към днешния тъжен размисъл. Какво и колко се е променило през вековете? Какво и колко?! Щом и днес, не „в мечтателната синева на италианското небе“, а в светлите поля на България все още броди „суровата и зловеща фигура“!


В залата влизат студенти. Води ги преподавателят, за да „учат“ урока от големите. И има защо. Не случайно Исак Нютон споделял: ”Ако виждах по-далеч от другите, то е защото стоях на раменете на гиганти.” А тук „гиганти“ дал Бог…
Вглеждайте се, търсене, осмисляйте, защото тъжно и скришно нещо е Човекът и Нещата от живота – не може отведнъж да се разберат. А и дали въобще може да се разберат изцяло, защото видимото е малко, а скришното – голямо. На повърхността е светлото, приветливото, героичното, а дълбоко загнездена е тъгата – огромна и вечна, покварата, завистта, злобата, страхът… И се изисква голяма упоритост, постоянство и извървяване на „дълъг път“, за да стигне до истинското им „лице“.
Аз гледам в студентите, а в мен гледат усмихнатите очи на Йордан Радичков, чувам критичните му думи: „Днешните хора бързат по земята, не се вдълбочават, а гледат да преходят повече“… У нас „днешните хора“ не отдават необходимото внимание на творците. Големия скулптор и съавтор на герба на България Георги Чапкънов -Чапа беше изплакал***: „Сега нито един властимащ не споменава думата „култура“. У нас.
А как ценят и как умеят да представят пред света своите творци шотландците! Разказвахме вече за Музея на писателите, за паметниците, за всенародното преклонение… Тук рисунките, портретите, скулптурите на Робърт Бърнс, Уолтър Скот, Робърт Стивънсън са във всяка галерия, музей, обществени сгради, на етикети, на пликове за писма, на картички…
Все си мисля за нашия поет Христо Ботев,  Той остави двадесетина стихотворения, които ни дават уроци и кураж да вървим в трудния път. Те го направиха Безсмъртен. Безсмъртен е и заради подвига, начело на оная чета, която неизменно върви от Козлодуй до Околчицà, бележи върхове и падения  и осмисля българските ни усилия.

Нашите художници го рисуват най-често с извадена сабя, но истината е, че Ботев прободе Отоманската империя с перото си.
А управниците ни за втори път се отказаха от връчването на Международната Ботевска награда за литература. А и от Националната…
Сега, когато пиша тези бележки, у нас върви и продажбата на къщата, в която е живял другият голям поет на България – Пейо Яворов… И е гробовно мълчанието на софийските и българските управници…

…Към Единбургската галерия има и Изследователска библиотека, в която интересуващите се могат да намерят всички необходими архивни материали и документи, над 50 000 тома специализирана литература, списания, слайдове от 1300 г. до 1900 г.

На тръгване ми изпадна бележникът, на който си водя записки.  Вдигам го – отворен  на страница, на която съм записал:

„Париж, 2010 г.

Какво щастие е да имаш до себе си такива „златца” като  Сребрина, Стоян и Хари.“

Потвърждавам го и сега.

…Излизаме от Художествената галерия, където е осмислената красота на света. Щастливо повтаряме заслуженото прозвище на Единбург – „Атина на Севера“… И се вливаме в недоподредения ни и недоосмислен докрай живот…

….
Вечеряхме в ресторанта на същата улица. Ние със Сребрина си поръчахме някакво чудесно ястие от гъби. След вечерята поискахме да кажат какви са. Написаха ни:
– Winter Chantereiie
– Evo Ock
– Shittake
– Shimiji
– King Qyster
Като срещнахме отзивчивост, Сребрина се сети за птичката Пъфин в Блълерите на Бюканън (Bullers of Buchan). Блълерите на Бюканън е името на срутената морска пещера недалеч от Абърдийн, която образува кръгла пропаст, дълбока близо 30 метра и в нея водите на морето се вливат като през естествена арка. Но то е и име на близкото рибарско село.

 

По склоновете на Булърс гнездят множество чайки, гъски, пъфини, фулмари, котки. Патици прелитат – по пътя към колониите си: на север към Труп глава и на юг- към Бас Рок. Крайбрежната пътека води на юг към замъка Спайнс, на север към резервата за диви животни Longhaven.
Аз съм запомнил този случай не само заради красивите пъфини. Направи впечатление обяснението за думата „Булърс“. Смятат я за произхождаща от френската „буйлер“ – „да се вари“, защото водата в срутената пещера наистина „ври“ , особено когато морето е бурно. Но пък има и същата шотландска дума и тя означава „бързането на водата“.
Туристите често спират тук – паркинг има, но няма туристически съоръжения и агенти…
И разказва Сребрина за оня възрастен човек, който донасял личния си далекоглед, настройвал го и го предлагал (некомерсиално, без заплащане) на идващите тук – да могат да видят и да се радват на двете прекрасни двойки пъфини.

 

 


Дано се множат тези хора, които „настройват и дават“ личните си „далекогледи“, за да могат все повече хора и все по-често да се вглеждат и да виждат красотата в нашия свят, сътвореното от талантливите, от гениалните му синове и дъщери.

–––––––––––––
* Джеймс Джордж Фрейзър е роден на 1 януари 1854 г. в Глазгоу. Завършил е университета в родния си град, специалност „юриспруденция“ и Тринити Колидж, Кеймбридж. Изучавал класическа филология, философия и право. Ученик на редактора на Енциклопедия Британика Уилям Робъртсън Смит. Автор на „Златната клонка“ – в 12 тома.
През 1896 г. се жени за вдовицата с френски произход Елизабет Гроув, жената, която било убедена, че Джордж Фрейзър не е дооценен от научната общност, жената, която организирала преводите на произведенията му на френски език. Фрейзър, благодарение и на Елизабет, станал известен и бил оценен във Франция, преди това да стане в родината му.
През 1914 г. получава рицарско звание.
В 1930 г. ослепява.
Номиниран за Нобелова награда.
Починал на 7 май 1941 г.
** В предаването „Опорни хора“ на Bulgaria ON AIR.

Вашият коментар