ВРАЧАНСКА ЦИГУЛАРКА – ПРЕПОДАВАТЕЛ В ПАРИЖ
– Интервю на Сребрина Йорданова с Цветелина Томова –
Тя е висока, късо подстригана, слънчева и широко усмихната. Срещнахме се в градината на едно кафе в центъра на Враца, където беше бившият Клуб на дейците на културата. Място, пропито с разговори за култура – музика, поезия, театър, архитектура, живопис, скулптура и какво ли още не. Място, където водещите художници, музиканти, артисти, архитекти и всички влюбени в изкуството хора се събираха ежедневно, обичаха го и до сега го носят в сърцата си. Това място избрахме за нашата среща с Цветелина Томова – момиче от Враца, започнало да свири на цигулка от 7 годишна възраст, за да тръгне по света и да се спре в Париж. Сега е музикант в квинтет и преподавател с двадесет годишна практика в държавно музикално училище Бен Сен. Бяха дошли преди нас с майка си. Посрещнаха ни топло и приятелски, сякаш сме стари познати, които не са се виждали от години. Почувствахме приятелството. Приехме го. Върнахме им нашето с широки усмивки.
Разговорът „тръгна“ веднага. Не като интервю. Като водопад от несподелени случки. Прекъсваха се, допълваха се, смеехме сe и се забавлявахме истински.
Започна майка й – Виолета Томова. Разказа ни, че решили с баща й да я запишат на акордеон в детската музикална школа във Враца при Кадиев. Него познавали, а пък и си мислели, че ще бъде прекрасно, ако има кой да свири на сбирките им с много песни. Завела я в приемния ден. Имало нещо като изпит. Трябвало да се изпее нещо. Да се повтори изсвирена фраза и така…
Последна се явила. Като свършил изпита й казали да извика майка си. Стреснала се малко, че нещо не е наред. На майката казали – „Момичето е много музикално. В никакъв случай няма да позволим да учи акордеон. Изберете – или цигулка, или виолончело, или пиано.“ Обсъдили в семейството, мислили и решили да е цигулка. Пианото било доста скъпо, а и нямали достатъчно място къде да го сложат. Виолончелото било доста голямо за малкото и слабичко момиченце. Решили и същият ден закупили за 67 лева цигулка от музикалния магазин на пробива. Хиляда деветстотин седемдесет и първа година е. Пътят на голямата ни цигуларка започва от класа на другаря Брайков – първият учител по цигулка в Детската музикална школа. После я поема Цанко Бозайников. Харесват я при една от обиколките из градовете и прослушвания на децата от школите. Искат да я вземат още от 4-ти клас да учи в плевенското музикално училище. Предложили на майката да помислят сериозно. Това е изключителен шанс. Мислили родителите, консултирали се, но не могли да се решат да пуснат малкото си момиченце да живее само в Плевен. Пък и никого не познавали там. Нямало на кого да поверят грижите и отговорността.
-Но пък от там се започна! – грейва Виолета- Където и след това да се е явявала Цветелина – печелела без проблем.
-Всяко зло за добро – включва се и Цветелина.
Неделя сутрин е. Пореден тур сред школите. Петър Арнаудов е запленен от седмокласничката – цигуларка. Казва – „Не мога да я пусна в Плевен.“
-Но там ни е района. Няма друг начин. – казва майката.
-Има, има – отговаря Арнаудов. -Трябва да подадете молба в Министерство на културата. Напишете, бе брат й е студент в София и ще се грижи за нея.
Речено – сторено. Така започва обучението на Цветелина в държавното музикално училище.
Къде живя тогава?
-Ами, на квартира. Но тогава нямаше компютри, интернет и толкова много информация навсякъде. Имаше само квартирно бюро на площад „Славейков“. Отиваш и чакаш. Като излезе нещо те викат. Хубавите квартири на централни места не се обявяваха на „простолюдието“. Дадоха ми квартира – една гарсониера на „Ситняково“. С една баба, хазяйката, живеехме заедно. Спяхме в една стая. Не беше толкова далеч от музикалното училище, но на мен ми се виждаше далеч. Беше ми страшно. Имахме един комшия от горния етаж, който като започнех да свиря започваше да вика и заплашваше, че ще дойде и ще направи всичко на трески. Втората година смених квартирата. В класа бяхме 14 цигулари. Дванайсет от София и две от провинцията – аз и едно момиче от Габрово Сега тя е във филхармония в Съединените щати.
