Български език  English  Русский  Deutsch  Francais  Espanol  Nederlands   Italiano  Portugues  Greek   Romanski  Polski  Hrvatski  Cesky  Chinese  Japanese

 

Марин БОТУНСКИ

НАУЧНА МОЩ
И ЧОВЕШКА БЛАГОСТ

. Думи за проф. Сивчев

Не веднъж е ставало дума как в последните петнадесетина години на Прехода ни повтарят до втръсване имената на новите "герои на нашето време", срамните, злокачествени израстъци по уж демократизиращата се снага на родината. И не се чуват имената на духовните водачи, на научните светила, на хората, заради които светът ни познава и тачи.
През ноември 2005 година почина проф. Сивчев, дългогодишен главен патолог на Правителствената болница, едно от заслужилите имена в българското здравеопазване.
Да сте прочели дума за него? А е подготвил хиляди студенти, стотици изтъкнати специалисти, спасил е живота на толкова българи. Лекувал е държавните глави на Франция, Югославия, СССР, световноизвестни дейци от Италия, Полша, Гърция, Белгия, Русия…

Сивчо Христов Сивчев е роден на 30 август 1914 година във врачанското село Върбица. Следва медицина в Белград и София. Дипломира се през 1942 година, през 1946 -та е редовен асистент, през 1960-та - доцент, 1973-та професор, 1976 -1979 г. - ръководител на Катедра по патологична анатомия на Правителствена болница, 1976 - 1988 г. - главен републикански консултант.

На осемдесет и седем годишна възраст беше няколко месеци с мен и с децата ми, от сутрин до вечер, в невероятната ни борба да спасим Елена.
… Открихме го в с. Върбица, където поправяше зида на родната къща. С нас бяха Кръстьо Трендафилов и д-р Монка Николова. Монка е от Върбица, познава и се прекланя пред "големия" професор. Обяснихме накратко каква е операцията на Елена, носехме хистологичните изследвания и лекарските заключения. Той прегледа внимателно документите и каза:
- В понеделник елате при мен, в девет часа. Искам и аз да видя материала и ще решим какво трябва да се прави.
Тогава работеше, следпенсионно, в Транспортна болница, срещу смешния за неговите квалификация и умения хонорар от 120 лева. Споделял е, по-късно, че не е въпроса в парите - там е заради помощта, която може да оказва на пациентите. А и да ползва болничния микроскоп. Не го е изговарял, но ние виждахме, че оказва помощ и на лекарите…
Щом "видя" материала, проф. Сивчев даде друго определение, диагноза, която се различаваше от направената преди него.
И вървеше, от сутрин до вечер с нас, най-често с дъщеря ми Сребрина, в лаборатории, лекарски и началнически кабинети… Настояваше за бързи действия, които все още могат да предотвратят най-лошото… Определяше точно тези действия, последователността им.
Не само в нашия случай неговата диагноза бе най-вярната.
Той не се предаваше, ходеше от врата на врата, обясняваше, доказваше, учеше по този начин лекари, изследователи, професори, защото в утрешния ден те щяха да решават следващи съдби…
Но по-ниското знание, инерцията не се "предават", не отстъпват лесно. И тези, които не го послушаха, за съжаление измежду тях и негови студенти, предрешиха финала на титаничната борба с коварната болест…
В тези месеци, изпълнени с тревога, отчаяние и надежда, той беше най-сериозната ни подкрепа.

… Вземахме го понякога със сина Стоян от апартамента му, близо до Радио София, и го водехме привечер в квартирата на дъщерята в Обеля. Той влизаше първо в стаята, където лежеше Елена, сядаше до кревата. Носеше й я буркан мед, я някакво сладко. Говореше спокойно и уверено как ще продължи лечението, внасяше необходимия лъч светлинка в омрачнелия ни ден.
После, като се пренасяхме в кухнята, професор Сивчев ни даваше кураж и ненатрапливо изнасяше прекрасни уроци. Те остават за цял живот.

Не обичаше алкохола, но пийваше с нас малка чашка ракия или чаша вино. Казвал ни е - осем грама спирт, което се равнява на тридесет - четиридесет грама ракия, или водка, дори е полезно. Както е полезна чаша, максимум две, червено вино, особено ако е домашно. Увеличеното количество носи вреди, често много сериозни.
В тези вечери се уговаряха - Сребрина да му помогне да опишат и систематизират намиращите се в мазето му стотици изследвания, да подредят събраната документация…
Знаеше, че сме на противоположни политически позиции със Стефан Софиянски, но казваше: "Трябва да му признаем, обаче, доброто, което е направил. Като премиер на временното правителство имаше няколко много правилни ходове. Като кмет пък, защо да не признаем, че имаше и добри решения. Например - този "пробив" на булеварда от "Света София", та чак в близост до вас…


