ТРИНАДЕСЕТ ГОДИНИ БЕЗ
ЕЛЕНА ЙОРДАНОВА
11. 02. 1944 - 17. 04. 2001
Преди тринадесет години тя се пресели в друг свят - на незабравата. Светът на всеки, живял повече за другите, отколкото за себе си.
Беше свободен, щастлив, любвеобилен човек.
Имаше грижа не само за своите деца – за всички деца, за всички жени, за всички хора.
Умееше, при това красиво, да даде всекиму залък щастие.
Късаше от съня си, от почивката, от живота си. Шиеше дрехи, обличаше сирачета, застъпваше се за онеправданите, решаваше човешки проблеми.
И всичко това – без парадничене, без да се бие в гърдите, без капка съжаление или злоба.
С усмивка. С обич.
Сега в много хора има късче от нея : късче вяра, късче надежда, късче успех, добронамереност, готовност за саможертва и борба за човека, за живота, за свободата.ТЯ Е В НАС И С НАС – ЖИВА ЗАВИНАГИ!
Сребрина, Стоян, Марин Ботунски
и приятелите
Марин БОТУНСКИ
Д Ъ Г А
С ЦВЕТОВЕТЕ
НА РОДОПСКА НОСИЯ
11 февруари 1994 г.
На този ден Елена навършва петдесет години.
…Изтъркали са се, пролиняли са всички думи, с които в такива случаи казваме колко не й личи, колко е млада, колко неочаквано идват тези годишнини. Изтъркали са се, пролиняли са, защото в някаква степен крадат богатството на спомените, богатството на изживяното. А Елена, може би и благодарение на мен, си остана материално бедна, но пък, благодарение на себе си, стана един от големите богаташи: на преживяни щастливи и трудни мигове, на спомени, контакти, всеотдайност към семейство, роднини, приятели, към случайно търсещи я или срещали я хора, към работа и съдби. С една дума към всичко онова, което се нарича живот.
Ако е прав Аристотел, че "животът изтича в един миг, той не е нищо сам по себе си - неговата стойност зависи от неговата употреба", защо да не кажем, че Елена е цар на "неговата употреба".
Тя дойде във Враца от меката и величествена Родопа, с пленителните й очи - езерца, с вековните борики, с мириса на смола, с яснотата на синьото бездънно небе. Върховете на тая планина, заоблени и толкова приличащи си, си подават рамо един на друг, в доловете й пеят ручеи, чисти като детски смях. Всъщност Родопа е пълен контраст на нашия Врачански балкан с острите му, голи и безводни скали… Тя носеше в сърцето си нереалната за врачанските ни представи картина от смолянския квартал Райково, където хората през къща пеят без да са пили, или без да пият. Просто пеят - в обикновен делничен ден. Работят и пеят. Или истината за родопчанина Реджеб, който хваща водите на извори и кладенчета и със свои материали - камък, цимент, желязо - въздига над 290 чешми из всички кътчета на планината. Или на оня райковец, прислужник в училище, дето ходи из планината и прави присадки на питомен калем върху диви дървета. Над петнадесет хиляди дървета бе облагородил човекът до 1969 година, а тя още го вижда да върви из планината, из дерета и ливади и да облагородява дивото.
Или - милата на сърцата ни леля Дора, пренебрегнала всякакъв свой личен живот, за да отгледа с невероятна любов Елена, а по късно и децата ни.
Но… Родопа в думи не може да се побере.
Елена е рожба на Сребра, една изпълнена с любопитство към света дъщеря на село Арда, и на един шофьор на камион и "подвижното кино"- Анастас. Когато за пръв път отидох в с. Арда видях старинно, но кокетно селце, въпросително погледнало от високото към изгрева. Но и към Смолян. От тук са се виждали всичките пътища на "подвижното кино", че и на света, защото тесните пътища, върховете и горите не могат да препречат погледа на мечтата. Къщичката ни в Смолян пък е бедна, но пред очите й (прозорците й) стои най-красивата, естествена родопска картина.
Двадесет и осем от тези петдесет години - са врачански. Враца посрещна Елена сърдечно и безквартирно, по хъшовски всеотдайна и непрактична. Градът се подготвяше за духовен скок, без още да има пясък на мястото, където ще се приземяват скачачите.