Значи врачанката сега е в Париж и преподава в държавно музикално училище. Габровката е в Съединените щати. А софиянците къде са сега, знаеш ли?
-Те са си в София. Но тогава се държаха доста надменно към нас. Като към втора ръка хора… Но завърших училище и се явих на изпит в Консерваторията. Хареса ме Евгения- Мария Попова и ме взе в нейния клас. Всъщност аз бях в първият й випуск. През 1988 година се явих на Националният конкурс „Светослав Обретенов“ и спечелих втора награда. Първа награда не беше присъдена. Това ми беше голяма гордост. Много престижен конкурс. След това – държавни изпити. Аз може би съм от последният випуск, държал държавен изпит по политикономия (смях). По същото време разбрах, че врачанска филхармония организира конкурс за концерт-майстор. В журито бяха 4-5 човека, между които Радосвета Бояджиева. Тя много ме хареса и много настояваше аз да заема мястото. Спечелих мястото. Но с Радосвета Бояджиева не съм свирила. Когато започнах диригент беше Веселин Байчев. Тъкмо спечелила мястото във Враца и разбирам, че френски диригент ще проведе кастинг за български музиканти за Европейски симфоничен оркестър. Информацията се предаваше с половин уста. Не беше широко популярна. Отидох в София на кастинга. Приятно останах изненадана да видя, че френският диригент беше сам и сам провеждаше прослушването. Това е нещо много необикновено. И виждаш българските професори и светила минават околовръст, но отвън. Французина избра 10 човека – 7 цигулари и 3 виолиста. И аз между тях. Нямах думи да ти опиша колко бях щастлива. Спомням си, че се връщам във Враца, а нашите са на лозе. И аз няма на кой да се похваля. Едвам ги изчаках да се върнат и от вратата им викам – Заминавам за Париж!!! А те – гипс (смях). Много неочаквано им дойде. Тъкмо бях започнала работа във Враца…
За колко време беше договора за Франция?
– За две години. Във френска частна филхармония.
Частна филхармония?! А кой беше частника?
– Не знам. Льо Сосиете аноним. (смях)
Езикът знаеше ли?
– Не. В училище бях учила английски. И то колко го бях научила…
А как се оправи в Париж?
-От цялата група само едно момче Васко знаеше френски. Ние се бяхме залепили за него и го питаме за всичко. Добре, че музиката си е музика навсякъде. Но имахме затруднение с репетициите например. Особено като ни кажеше диригента : Сега ще репетираме част „ЬЮ“. Питаме Васко – „Какво е това?“ Като разбра диригента, че не разбираме ни казваше – „Ще репетираме част „ЬЮ“. ЬЮ като Емиль“ (смях). В тази филхармония имаше музиканти от много краища на света. Нас, българите, ни бяха настанили в една страхотна сграда в предградията на Париж. Тя беше забележителност и през деня имаше много туристи да правят снимки. Една голяма, извита като подкова с прекрасен вътрешен двор.
Те са ви настанили в дворец!
-Да, приличаше, но тогава на нас повече ни приличаше на затвор. Сами там на края на града. Тогава така го чувствахме. Но пък репетирахме и имахме концерти в една от най-хубавите и големи концертни зали във Вен Сен. Имаше 400 места. Прекрасно. Но…след две години собствениците фалираха и оркестъра се разпадна. И аз трябваше да си намеря някаква работа.
Там ли или се върна?
– Там.
Беше ли се огледала вече за евентуална друга работа докато свиреше?
– Не.
Ах, не много далновидно. Ами от къде доходи докато си намериш работа?
– Е, бях си спестила малко парички. Нали знаеш, ние българите сме доста спестовни.
Ами къде живя?