В една от вечерите Сребрина и Стоян излязоха уж "при Елена", а всъщност - да изпушат по цигара на терасата (проф. Сивчев беше заклет противник на тютюнопушенето), аз си позволих да запитам:
- Професор Сивчев, зная, че сте извършили аутопсията на Людмила Живкова в хладилна камера на съдебна медицина… Има ли нещо неизказано около смъртта на Людмила?
Той ме погледна бащински съчувствено, една бръчка пресече челото му:
- Зная писателския ти интерес, но… Много пъти е задаван този въпрос. И то защото се мълвеше какво ли не, какви ли не клюки се разнасяха… Да, аз извърших аутопсията. В патологията на ул. "Здраве". Аз и професор Йонко Белоев… И бях в комисията, която подписа заключението за смъртта на Людмила Живкова, заедно с проф. Атанас Малеев, тогава първи заместник-министър на народното здраве и председател на Медицинска академия, с директора на Правителствена болница професор Йонко Белоев, с ръководителя на Центъра за борба с острата дихателна недостатъчност професор Йордан Йорданов…
Людмила Живкова е претърпяла тежка катастрофа на 12 ноември 1973 година… А и друга… Те са две… Людмила има пластина на черепната кутия, правена й е пластична операция в Париж… А белегът над лявото око се забелязваше на снимките, и по телевизията. Който се е вглеждал внимателно… При тези катастрофи са увредени мозъчни клетки… Независимо от предприеманите мерки, увреждането не е ликвидирано…
В случая тя е припаднала във ваната, изпаднала в бъзсъзнание… Което пък е довело до удавянето… Наскоро беше ходила в Мексико. В Мексико получила пристъпи на нервно разстройство, то е от уврежданията на мозъка от катастрофите. Людмила и преди е имала такива пристъпи - при преумора, от претоварване… Тези припадъци са като епилептичните…
Млада, шест дни преди да навърши тридесет и девет години… От моята възраст погледнато - почти дете… Както и да го кажа - все ще е… Аз съм я подготвял за погребението, лицето й… А като патолог на Правителствена болница, по служебно задължение, бях до Тодор Живков на поклонението…

Професор Сивчев се умълча. Връщах прочетено и чуто…
Людмила Живкова и баща й Тодор Живков, първи секретар на Централния комитет на БКП и председател на Държавния съвет почиват в правителствена вила в Боровец. Членът на Политбюро, "жената с тюрбана", заклетата вегетарианка, тежи само 48 килограма. Отслабнала, поизразходвана от към сила, умислена…

Знаели ли са лекарите действителното й състояние, криели ли са истината от първия секретар? Може би не са криели и той затова е тук, с нея.
Но пък Богомил Райнов, в книгата пише:
"Именно през тия дни в семейството се разразява остра свада. Бащата, асистиран от зетя си, отправя към дъщерята множество тежки обвинения срещу поведението й на общественик и държавник. Опитите й да лансира в партийната йерархия неподходящи лица, обграждането й с подлизурковци, жадни за привилегии, звания и нови апартаменти, съставянето на екип от некадърници, представящи се за специалисти в сферата на културата - всички възможни обвинения в лекомислие или некомпетентност са сумирани, за да се стоварят накуп върху главата на обвиняемата.
Живков бе силно привързан към дъщеря си. В известен период и по известни въпроси той отстъпваше пред нейните внушения, даже когато не съвсем ги разбираше. Но тъкмо тази бащинска обич усилваше още повече гнева му пред перспективата надеждите му за политическото бъдеще на Мила да рухнат.
… Споменах, че въпреки пъстрата свита, която неизменно се движеше с нея, Живкова бе всъщност една самотна жена. Сега, в Боровец, беше дошло време да разбере, че вече е и сама. Колкото и да се дразнеше понякога от факта, че е Живкова, този факт главно, ако не и единствено, служеше за опора в рискованите й начинания. Оттук нататък той вече бе сведен до титла без покритие, защото титулярят фактически я отлъчваше от реалната власт.
Красивите очертания на голямата мечта неусетно бяха се смалили до унилия пейзаж на прозаична безизходица…"


В този ден, двадесети юли 1981 година, бащата кани дъщеря си на обяд, но тя отказва и тръгва за София. С шофьора Кирил Захариев и телохранителя Димитър Мурджев. Възможно е още в Боровец да не се е чувствала добре, защото, както пише Мурджев, го изпратила в Правителствена болница за лекарства, а тя останала в боянската вила, която обитавало семейството. Планирали към 18-19 часа да пътуват обратно за Боровец. Мурджев купил лекарствата и чакали с шофьора в дежурната стая. Към 18 часа по телефона се обадила камериерката, единственият човек този ден във вилата. Изтичали - тялото на Людмила плувало в басейна на банята. Удавила се е.
Много е интересно, че извиканата линейка дошла след повече от час. За член на Политбюро! За дъщерята на първия секретар. Заради спукана гума!...
Смъртта на Людмила Живкова е обявена официално в 2 часа след полунощ, вторник, двадесет и първи юли.
Аутопсията проф. Сивчев извършва на двадесет и втори юли.