През безквартирие и управленско безсърдечие, през младежка гордост и житейски неволи, като младежки деец и председател на женското движение, директор на детско заведение и възпитател, Елена Йорданова посяваше на острата врачанска земя доброта и сърдечност, мекота във взаимоотношенията. И със сърце, вместо с калем, върви по стръмните пътеки - да облагородява…
Щом се видяхме в сегашното ни "химическо" гнездо, до вчера приютявани в приятелски квартири, ние взехме да приемаме прелетните птички: Живко Сотиров, Младен Савов, Траян Първанов, Абдул Сатар Ал-Дилими, краводерчани, криводолци, смолянци. После в "гнездото" заприиждаха птици, които я притесняваха с претенциите си към света и към себе си: Константин Павлов, Иван Динков, Иван Пауновски, Александър Миланов, Йордан Радичков, Дончо Цончев, Иван Кондов, Ивайло Петров, Радосвета Бояджиева, Золтан Кирай, Симеон Шуртаков, Иван Фунев, Владимир Затуливитер и стотици ли, хиляди ли други. Беше хем приятно, хем притеснително. Елена умее да говори само за приятното. Сега е късно да я питаме за притеснителното…
После дойдоха нашите две нови очи към света: Сребрина и Стоян - най-светлото нещо в живота ни. Елена стоеше зад всички ни, по-точно: пред всички ни. Тя бе с мен в най-трудните ми скъсвания с живота и като многомашинничка - тъкачка връзваше бързо късащите се нишки.
Когато още ги нямаше сегашните дисиденти, Елена купуваше малки телевизори за току - що изключените от партията Валери Петров и Христо Радевски, за Константин Павлов. Посрещаше у дома Стефан Цанев и Димитър Стойчев. Ходеше редовно в дома на Коста, в тоя дом, за който днес много "лични безличия" леят сълзи - в каква самота е живял. Така е, ала защо, мили, не сте ходили?…
После беше свидетел на разстрелващите разговори с г-н Петрушков, с бог да го прости - негова политическа "невменяемост" Нано Лалов, с някакви съветници на вътрешния министър, опазващи единствената "линия", с новите всезнайковци, с новите…
Бавно, но сигурно разбирахме, че няма посредственост, която да не бъде победена и отстранена с усмивка.
Понякога - и с любов.
Защото страшното на нулите е, че колкото повече се въртиш около тях, толкова повече ти се завива свят.
Това го казвам аз. Елена е по-добра, сигурно ще го смекчи. Тя "не си е махнала крилете". Думите препренасям - из писмо на поетесата Надя Кехлибарева: "Сигурно чувстваш какво впечатление ми правиш - с ум, с усмивка, с умението си да предразполагаш човека да кове добри планове. Затова ми се струва естествено, че и у мен се поражда желание да те "омагьосам" и аз донякъде, да спечеля твоето трайно доверие и приятелство. Ние, жените, сме си такива - все желаем най-трудното, най-вълнуващото. Как да се променяме след двайсет и повече века? А дали е и толкова нужно? Нали и птичето, откакто свят светува, не си е махнало крилете."
Тя може да няма за себе си дрехи, но ще съшие за другия. Може да е болна и да подкрепя здравия. Да стъкми от нищо софра, от парчета - дреха, да види слънцето под облака, за да даде на срещнатия лъч надежда. И малките късчета човешко щастие препренареждат по друг начин живота… Сурия и опърпан днешен живот.
…Имаше такъв ден : връщахме се от Смолян, над Пампорово се изви тежък летен облак, прегърмя, заваля силен дъжд и бързо секна. Тъкмо преваляхме билото и пред нас, струваше ни се на тридесетина крачки, извиха великолепието си две дъги - невероятно широки. Такава дъга, с всичките цветове на родопската носия, не бяхме виждали. И тя не "бягаше", когато се приближаваш до нея, - колата мина под дъгата и после я гледахме дълго назад, докато върховете на елите и боровете я закриха за погледа ни.
Аз намирам голям символ в това озарило ни тогава щастие. Както казва един съвременен учен: най-голямата от всички победи е възможността на човека да продължи своето съществувание, да знае, че е съществувал; че никакво поражение не може да ни лиши от успеха, който се състои в това, че в продължение на определено време сме обитавали този свят.