– Вече бях срещнала Фредерик. (И в очите й започват да се гонят дяволити пламъчета.) Той беше мой колега, също цигулар. Свиреше в гвардейския оркестър. Живеехме заедно.
Ааа, много далновидно!!! (смях)
-Помня, че имах любопитство към виолата. Интересно ми беше да я пипна и да видя ще успея ли да посвиря малко. Виолата е доста по-различна от цигулката. Тя свири с друг ключ. Постановката на пръстите също е различна. Взех на мой колега виолата да пробвам. Стана ми интересно. И се получи. Хареса ми много. Та тогава разбрах, че търсят музикант в един квартет. Явих се и се оказа, че всъщност търсят виолист. Аз казах, че нямам много опит, но показах какво мога и се получи. Казаха ми, че мога да пробвам. Отидох, купих си виола и започнах. Първото ми произведение беше – струнен квартет от Равел. А там виолата е водеща. Много голяма част е само за виола. Направо акъла ми се взе (смее се). С тях свирих 10 години. Фредерик беше преподавател в музикално училище. Водеше клас цигулка. Неговата колежка, която водеше другият клас, дълго време нямаше деца и изведнъж чудото се случи. Наложи се да излезе в майчинство и трябваше да си намери заместник. Попита ни познаваме ли някой. Аз й казах, че аз бих могла да свърша тази работа. И така, та до ден днешен. В началото децата бяха шест. После станаха осем, десет, дванайсет… Днес са 28. И са толкова мили и добри. Аз съм им хем учител, хем нещо като майка. Питат ме за всичко. Гушкат ме.
Каза, че в същото време си свирила и в квартет. Как успя да ги съвместиш ?
-Музикалното училище, където преподавах се води със статут на музикално училище, що се касае до музикалните предмети. Но общообразователни предмети няма. Така, че децата посещават друго училище и след занятията там идват за подготовката си по музика и инструмент. Това ми дава възможност през деня да свиря с квартета, а вечер да преподавам в училището. След този квартет постъпих в квинтет – 2 цигулки, две виоли и контрабас. И досега свиря там. Имала съм знаменити моменти с квинтета. Например свирихме на сватбата на Джони Холидей. Но с втората му жена – Изабела. Беше знаменито. Свирихме с него и на негов бенефис. Страхотен концерт в голяма зала. Свиреха други парчета. Много поздрави. И накрая се вдига аванссцената, където сме ние и свирим. Страхотно чувство.
Питам Цветелина често ли се връща в България. Липсва ли и още след толкова много години в Париж?
-О, всяко лято. Разбира се, че ми липсва. Идваме да си видим моите хора тук. И досега като видя площада и нещо се надига у мен.
Не се сдържа майка й и казва – Кажи за малката цигуларка, де. Тя е толкова добра и толкова сериозна. Толкова упорито се учи и свири.
Говори за малката дъщеря на Цветелина и Фредерик – шестнадесет годишната Клер. Тя ще е следващия музикант във фамилията. Много упорита. Лепва й инструмента. Оказа се, че вчера се върнали от майсторски клас с пловдивският музикант и преподавател в музикалната академия Кеворк Мардирасян. И Клер свирила.
А каката, осемнадесетгодишната Камий, иска да става хирург. Тази година вече е приета за студент по медицина. Цветелина казва, че като има месо за рязане или пиле – Камий с удоволствие и любопитство поема да свърши тази работа. Прецизна е.
Последно питаме Цветелина, има ли още нещо за постигане, след всички тези покорени върхове в музиката.
-Оооо, винаги има. Винаги има какво още да се желае и какво още да се постигне. Особено в музиката.
Това ни каза Цветелина и ни дари с прелестната си широка усмивка. Пожелахме си успехи и нови срещи на наша или на която и да е земя или сцена. Сигурна съм, че ще изпитаме истинска голяма наслада примесена със сериозна доза гордост, че едно момиченце от Враца стиснало цигулката на 7 годинки още не я изпуска, стигнала чак до преподавателското място в музикалното училище в Париж.
Враца
19 Август 2013 г.