Казва ми: "Не вярвай на всичко чуто - прекалено много са слуховете, измислиците… И на повечето от писанията не вярвай… В тази книга, например, на Питър Швайцер* се казва, че в 1981 година от КГБ наредили да се смажат някои прозападни движения, че действията към Живкова били агресивни. Дори дословно е записано: "През март тя починала внезапно при автомобилна катастрофа. Имало свидетели, че това е фалшифицирана игра…" Как да му вярваш - Людмила Живкова катастрофира през 1973 -та, а не през 1981-а, и не почива от нея… Недочул, авторът, недопроверил… А че има неясни неща, или недоизказани, има… Виж, баща й сам казва, че като посетила СССР, в 1981 година, на два пъти е критикувана за провежданата политика. Значи, не е нещо неразбрано, някаква грешка, щом на два пъти се е случило. Той казва: " навярно са я намирали за прозападна, а тя беше просто много разкрепостена и много българска". Близки до Живкова споделят, че тя се съмнявала дали телохранителя й не е съветски агент… Но за всичко това няма фактология, която да я потвърждава. И докато я няма тази фактология - то си остава слух… А аз съм учен, който вярва само на фактите, на доказаните факти.
Инак, какъвто и да е бил Тодор Живков, не може да не се е самоупреквал за смъртта на дъщерята. Академик Малеев, като близък до семейството, си разрешаваше да казва: "Людмила има нужда от лечение, а не от политическа кариера, която изисква огромни усилия…" Измъчвал се е като баща, възможно е да се е обвинявал, загдето не се е вслушал в този съвет?... Видимо остаря, рухна след нейната смърт…"

… Професор Сивчев е автор на над осемдесет публикации в областта на теоретичната и практическата патология. Той не само бе секретар на българското Дружество на патолозите, член на Европейското дружество на патолозите, той бе учен от европейска, от световна величина.
Негови студенти му определят мястото на най- уважаван и обичан преподавател, лекциите му - дълбоки, но достъпни, ясни и запомнящи се. Личи, че зад тях стои един от най-добрите български хистопатолози.
Колегите му - патолози, преподаватели - го намират за изключителен талант и учен, признават диагнозите му за прецизни и окончателни, трудолюбието му - за пословично, отзивчивостта - изключителна, невероятна…


Известен като най-неподкупния съдебен медик, проф. Сивчев има спокоен, неприбързан, изразителен говор.
Точност и чистота в изказа на всяка дума, на всяка буква.
Искри в очите, които ме карат да ги определям като "светкащи очи".
Правилни линии на лицето.
Видима и усещаща се Доброта.

Има такъв срамен факт - по разпореждане "от най-високо място" проф. Сивчев бе освободен от Транспортната болница, където работеше на граждански договор. Негов студент, оглавяващ престижна софийска болница, го поканил да започне работа при него. И в един срамен български понеделник Сребрина го чакала с букет цветя пред входа на болницата - да го поздрави в първия му работен ден там… Като го видяла пребледнял и объркан, скрила букета зад каменно кошче за боклук…
- Какво стана, професор Сивчев?
- Неприятна история. От много високо място се обадили на моя студент, че "не е препоръчително" да работя тук…
Тръгнали смутени. Цветята останали зад каменното кошче…
Сега същите ще правят "силна" България… Но без силните й синове, един от които бе проф. Сивчев, силна България не може да има.


Той нямаше страх от самозабравилите се политикани. Повтаряше, за да дава и на нас кураж, мисълта на Емерсън: "Знанието е противоотрова на страха". Бе голям във всичко. Не се предаваше и в най-трудните ситуации. Имаше вяра и препредаваше и на нас тази вяра във всемогъществото на знанието.


Той е разпилял из Българско толкова знание и доброта, толкова научна мощ и човешка благост, че хиляди ще го споменават ежедневно и дълго с добро. Извършеното от него, и в научен и в човешки план, може да прави Силна България. А онези, които се разпореждаха "от най-високо място", могат само да я обезсилват.
… И днес още ме гледат проницателните му очи, чувам думите му: "Лекарят е повече от демократ - той е човеколюбец!"

(Из подготвената за печат "Ранни дългове" - книга втора)


____________
* Става дума за книгата "Победата. Тайната стратегия на администрацията на Рейган"

 

 



 


 


 


Реклама

ИНТЕРВЮ
СЕВЕР

 

 

 



НОВИ КНИГИ
"КОНТАКТ-92"






ХОРОСКОП
АРХИВ

ГАЛЕРИЯ

ВИДЕО
Очакваме вашето мнение!
ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"
РЕКЛАМА
КОНТАКТ С НАС 
Creative Commons License
ТЕМИ

Марин
БОТУНСКИ

Марин Ботунски "В СТРАНАТА НА ШЕКСПИР"

"В СТРАНАТА
НА ШЕКСПИР"


"ВИЖ ПАРИЖ
И ... ЖИВЕЙ!"


 


ОСЕМ ГОДИНИ
ZOVZAISTINA.COM