Български език  English  Русский  Deutsch  Francais  Espanol  Nederlands   Italiano  Portugues  Greek   Romanski  Polski  Hrvatski  Cesky  Chinese  Japanese

 

ПОЧИНА
БЕЛЛА АХМАДУЛИНА

На 29 ноември вечерта, на 73-годишна възраст, в Переделкино край Москва почина Белла Ахмадулина, една от най-ярките руски и световни поетеси, наричана в Русия „глас на епохата“, продължител на лирическата традиция на Марина Цветаева и Анна Ахматова.
Белла Ахмадулина (Изабелла Ахатовна Ахмадулина) е родена на 10 април 1937 года в Мо- сква.
16-годишна публикува стихове.
През 1960 г. завършва Литературния институт “Максим Горки“. Първата й стихосбирка излиза през 1962 г. Изисканият стил на книгата, лиричния драматизъм и най-вече придържането към традициите на руската поезия веднага правят впечатление както на читателите, така и на литературната критика.
Ахмадулина е един от най-талантливите пред- ставители на поколението автори, което се изяви в началото на 60-те години на миналия век. Нарицателна бе нейната работоспособност - създаде стотици стихотворения, поеми, автор е на многобройни преводи, на десетки книги. В бившия Съветски съюз и в Русия тя е призната приживе за класик.
Не е дисидент, но бе защитник на дисидентите. Пишеше писма в защита на Андрей Сахаров и Александър Солженицин от особена, ако се позовем на коментара на агенция РИА „Новости“, "самотна гражданска позиция - по-скоро печална, отколкото дръзка".
Ахмадулина е първата жена на поета Евгений Евтушенко, лауреат на Международната Ботевска награда. По-късно се омъжва последователно за писателя Юрий Нагибин, за Кайсън Кулиев (от Кабардино-Балкария), за театралния художник Борис Месерер.
Член на Съюза на писателите на Русия, на изпълкома на Руския ПЕН-център, на Обществото на приятелите на Музея на изобразителното изкуство „А. С. Пушкин“, почетен член на Американската академия за изкуство и литература.
През 1964 година се снима във филма „Живее такъв момък“, а през 1970 г. - в „Спорт, спорт, спорт“.
Лауреат е на държавната премия на СССР, 1989 г., на държавната премия на Русия, 2004 г., на премията на фонд „Знаме“, на премията „Носиде“ (Италия, 1994), лауреат на премията «Триумф» (1994), на Пушкинската премия на фонд А. Тепфер (1994), лауреат на премията на Президента на Руската федерация в областта на литературата и изкус- твото (1998), на премията «Брианца» (Италия, 1998), лауреат на списание «Дружба между народите» (2000) и на премията на името на Булат Окуджава (2003).
„Русия загуби не само велика поетеса, но и пример за гражданско благородство“, каза Евгений Евтушенко. Писателят и литертурен критик Виктор Ерофеев смята, че „заедно с Белла Ахмадулина от руската поезия си отиде романтиката на „шестдесетниците“ (поколението автори, което се изяви в началото на 60-те години на миналия век) и абсолютната честност“. А главният редактор на „Литературная газета“ Юрий Поляков нарече Ахмадулина „един от най-крупните поети от края на ХХ век“.

Белла Ахмадулина гостува в България с редакцията на „Литературная газета“. Тя е превеждана у нас и обичана от българските почитатели на поетическото изкуство.
Отиде си от живота един голям наш приятел, изключителен човек на честта и талант, оставил за поколенията непреходно поетическо наследство.


Марин БОТУНСКИ

Я Д Р О Т О

… Почти незабележимо, с мъглата, дъждовните дни, вятъра и сухия студ дойде ред и на бялата зима. Боже мой, какво чудо е руската зима. Като приключат занятията и стихнат споровете – излизам навън. Белотата и тихия шепот на брезите в Кусково ме привличат. Вятърът свисти в ушите, леко се вдига бял снежен облак, звънват весели звънчета. Приближават, изравняват се с мен и отминават с вихъра…
В такава вечер казвам на Елена:
- Аз съм неоправен човек, а поех ангажимент. Месец и половина мина - къде и как ще намеря Евгений Евтушенко?
На другия ден преподавателката ни по руски език Вера Алексеева, чиито очи непрестанно се смеят, ме попита:
- Нещо спешно ли е това с Евгений Евтушенко?
- Не, подарък от приятел. От българския поет Стефан Цанев.
И толкова.
В четвъртък преди обяд, в края на часа, Вера Алексеева ми казва:
- В пет следобяда да си готов. Ще те водя да си връчиш подаръка.
В уреченото време излизам пред Учебния корпус. Пред червен “Москвич” виждам Вера Алексеева и Елена да се смеят заговорнически.
На улица “Горки”, може би най-богата на паметници, обелиски, обществени сгради, редакции и издателства улица, спираме. Вера Алексеева влиза в някакъв вход, после се показва с млада, красива жена, ръкомахат, обясняват си нещо, тръгват към нас.