А ако е било под великолепието на двете дъги, на двете ни деца, на невероятните приятелства, то вече е истинско, а не случайно щастие.ПОЛЕТ, В КОЙТО ВСИЧКО
Е ЗА ВАСИзмина цяла година - ненужно глупава, протяжна, безсмислена и дотеглива за всички българи, не само заради отсъствието на такъв човек като Елена, а заради нашето българско безхаберие за собствения ни живот, за живота на децата ни и на идващите след тях.
За нас, хората които живяхме с Елена Йорданова, за мен, за орлетата ни Сребрина и Стоян, за приятелите й от младежките години, от дейността й като председател на Окръжния съвет на жените, като педагог, за тези, които бяха близки до нея, които се докосваха до жаждата й за живот, за човещина, за истинско другарство и приятелство, за толерантност и търпимост, за мекота и широта, тази година беше още по-болезнена.
Липсва един от най-всеотдайните между всинца ни. Трябва ли да повтарям, че тя болееше и бдеше като орлица над всички и за всичко. Имаше голямо сърце и широка душа, които без остатък раздаде. Затова няма как да бъде забравена.
Аз не съм от прекалено вярващите хора, но ще разкажа този действителен случай. Когато свърши тъжната ни, и общо взето мълчалива, сбирка на четиридесетият ден от както ни напусна Елена, трябваше в късния следобед, след като се разделихме със смолянци и с врачанските си приятели, да закараме баща ми. Почти нищо не помня от пътя до село - думите бяха заседнали в гърлата , погледът - обърнат навътре. На връщане обаче се случи следното. Минахме моста над Ботуня и поехме нагорнището към "Балковица". Шофираше синът ми. Колата, закупена с пари, дадени ни от много верни приятели, е мощна. Стоян мълчи, мъка му е, натиска педала. И точно там, след първия завой, където от ляво започват краводерските лозя, и на около четири -петстотин метра от другия голям завой, пред колата, на височината на предното стъкло, изви щъркел и полетя пред нас по шосето. "Намали, намали!"- викам аз на Стоян. - Това сигурно е ранен щъркел, или болен"… Стоян поуби скоростта, щъркелът продължи да лети пред нас, пак повтарям - на височината на предното стъкло на колата. Сто ли, сто и петдесет метра ли летя така пред нас, и изведнъж възви към поляната отдясно, издигна се над горите на юг в полите на Врачанския Балкан. Нали казват, че душите на покойниците са тук до четиридесетия ден. Душата на Елена ли беше това, сбогуваше ли се с нас - пак предпазвайки ни от високата скорост пред следващия остър житейски завой?
Защото това е точно в нейния стил - да лети до последния си дъх. И заради себе си, но триж повече за другите.
Затова стократно ще повтаряме: тя живя щастливо, свободно, любвеобилно - грижовна към всички. И се раздаде докрай.
Сега е в нас и с нас - жива завинаги!
Един-единствен път съм бил при поета Александър Геров в дворчето на майчината му къщичка, ул. "Цветна градинка" 64. Заведе ме там младият, тогава, и изключително талантлив литературен критик Иван Пауновски. И после, грях ми на душата, когато Тамара, съпругата на поета, напусна нашия свят, все си мислех, че на Александър Геров му е мъчно като на всички хора, но че поетът преувеличава в някаква степен своята мъка. Сега разбирам големия поет - той просто, както и в поезията си, не е пожелал да ни спести нищо, предупреждавал ни е , че има хора, като неговата Тамара, които ти дават толкова топлина и вяра, за да живееш, колкото в неговия случай България не успя да му даде.
За Александър Геров Пауновски написа най-точната "диагноза": "Вълнува го съдбата на човека в материята._Свободен е, за него тук няма запрети и с тайната мощ на призванието поетът върви от познатите неща към все по-непознати, от дворчето - към планетите и вселената и с туристически обувки минава по Млечния път. Отива все по-надалеч. Към необятната мечта за безсмъртие на човека…"
Сещам се за думите на Пауновски, защото, обременен от мъка ме вълнуват същите неща. И защото изящният перфекционист, в последните седмици от живота си, от болничната стая 276 ме съветваше да пия сутрин и вечер по чаша чай от маточина, невероятно успокоявал. Като го питах с какво можем да му помогнем, да не мисли за мен, Елена за мен се грижи, той изрече:
"Елена е "по-голяма" дори от Тамара".
