Български език  English  Русский  Deutsch  Francais  Espanol  Nederlands   Italiano  Portugues  Greek   Romanski  Polski  Hrvatski  Cesky  Chinese  Japanese

 

Лиана ДАСКАЛОВА

НИ ЕДИН ДЕН

Две нощи пяха славеите под прозорците на Стоян, докато той се прощаваше с тоя свят…
И когато славеите задъхани спряха да пеят по пладне, той си отиде от тоя свят, опростил, но неопростен… Прости на всички, дори на тия, които бяха стъпкали закона на войнското братство, скрепено с оловото на куршума, затегнато от веригата на допрените в окопа рамене…
Знам, че и днес има мнозина, които биха почнали своето слово с думите: "Стоян Даскалов имаше недостатъци". Целият свят знае, че Ахил имаше Ахилесова пета… А каква част от човечеството знае кой е и що е свършил Ахил…
Той не се подчиняваше на общоприети правила на поведение, реакции или на конвенционалния поток на мислене. В града той беше селянин. В чужбина беше българин. Стоян имаше именно това: самобитност, неспособност да бъде повлиян от общото, от безличното. Той си беше само той. Затова на него винаги му се случваше нещо, винаги попадаше в конфликтни ситуации, винаги се различаваше. И точно за това винаги имаше да разкаже нещо интересно, особено, любопитно. Затова и в пътеписите му ще се смеете, че за толкова малко време е видял и усетил толкова много неща. Защо? Защото не е виждал, чувствал, възприемал като всички. Е, как да живее спокойно, и как да осигури спокойствие на тия, които обича и които го обичат.

