Български език  English  Русский  Deutsch  Francais  Espanol  Nederlands   Italiano  Portugues  Greek   Romanski  Polski  Hrvatski  Cesky  Chinese  Japanese

 

ТВОРЧЕСКА СРЕЩА С МАРИН БОТУНСКИ В СЕЛО КРАВОДЕР

      
      
      
      

На 10 декември в Младежкия дом на село Краводер се проведе творческа среща с Марин Ботунски. Срещата беше посветена на 70 годишнината на писателя и пред- ставянето на книгата му с избрани разкази "Ботуня през сърцето ми тече". Залата беше препълнена с приятели и почитатели, набори и съученици на Марин Ботунски, но и ученици и малчугани от селото. Официални гости бяха председателят на Общинския съвет - Криводол Илия Перчинков и кметът на село Краводер - Валентин Георгиев. Разкази от книгата на писателят от Краводер прочетоха поетите Людмил Рашев и Яна Кременска. Илия Перчинков връчи пластика на изправен кон - символ на селото. В словото си Марин Ботунски припомни на съселяните си, че с труд и взискателност към себе си и към политиците трябва да се преодолее икономическата изостаналост на региона. Призова и да се образоват децата, като обеща да дари 300 тома на местната библиотека. Към предложената инициатива се присъединиха и други от присъстващите. Поздрав към съселяните си поднесоха самодейците от фолклорната певческа група към читалището.
В края на изключително емоционалната среща Марин Ботунски раздаде книги с афтограф на любителите на словото в Краводер с обещание за бъдещи срещи.