Елена беше наказвана жестоко от съпартийци. Някой от наказвалите я са живи, преуспяващи в обратното на възпяваното от тях време. Но какво да се прави - "злобата се намира заедно с глупостта по често, отколкото с ума". Няма да споменаваме имената им, за да не увеличаваме и без това всеобщата неприязън към тях.
Тогава те бяха безсилни срещу нейното всесилие, срещу безграничната й любов към най-обикновения човек. Обикновените и тогава, и сега - са милиони. Малцината, които и тогава, и сега предават идеи, приятели, народ - все някога ще се довършат. Сами. Ние и тогава не искахме, и сега не искаме да омърсяваме ръцете и душите си с тях.
Елена изповядваше мъдростта: "Ако ти са тесни ботушите, каква полза от поднебесния простор". И крачеше с възможно най-широка крачка към този простор, стъпвайки боса по жаравата от глупост, догма, бездарие и завист. Но заедно с хората, които я обичаха и които даваха мило и драго за капка щастие за човека до тях.
Убеден съм, че тя стъпва така и на небето сега, защото и там не всичко е чисто, и там има градоносни облаци, тъпи големци, смог и киселинно бездушие, бездарни подмазвачи, чието добруване се определя само от безгръбначието и нечувствителността към болката и живота на другите.
Което пък означава, че за хора като Елена и там има много работа. И съм убеден, че тя я извършва с пълно себеотрицание, но и с видима светла искрица в очите.
И ако в тъмните нощи на времето някоя звезда весело примигва от Изток, за да ни напомня от къде идва Изгрева, знайте, че това е непроменената, всеотдайна и жива душа на Елена.17 април 2002 година
Редове от писма
Мила Елена,
Най после приготвих текста, който бях обещала да ти изпратя. Народът ни казва: по-добре късно, отколкото никога! Дано сега не е прекалено късно… За мое съжаление нещата може би са прозвучали "по-поетично, по-бляскаво от сцената, като се има предвид моята артистичност", а написани "черно на бяло" звучат съвсем обикновено. Но пак народът ни е казал : никой не може да си надскочи боя …
Безкрайно приятно ми беше да те видя в София. Надявам се, че някога пак ще ни се падне "сгода" да си поприказваме, да се порадвам на твоето равновесие, на острия ти ум, на способността ти да бъдеш хубава и външно, и чрез думи - все работи, които ми трябват, а не ми достигат…
…Ще ми е много, много драго, ако ми се обадиш. Как си, кога спиш, кога почиваш, като е всеизвестно, че денят на жени като тебе е от двайсет и четири часа - няма място за мръкване… В някаква стара книга прочетох, че егоистите губели по-малко. Но може ли някой да провери всички твърдения, записани в книгите…
Обади ми се, мила. От сърце ти пожелавам здраве, много сили, много нови успехи и радости.Прегръщам те. Твоя: НАДЯ КЕХЛИБАРЕВА
9. 02. 1982 г.Здравей МАРИНЕ,
Най -напред ще си позволя от сърце да ти благодаря за прекрасните минути, прекарани в твоя дом. Щом поизкърпим нашия дом с Жоро, и ще отворим вратите си за Елена и теб…
Кажи на Елена, че тя съчетава в характера си всичко, което безкрайно ми липсва. Може би това е една от причините така дълбоко да ми допада с неуморното слънце, което носи в себе си, без дори да си дава сметка за него…28. 08. 1982 г.
Мила Елена,
Най- напред искам да ти благодаря от душа за честта, която ми оказваш, като очакваш мои стихове. Нека ти призная, че много се зарадвах и на твоя глас оня ден по телефона, и на твоето предложение. Сигурно чувстваш какво дълбоко впечатление ми правиш и с ум, и с усмивка, и с умението си да предразполагаш човека да кове добри планове. Затова ми се струва естествено, че и у мен се поражда желание да те "омагьосам" и аз донякъде, да спечеля твоето трайно доверие и приятелство - както виждаш: мъчно осъществимо желание. Ние, жените, сме си такива - все желаем най-трудното, най- вълнуващото. Как да се променяме след двайсет и повече века? А дали е и толкова нужно? Нали и птичето, откакто свят светува, не си е махнало крилете.
