Български език  English  Русский  Deutsch  Francais  Espanol  Nederlands   Italiano  Portugues  Greek   Romanski  Polski  Hrvatski  Cesky  Chinese  Japanese

 

Кина КЪДРЕВА

ОРЛИН ИЛИ
ПРИЗЕМЯВАНЕТО
НА ОРЕЛА

Беше човек с груба, ръбата черупка и мека, уязвима, разбираща, отзивчива и строга душа.
Задаваше въпросите си директно, с острота, прямота, без „дипломация”, без щадене и заобикалки.
Беше една голяма, силна и правдолюбива личност, минала през горнилото и горчилото на живота, и можеше да гледа право в очите – открито и прямо, всички и всичко, без да щади от непривлекателната страна на истината нито себе си, нито другите.
С него никога не беше лесно. Той мислеше и караше всички край себе си да мислят. Той действаше и караше всички край него да действат. Нямаше покой. Нямаше отпуснатост, нямаше застой, нямаше доволство…
На 70 години той пишеше, пътуваше, имаше активно отношение към всички обществени въ-проси и не се страхуваше да критикува по орлиновски открито и най-големите първенци, за-бравилите се и самоза-бравящите се. Това някои не можеха да понесат и да му простят.
Той получаваше обиди, понякога груби, но по-често убийствено префинено дипломатични. Разбираше ги и умееше да ги понесе не с хленч, а с достойнство. Това още повече дразнеше ония, които не бяха и не можеха да бъдат като него. Затова го мразеха, стреляха с ножове в широкия му гръб и пускаха подир него вонящи опашки от клюки.
Той понасяше. И само погледът му ставаше все по-изпълнен с тъга, с острота и с тревога, но не за себе си, а за България.
Знаеше цената си. Затова неговото самочувствие, неговото реално АЗ ги дразнеше. Плашеше ги. Защото не беше гола маниакална претенция, нито пълзене по служебната йерархия до властта, а същност, която можеше да се сгромоли върху всеки само в две думи на една точна присъда.
Годините на нашето приятелство (години на „духовни пирове”, както Орлин Василев ги наричаше) бяха години на спорове, анализи, бурни дискусии за съдбините на народа, историята на България, на света, проблемите на литературата, изкуството и философията…
Бе високо ерудиран. Винаги вървеше по-на-пред от самото развитие на нашето общество, воден от духовен, интелектуален глад. В разгръщащата се техническа революция на ХХ век искаше сам да се запознае с всичко и защитаваше неподменимото значение на духовността. Тревожеше се от примитивизирането и догматизирането на българското училище и на писателския съюз. Със забележителните си сказки провокираше разкрепостяването на излинелия български дух и неговият бунтар-ски патос плашеше авторитетите. Той не беше дисидент. Но властниците и слугите им го поставяха в дисидент- ска изолация, защото той все по-открито сочеше грешките и разрастващите се язви на управлението и на обществото. А той бе добронамерен и се изправяше срещу глупостта и злото от чувство за отговорност, от чувство за човешки и писателски дълг.
Критикуваше недъзите на социалистическото общество, защото ги бе познал на свой гръб. Но вярваше, че левите идеи са единственият избор на бъдещето на човечеството, освободено от социални трагедии и некадърни държавници.
След 9-ти септември за много кратко Орлин Василев е бил директор на Българското радио и на Народната библиотека. По година-две на всеки пост. Това е трудовият му стаж. Не беше член на Управителния съвет на Съюза на българските писатели, в който влизаха какви ли не пишещи братя… но по други принципи.
През какви ли не драстични издевателства не премина неговият живот. Подложен на всекидневно напрежение, да не си спечели „един малък доброкачествен тумор” би било просто късмет. И си го спечели! Но този тумор трябваше да се диагностира на скенер. Оказа се, че в България в момента малкото налични скенери бяха развалени и в очакване на тяхното оправяне туморът нарасна, притисна важни центрове и Орлин Василев просто си умря, късно поставен на операционната маса, защото не пожелаха дори да му сложат диагноза в прочутата Правителствена болница. И това ако не беше тихо убийство и сигурно затваряне на ума, очите и устата на неудобния - кажете му здраве!
Орлин Василев беше естет, прецизен разказвач, автор на едни от най-хубавите и модерни и за ХХI век произведения – “Бялата пътека” и “Огненият обръч”; ярък драматург, ударен публицист – а го обвиняваха в бездарие.
Кой?
Защо?
Познаваха ли го?
Разбираха ли го?
Не можеха да го допуснат, да го признаят, защото ги засенчваше, а сянката му беше тежка. Сянка на една трагична личност: сянката на смелия, трагиката на разбиращия.
Личността му привличаше обикновените хора. Кой ли не идваше при него. И славни и безславни, най-вече търсещи, нуждаещи се от неговия човешки и творчески съвет. Домът му в София беше пълен винаги и по всяко време. Да не говорим за Боженци, което той сам „измисли”, спаси го от разрухата и гнилостта, сполетели толкова прекрасни села в планините на България, и го превърна в престижен културно-исторически резерват. Съзрял в порутената боженска къща двойник на бащиния си дом, той я реставрира със собствени средства и разтвори вратите и сърцето си за хората. Даваше им приятелство, и човек би помислил, че приятелите му са многобройни. Но истина ли беше това? В делника си, в щастието и нещастието си, в сблъсъците, в огорченията и трудните победи той беше сам. Ужасно сам! Един сред всички, един за всички и един срещу всички.
...На 3 април 1977 г. Орлин Василев, тоя мощен, борил се с всички бури на времето орел, почина.
Оставям жестоките борби между противоположните естетически възгледи на левите писатели в годините на неговата младост. Гледам творчеството му в цялата му неизчерпаема палитра – жанрова и естетическа. От “Бялата пътека” – този прекрасен самобитен лебед в литературата ни, за който поколения вече не се и досещат, че съществува, до последната му книга “Изграждане на творческата личност”, до която малцина се докосват. Забравена е пиесата “Тревога” – едно класическо произведение, влог и в националната ни, и в европейската драматургия и литература, както и едноименният филм, който се реализира с лично негово участие в работата по сценария. По негов сценарий е и първият български игрален филм “Калин Орелът”. И филмите, и пиесата се хвалят и до днес, 2000 г., но името на Орлин Василев не се споменава...