- Да ви представя: Белла Ахмадулина, талантлива руска поетеса. Марин Ботунски, белетрист, българин… - обръща се към мен - Белла Ахмадулина ще те заведе при Евтушенко…
Тук Вера се извини, че човекът с колата закъснява заради нея, качи се в “Москвича” и ни остави сами.
- Много се радвам. От днес сте наш приятел… Женя пак се е запилял някъде, но ще дойде…
Белла Ахмадулина ме хваща под ръка:
- Да вървим, да вървим… Минаваме на ти… Не ти ли е хладно – за- глежда се в лекото ми облекло. – Човече, очите ти издават всичко, нищичко не крият… Те сега казват, че обичаш човека, към когото отиваш, или човека, който те изпраща, повече от себе си. (Нищичко не казах, но и сега, толкова години от този случай, се упреквам и уважавам за едно и също – обичам хората до мен, и тези, с които вървя в един път, повече от себе си.) … Имам навик да вървя – продължаваше Белла Ахмадулина - и да се вглеждам в лицата на хората. От лицата пък най-много говорят очите… Обичам книгите, но те не са достатъчни. И очите, в които можеш да погледнеш – не са много. Мисля, че и в моите очи може да се гледа, че гледащият може да се види в тях. Искам да живея така, е и да пиша така, че да смея да си вдигна очите към хората.
Като стигнахме кафене “Юност” бързо се вмъкнахме в топлото предверие, после потънахме в приятната топлинка, поръчахме си и коняк за “стопляне отвътре”. Миловидното лице на Белла порозовя, разхубави се. Бях толкова “не на себе си”, не мога да повторя казаното на тази първа среща, но усещах как думите й се прецеждаха не толкова в присвитите искрящи очи, колкото в неприкривана дружелюбност и радост.
Разпитва ме от кой град съм, имам ли родители, над какво точно работя. Лицето й грее, очите, светещи трънки, са игриви, но когато мисълта се напрегне - те се вдълбочават, нослето - леко вирнато нагоре, брадичката - малка и красива…

.... Въздухът на Москва, на Русия, е наситен, не – упоен е от техните имена, от стиховете им. Четат ги в електричката и в метрото, в къщи и на работа. Залите, в които четат, са претъпкани. Изпълват се площади, стадиони – искат да ги чуят, да ги видят, да ги докоснат. Те са Евгений Евтушенко, Белла Ахмадулина, Андрей Вознесен- ски, Роберт Рождественски.
Андрей Вознесенски има такъв стих: “Нас мало. Нас может быть четверо…” Но в стиха е назовано само неговото име. И сякаш вратата е отворена – всеки може да се смята за член, или за кандидат - член в тази четворка…
Към тях се присъединява в един момент малко по-възрастният Булат Окуджава.
Ядрото на младата поезия е скрепено от искрено приятелство, дружба и чистота, от неотстъпно търсене – на истината, на нови форми, на нов изказ.
Към това ядро ще се приближават и отдалечават Борис Слуцки, Юна Мориц, Висоцки …
Тяхната главна сцена бяха Политехниката, площад “Маяковски”, стадион “Лужники”.
Но в същото време в Москва израстваха и Владимир Соколов, Александър Кушнер, Олег Чухонцев… Много по-късно Владимир Соколов ще напише стихотворението “Не, Христо Ботев – той не е музей…” и то, в превод на Николай Кънчев, ще намери място в съставената от мен антология “И певци песни за него пеят”.

(Из „Ранни дългове“ - книга първа)


 

 

 

 



 


 


 


Реклама

ИНТЕРВЮ
СЕВЕР

 

 

 



НОВИ КНИГИ
"КОНТАКТ-92"






ХОРОСКОП
АРХИВ

ГАЛЕРИЯ

ВИДЕО
Очакваме вашето мнение!
ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"
РЕКЛАМА
КОНТАКТ С НАС 
Creative Commons License
ТЕМИ

Марин
БОТУНСКИ

Марин Ботунски "В СТРАНАТА НА ШЕКСПИР"

"В СТРАНАТА
НА ШЕКСПИР"


"ВИЖ ПАРИЖ
И ... ЖИВЕЙ!"


 


ОСЕМ ГОДИНИ
ZOVZAISTINA.COM