…Кой има време да чете дълги писма, дори от "поетеси", в края на нашия трескав век? Просто ще отбележа в телеграмен стил, че на драго сърце ще дойда във Враца, щом ме повикаш. Легна ми на сърцето този твой град до планината. Но на тая тема друг път ще развивам дълги мисли.
Искрено ти желая много сила и търпение при твоята мъчна работа, където само ти можеш да правиш от делниците празници.С уважение и много топлота: Надя КЕХЛИБАРЕВА
9.02.1982 г.
С България нямам никакви контакти. Дори и с близките си не разменям писма. Не пишат и приятелите. Всъщност това понятие при мен се нуждае от преоценка…
Много, много благопожелания към Елена и децата.
Ние разказваме на всичките си съветски приятели каква голяма жена е Елена Ботунска.Кирил СТОЙЧЕВ,
Сургут, 25 ноември 1979 г.Марине,
Взех парите - цифром и словом 14 лв. и 40 ст. Купихме шапка на Лена, контакт - разклонител ( не съм сигурен дали така се нарича) и някаква малка тенджерка. С една дума парите ги няма. Но това не е важно.
Да ги изпратя ли, или ти ще дойдеш в София. В понеделник те чакахме (на връщане от Разлог), но такъв, като теб, не беше забелязан в София.
Как е Лена? Поздрави я от Маша и мен. Нищо не ти пречи и ти да приемеш някой и друг поздрав.Иван ДИНКОВ
8 декември 1967 Г.
Елена, мила,
На заседание на УС на СБЖ научих, че не си добре.
…Съжалявам, че не съм имала възможност да ти кажа колко нежни чувства изпитвам към теб и уважение към вас двамата с Марин.
Мисля ви много и от сърце пожелавам Новата година да бъде с повече здраве и спокйствие.Прегръщам те сърдечно: Соня БАКИШ
20. 12. 2000 г.ДВЕ ГОДИНИ БЕЗ ЕЛЕНА
Не можем, не искаме и няма да я забравим.
Тя не е умряла. Просто се пресели в друг свят - на незабравата. Светът на всеки човек, живял повече за другите, отколкото за себе си.
Вече разказвах този случай... Когато свърши тъжната сбирка на четиридесетия ден, закарахме татко на село и се връщахме. Шофираше Стоян, синът . Аз - безпаметен; Стоян мълчи, натиска педала; колата превзема пътя, както мъката душите ни. И след завоя, където започват краводерските лозя, на четири-петстотин метра от другия по - труден и остър завой, пред колата изви щъркел и полетя пред нас, на височината на предното стъкло. И така сто, сто и петдесет метра. После възви надясно, издигна се на юг, към полите на Врачанския Балкан. Душата на Елена ли беше, сбогувайки се да ни предпази от високата скорост пред следващия опасен житейски завой?Тя беше свободен, щастлив, любвеобилен човек.
Имаше грижа не само за своите деца - за всички деца, за всички жени, за всички хора.
Умееше, при това красиво, да даде всекиму залък щастие.
Късаше от съня си, от почивката, от живота си. Шиеше дрехи, обличаше сирачета, застъпваше се за онеправданите, решаваше човешки проблеми.
И всичко това - без парадничене, без да се бие в гърдите, без капка съжаление или злоба.
С усмивка. С обич.
Сега в много хора има късче от нея : късче вяра, късче надежда, късче успех, добронамереност, готовност за саможертва и борба за човека, за живота, за свободата.
Срещаме из града нейните дрехи, гердани, обеци, брошки, елечета. Нейната усмивка и препредадена доброта. Чуваме казаните от нея думи. Четем писаните с любов към Елена автографи на книги, картини, незабравими женски посвещения, писма от поети, художници, лекари, журналисти, научни работници, ръководителки на женското движение у нас, в Русия, Украйна, Чехия, Гърция, Полша, Словакия, Германия, Франция.
Тя ни гледа от хилядите снимки, рисунки, картини.
Мисля си, че ни поощрява в това, което правим. Подкрепя ни. Окуражава ни.
Ако в нещо ще ни упрекне - то е, че не живеем толкова любвеобилно и свободно, като нея. Но такъв упрек, в днешния ден, е погалване с перце.
...Като разлиствахме писма и ръкописи, изпадна мъничко листче. Писала го е при едно влизане в болница. Отдавна. То започва така: " Мили мои..."