При своя обидчив характер с определено чувство на достойнство, той често пламваше, и, на една само боцкаща като пчела стреличка отвръщаше с цял артилерийски залп. Как може да няма неприятели?...
Ревнива душа, властен дух, който можеше да обсеби цялото ти съществуване, да го ръководи, да се разпорежда с теб - и да те обича пламенно и безрезервно, въздигайки те на пиедестал. Горко ти, ако се опиташ да слезеш от тоя постамент. Крах! Небитие! Преставаш да съществуваш. Той беше роден оптимист и жизнелюбец. Бидейки белетрист (един много сериозен тежък занаят, който изисква труд равен на физическия), той не отглеждаше тези така любими пози на поетите: аз ще умра и пр. Че кой поет не е писал за своята смърт, та дори и със заплахата, че "аз ще гния скоро в гроб студен"… Не, Стоян беше реалист, селянин, дълбоко затънал в чернозема… Спомням си в едни далечни тежки години едно тревожно полунощно обаждане на Ламар: "Ти ли си, Стояне, слава богу, че те чух. Мислех си да не би…?" Ламар се боеше, да не би да се изкуши и да посегне на себе си. Не, тая игра с живота Стоян остави на други. Той си имаше своя, голяма задача в живота. Да пише. И той пишеше.
Пишеше навсякъде.
Бяха свикнали хората да виждат неговата едра фигура, красивата лъвска глава с бяла грива, и го познаваха още преди телевизията да наложи своите идоли на популярност. И го обичаха.
Сътворен от природата в нейните светли жизнени тонове: сини очи, златиста коса, бяла кожа, сила, здраве, той беше наследил и оная вечно възраждаща се неизчерпаема енергия, която е всъщност основата на оптимизма, поради което дори тия усилия, това напрежение, което се нарича малко глезено "творчески мъки", това свръхизостряне на мисъл, чувство, проникновение, тази състезателна задъханост - в края на краищата бе за него радост, ведрост и в последен резултат едно ликуване, което пламтеше в очите му, правеше го щедър, отстъпчив, съгласен, но пък никога дотам, че да признае някаква грешка.
Покрай него винаги имаше оная трептяща, възпламеняваща се, специфична за градуса на неговия живот атмосфера, която се обозначава с надпис: "Опасно! Високо напрежение!" Темпът му на изразходване на житейска енергия и бързото й възобновяване бе изморителен за тия наоколо.
Той пишеше бързо, наяждаше се бързо, наспиваше се бързо, защото имаше много работа да свърши на тоя свят. И работата не му тежеше. Не го правеше мрачен. Не преживяваше по оня белязан с трагическа маска начин, свойствен за мнозина интелектуалци. На трапеза беше винаги весел, въпреки чашата с вода или сок пред него…
Понякога на смях казваше за българския език: "Състои се от малко латински, тук там гръцки и турски, и останалото е чист врачански език!" И много обичаше и владееше тоя роден език, и то не само в произведенията си, но и във всекидневния си говор; в домашния семеен език той употребяваше точното име на предмети, душевни състояния, действия, та Георги и Светлана, когато бяха изразходвали знанията на много речници, го питаха, и той ги осветляваше. Също и Ал. Муратов е звънял вечер по телефона на Стоян, за да го пита за някой селски понятия, когато синът му превеждаше от испански.
Трудолюбието му бе пословично.
… В творчеството му нямаше тайнственост: не държеше ръкописи под ключ. Написаното си лежеше на масата му, така че и синът Георги, връщайки се от училище, сядаше и прочиташе, и правеше своите бележки. Като Балзак, и той се съветваше с Пешка, която почистваше кабинета ми или с баба Калина, която ни носеше селски яйца и с която той водеше дълги разговори за езика, и спореше, че тия яйца са много дребни, "ти да знаеш, Калино, че аз съм яйчар и такива дето ги пропущаше пръстена, не ги и вземах!"
Той работеше на няколко ръкописа едновременно… Аз още не знаех законите на отлежаването на идеите, и на вината - макар че съм Перущенско чедо. Не познавах утайката и избистрянето, примижаването за да видиш по-ясно, отдалечаването от ръкописа, оная непрекъсната дейност на ума, която се съсредоточава именно когато се поотдалечи от обекта.
Аз още не познавах огромнатга мощ на неговото съсредоточаване, познания, ясновидство, фокусиране на въображение върху един жизнено слят с литературната му работа обект. Тази мощ на откъсване от ежедневието той съхрани като скъпоценност до последния си ден. Работливост, пренебрежение към всякакви занимания и забави, откъсващи го от голямата му цел: да твори.
Имаше много "не"-та в неговия утвърждаващ живота живот.
Принадлежеше към хората, които не могат да чакат. Сигурно си е представял ада - като една чакалня. Стоеше над главата ти - притеснителен, но и сам той притеснен. Бърз, взискателен, разпределящ времето си до секунди и гневен когато неговите предначертания не съвпадат със схемата на бавните, проточващите, годните за формулата: "И утре е ден!" Защото той имаше р а б о т а, разбирате ли! Затова ставаше в зори!
Стоян Ц. Даскалов знаеше много, затова и беше писател. Той познаваше устройството, тъканта, проявите, конфликтите на живота, и затова можеше да го описва. Още като босоного момче - кошулярче, той се е заглеждал в природните явления, преживявал ги е, усещал е сменящите се багри и аромати на полето, топлотата и студа на сезоните.
Той познаваше всички полски, така наречени диви, както и градинските растения. Различаваше ги по цвят и аромат. Познаваше птиците по техния глас, или по тяхното оперение и ги назоваваше като свои стари познайници. Знаеше коя круша кога узрява, коя ябълка, ако не я обереш навреме, почва да капе, кое грозде за какво става… При среща със земляци той ги назоваваше по име, ако пък видеше техните синове, взираше се в лицата им, откриваше родови черти и почваше да разказва анекдоти за бащите, чичовците и дядовците.
… Стоян Даскалов беше жизнерадостен, неуморен, неуниващ човек. Ранобуден и весел като птица, той ставаше заедно със слънцето и излизаше - всяка сутрин изминаваше пътя от нашия дом до кулата на Телевизията, през Парка на свободата.
И наистина, синът на даскал Цеко цял живот мереше силите си със слънцето. Денят му беше дълъг, спорен, благотворен. Изпълнен с труд. И огрян от слънцето на творчеството.
.....
На едно от многобройните обсъждания на неговото творчество, където той беше и хвален, и главно атакуван заради диалектизмите, в големия салон на историческото Врачанско читалище "Развитие", когато аз самата смятах, че неговата кауза върви към поражение, сразена от такива пуристи и граматикари, като двама търновски гимназиални учители по литература, той изведнъж извика:
- О, неразумни, поради что се срамите да се наречете врачане? Или не са имали врачане свои собствени писатели, и свой език, и свои си врачански музовири?
Реакцията на публиката беше: залп от смехове и одобритеблни възгласи...
Всичко у него беше ясно, извадено наяве: и радост и гняв, и любов и омраза, и амбиция и тщеславие - и в това бе неговата беззащитност. Това беше ахилесовата му пета.


 

 

 


 


 


Реклама

ИНТЕРВЮ
СЕВЕР

 

 

 



НОВИ КНИГИ
"КОНТАКТ-92"





ГАЛЕРИЯ

ВИДЕО
Очакваме вашето мнение!
ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"
РЕКЛАМА
КОНТАКТ С НАС 
Creative Commons License
ТЕМИ

Марин
БОТУНСКИ

Марин Ботунски "В СТРАНАТА НА ШЕКСПИР"

"В СТРАНАТА
НА ШЕКСПИР"


2 ГОДИНИ
ZOVZAISTINA.COМ