Третият роман на Орлин Василев – “Тор”, един от най-добрите ни романи, от който и днес би станало чудесно кино. В годините на комунистическото управление той бива заклеймен като „буржоазен”. А романът е просто човешки.

Убеден и предан на социалистическите идеи, Орлин Василев е един от първите, ако не и първият, който не само посочва обществените и човешки деформации на системата, но ги и осмива с фейлетонните си разкази “Бурени”, а за пиесата му “Заровеното слънце” върху него се изсипа всякакво злоречие и анатеми.
Явно във всички времена, независимо какъв етикет носят и в името на какви високи идеи и идеали са се покачили по стълбата на властта, властодръжците моментално стават единствените компетентни по всички въпроси, в това число и по въпросите на художественото литературно творчество, както и единствените прави и най-правилно разбиращи проблемите на времето в грижата си за народа, като не понасят писателите, които посочват слабостите, грешките, деформациите и престъпленията, възникнали от управлението им.
Затова не е случайно, че при всяка гнила власт Христо Ботев бива премълчаван, а “Приказка за стълбата” на Христо Смирненски – забравена.
Впрочем, истинското име на Орлин е Христо.

(със съкращения)


 

 

 



 


 


 


Реклама

ИНТЕРВЮ
СЕВЕР

 

 

 



НОВИ КНИГИ
"КОНТАКТ-92"






ХОРОСКОП
АРХИВ

ГАЛЕРИЯ

ВИДЕО
Очакваме вашето мнение!
ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"
РЕКЛАМА
КОНТАКТ С НАС 
Creative Commons License
ТЕМИ

Марин
БОТУНСКИ

Марин Ботунски "В СТРАНАТА НА ШЕКСПИР"

"В СТРАНАТА
НА ШЕКСПИР"


"ВИЖ ПАРИЖ
И ... ЖИВЕЙ!"


 


ОСЕМ ГОДИНИ
ZOVZAISTINA.COM