И учи децата как да се държат, да помагат в къщи, аз как да ги подкрепям, на приятелите какво да кажем, и ги споменава поименно.
"Сега ще ви е трудно без мен.....
Трябва да е чисто и подредено, все едно че сме всички заедно. Трябва да посрещате всеки приятел, все едно че съм у дома...
Обличайте се...
Обичайте се..."
Повечето съвети са към Сребринка, тогава още дете. "Ти, мама, ще си домакинята в тези дни". Мен пък ме съветва: "Пиши, както ти можеш". И ме е засилила, ето как: "Както ти можеш - никой не може".
Тя така и разговаряше с нас. Така съществуваше.
Пак прелиствам това писмо: "Мили мои..." Обръщението е било към всички - у дома, в работата; към приятелите, другарите, познатите - близките и далечните....Сега щъркелите се връщат. Вглеждайте се, все един ще се завърти над вас, ще разплеска криле, или ще ви поздрави с тракането на клюна.
- Честита пролет, мили мой!
Дръжте се...
Ето това е Елена.
И няма как да не остане в нас и с нас - жива завинаги!12 април 2003 г.
Тази книга се завършваше, когато поетът Людмил Рашев донесе у нас два листа, изписани на ръка, свенливо ги подаде и каза - ако е възможно да има и негова дума за Елена. Ето я "думата" му:
Елена означава светлина.
Под полюлеите на звездната вселена
аз виждам как върви една жена -
хубавата Елена.Как шества!- боса; и как звезден прах
по нейните нозе сияе.
Полиелей от жива светлина -
любимата жена на М. това е.И майка, майка! - с дъщеря, със син
любимото семейство озарила.
А митове, легенди и мъгли
само с усмивка: обезмузовирила.И: - виждам днес, тук, за пореден път
поредна Троя - в пламъци червени…
Не, не приписвайте каквато да е смърт
на моята приятелка Елена!Еленооката ще защитя!
С меч от перо (поне) - да бъде защитена.
Повод за мир, не повод за война
е най-прекрасната жена в света - Елена.
…в скандалните конкурси на света
не само с орис на ненаградена!…
За влюбения М.(ъж) любимата жена
е винаги мис "Свят" и мис "всЕЛЕНА"!Сред мрака сур - крилата! - светлина.
На птица! - от космическо яйце родена…
И виждам: лети една жена -
хубавата Елена.Тя! - като знак за светли рождества -
пролетен щъркел - в полет непременно!…
Лети, лети! - над кал, сред щърков сняг
една жена - на всички времена -
нЕтЛЕНнА…(Из "Ранни дългове" - книга първа)
Из "ДНЕВНИК, 2010"
На 10 август тази година ще навърша седемдесет. Девет години как я няма Елена. И какво, мога ли да чествам годишнина без нея? Тя хем е всекидневно с нас, хем така ни липсва…
Две са нещата, заради които живея: децата ми - Сребрина и Стоян, и литературната работа. Но колкото и да е невероятно лъчезарно-благодарно отношението на сина и дъщерята, колкото и да е привлекателно, отговорно и прекрасно литературното творчество, светът, както при смъртта на мама, така и с отсъствието на Елена, се смали. И го разширяват единствено спомените за изживените прекрасни мигове. И в тях Елена е слънчевата светлина в смрачаващия се ден. Тая светлина ни дава право да "видим" нещата по-нататък, да можем да вървим по-нататък… Някогашните мечти вече стават спомени, някогашното буйство сега може да се "стича" единствено на хартията, и аз продължавам да се взирам в нейните очи, в нейната душа, и да шептя думите от стихотворението "Дъжд" на талантливия български поет, зетят на Койнаре Петър Алипиев:Дъждът внезапен по лицето ти се стича,
а моята душа в душата ти наднича
и тъй безсмислено събрани двете,
додето превали, ще си държат ръцете,
след туй ще литнат много надалече
и няма никога да се завърнат вече,
защото взеха от света каквото взеха,
но взетото преди нима ще е утеха…
РекламаИНТЕРВЮ СЕВЕР 
НОВИ КНИГИ
"КОНТАКТ-92"
ХОРОСКОП АРХИВ ВИДЕО
ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"РЕКЛАМА КОНТАКТ С НАС 
ТЕМИ