Марин БОТУНСКИ

ВЪРВЯТ МЪЖ И ЖЕНА

- разказ -

Златна есен. Чукът на вятъра бие по дърветата: и от ударите му падат златни късове - листа.
„Тия листа са кояви, викаше ми баба, и са добри за сбирката, дето ви искат в училище”. Аз се усмихвах над нейната дума „кояви”, както и сега някои й се усмихват пренебрежително, но разбирах, че става дума за нещо здраво и жилаво, което може по-дълго да се задържи в живота ни. Сега гледам с други очи на света, а все си спомням бабините думи, защото колко нещо пропускаме в златната есен да съберем за своя човешки хербарий, а после гоним вятъра на спомените, лутаме се из тъмните ъгли на историята, копаем улегналите пластове на вековете...
Златна есен, царствена в своето спокойствие, умъдрена от родитба.
Стоя на завоя, дето пътят извива от село към широките землища на Чапляка, Равнището и Лозята. Мисля над думите на мама, че градските жени са по-опърничави и неверни и че е по-добре да напиша за селските хора, които цял живот вървят заедно, защото разкъса ли се връзката, то значи, че се разкъсва и животът им. Гледаш, вървят двама стари хора, крепят се един друг, с дума се крепят, хванати подръка се крепят, поболи се единият и си отиде, а другият, уж здрав и читав, уж до вчера нищо му нямаше, но нали му е премахната опората, държи се месец-два като пожълтял лист и в някой ден вятърът го отвее. Меря стойностите на казаните думи, обръщам ги от всички страни и се мъча да разкрия какво си е мислила мама, когато ми ги каза (ах, знам, че винаги едни лампи бляскат в ума ни, а съвсем друго излиза на думи!), мисля си и гледам подир майка и татко, вече възрастни хора, които вървят бавно по своя път, хванати подръка. Походката им е равна, отмерена, затруднена от тежестта на годините; погледът - спокоен и за- гледан в далечината, там, където се губят очертанията и землищата на Чапляка. Те се държат здраво един за друг, чужди на изкуствения блясък и измами. Пътят минава край създадената от ръцете им красота. Отляво гледат синкавочерните очи на къпините, като тия на внучетата, по-нататък - преораните угари, от които скоро е събран земния плод. Вдясно от пътя ще светне личице на дюля, след него - изморените тела на лозовите главини и дърветата на Гориняка, по чиито листа са разсипани всичките разцветки на жълтото и червеното.
Вървят двамата, долепени един до друг, увлечени в спомени и равно- сметки, отдалечават се повече, а фигурите им се смаляват. И само в спокойствието на очите им можеш да откриеш смисъла на живота. От попуканите им корави ръце, от побелелите коси и изморени вече сърца мога да изстискам, ах, какви спомени мога да изстискам...
И ти, драги читателю, можеш да изстискаш спомени за себе си, защото от всички нас, бавно и полека, рано или късно забелязани, си тръгват един мъж и една жена, хванати подръка.
Така си мисля аз, като стоя на завоя и гледам подир отдалечаващите се силуети на мама и татко.
А те вървят, вървят, без да говорят, всичко е казано помежду им, само очите се взират ту в далечината, ту в пътя с храстите и прегорелите треви, есенните листа и цветя. Ей я на пътя колибата на дядо Еньо, покривът й се е изкривил като калпак на пийнал човек, а пред плетената вратичка е подреден наръч дърва. Мама поглежда към татко, в очите им святка искрица и тоя наръч дърва я разпалва пред очите им.
... Един бедняк с очи и сърце търси славеевия глас в романтичната къща на левия бряг на Ботуня, останал без бащина радост. Зимните виелици смразяват романтичния двор, а набраните нощем от бедняка цепеници в Гориняка го стоплят. Огрява го и буйният перчем, и хубостта на бедняка. И се оплита една магия... В тъжен ден тя ще се разлее по всички улици, ще вика любопитни глави на врати и прозорци:
Кметове, стари бирници,
като ядете и пиете,
пада ли ви на сърцето,
че мен ми на сърце не пада,
че ми е Стоян затворен във врачанските затвори...
И пак вървят, защото песенната мъка ще започне малко по-късно, а тук продължава още магията, скритите погледи и мъжки съперничества; после четири мъжки ръце понасят във въздуха песента до колибата на бедняка. (В нашия край е обичай да не оставят песента да върви по земята до новото си гнездо, да лети.)
Вървят. Все нагоре вървят. Жужат дребни мушички из въздуха, летят на ята и се гонят. Ту се надигат нагоре от едната им страна, ту свият надолу от другата. Не- прекъснат въртеж от издигания и падове.
Упорита черна мравка мъкне към своята мравчена колибка малко бяло зърно, прилично на яйчице. А там други малки мравчици сноват наляво-надясно, гонят се, играят.
- Виж...
И пак отиват в годините. Една усмивка връща времето, когато се роди първият юнак, после вторият, третият. Що песен и приказка изля магията и колко радост донесе в славеевото гнездо. Радост и мъка, която гонеше бедняка по всички фабрики и обекти и го връщаше по два-три пъти в годината, с неизменния празник - червени ябълки през зимата и мокрите възглавници на мама...
Вървят, хванати подръка, все по-бавно вървят, колко му остава на баира. Ей, в очите им се ветрее отляво синият байрак на язовира. И тая синева ги отвежда при първия син - капитана на кораба за далечно плаване, с който мислено са пропътували всички земи, съществуващи и несъществуващи. И за втория мислят, който сега управлява атомна елек- троцентрала. Как да за- бравят нощите, хилядите, в които виждаха своя левент, поел най-голямото кормило, а за тях и най-страшното, което има светлина като тая на слънцето. Майчице мила, и на атоми са ставали, и взривове са избухвали в сърцата им, от които са излитали милиони мушици и тяхното страшно жужене е отнасяло безсънните им нощи. После са цъкали с език, когато ги заведе да видят централата му, а то... същинска аптека

И за третия мислят, дето сега седи на завоя и създава песни за хората.
Мислят за своя човешки живот, изпълнен с труд и мирис на тинтява, на равнец и теменужки, на прясно сено и топла угар. Хубав е този дом, създаден за един труден живот, затова е светло и спокойно в душата и очите им.
Вървят двамата, хванати подръка, виждам как са долепени един до друг, как повече и повече се доближават и се сливат в едно.
И вървят все нататък, докато стигнат чертата на хоризонта. В един миг ще я прекрачат и ще се изгубят.
Тогава ще останат очите им, в които сме ние.


 

 

 



 


 


 


Реклама

ИНТЕРВЮ
СЕВЕР

 

 

 



НОВИ КНИГИ
"КОНТАКТ-92"






ХОРОСКОП
АРХИВ

ГАЛЕРИЯ

ВИДЕО
Очакваме вашето мнение!
ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"
РЕКЛАМА
КОНТАКТ С НАС 
Creative Commons License
ТЕМИ

Марин
БОТУНСКИ

Марин Ботунски "В СТРАНАТА НА ШЕКСПИР"

"В СТРАНАТА
НА ШЕКСПИР"


"ВИЖ ПАРИЖ
И ... ЖИВЕЙ!"


 


ОСЕМ ГОДИНИ
ZOVZAISTINA.COM