Български език  English  Русский  Deutsch  Francais  Espanol  Nederlands   Italiano  Portugues  Greek   Romanski  Polski  Hrvatski  Cesky  Chinese  Japanese

 

175 ГОДИНИ
ОТ РОЖДЕНИЕТО НА АПОСТОЛА

Извадки из писмата на Васил Левски:
"Ний, дейците, сме си посветили животът за отечеството, да работим за толкова милиона народ. Трябва да се мисли зряло да не изгубим и сега. Правило се е, захващало се е, трябва да взимаме опити, па и да се съветваме един други и да се слушаме; да избягваме даже и най-малка гордост. Да не присвояваме за себе си нищо, но да го отдаваме на народното ни тогавашно свободно решение"

" . . . какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог, . . . , за което ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя - губя само мене си."

"Как си ми разбрал работите, че ми се радваш тъй сляпо? И как разбираш времето във Влашко и Сърбия или в Българско, загдето времето ни носело сега погрешки? Ако е за в Българско, то времето е в нас и ний сме във времето, то нас обръща и ний него обръщаме."
" Какво искам повече, като гледам отечеството си, че ми е свободно! Такова нали е предначертанието ми днес за него, не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко. Това трябва на всеки работник български: да даваме таквоз предначертание и тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа."

" Братя, възобновлението на нашата славна преди държава, отърванието ни от проклети агаряни, за да си добие първата чест и слава нашето мило отечество Българско, най-после да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили. като е тъй вам, вам надлежи да се покажете достойни, верни и неустрашими във всяко отношение."

"Както казах по - горе: аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61 - во да му служа до смърт и да работя по народната воля."

"За отечеството работим, байо! кажи ти моите и аз твоите кривини, па да се поправиме и все да си вървим наедно, ако ще бъдем хора!"



Васил ПОПОВ

СЛОВО ЗА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Епохите минават и отминават, раждат се и умират, а обесеният Апостол е жив. Българската земя вечно ще тръпне от неговите стъпки, оставили в душата й усет за трайност и величие. Много гиганти са лягали в пръстта и са ставали на пръст. Бесилото на Апостола със страшна сила проби пръстта и бликналият на това място извор никога не ще пресекне.
Знаел ли е някогашният дякон, че краткият му живот ще надхвърли възможните човешки граници, ще прескочи тленността и ще отиде в безсмъртието? Едва ли е имал време и място, за да се спре на собствената си личност, тъй кръвно вдадена в едно гигантско дело, за да й чертае посмъртни съдбини. Прегърнал черния труд на революцията, той започва от нищо, от себе си. Примамливите еха на признанието не са звучали в ушите му, за да тръгне след тях и се съобрази със собственото си бъдеще. Роден от майка робиня, той би трябвало да стане син роб, а не да захвърли всички раса, всички ограничения и запрети. Своето освобождение дяконът започва жестоко, като се освобождава от себе си, просветлял за свободата, помамен от нейното красно сияние и се заробва отново за нея.
Малко години е имал той за съзряване и осъзнаване на безпределната му мъдрост и познания за човека и живота, за българския човек и за българския живот, за неразбулената тайна миналите робски векове. Възвисен до най-висши просветления, надхвърлил границите на всички човешки измерения, той тръгва сам, непоканен от никого и от никого незадължен, да открива своите братя и ги освободи от самите тях, за да ги обвърже и посвети на делото. По пътя му не е имало знаци на надежда, той ги е създавал сам и ги е посочвал на другите. Привидно обезличен зад великия идеал на свободата, той е търсил в българския човек завършената за целта личност или я е създавал бавно и търпеливо, с години. Той заобикаля имотните, първенците и слиза в низината на народния живот, сигурен, че там го чакат хиляди. И тогава започва великото пътешествие по българската земя, което не е имало, няма и няма да има равно на себе си.
Когато е шепнел огнените си думи на непосветените, той е знаел кого събужда. Когато е унищожавал химерите за материалното оцеляване на роба, той е разбирал на какво подлага обранената му душа. Когато е приканвал към организация и пожертвование, той е виждал страшните корени на съществованието, които са дърпали за сърцето и ума всеки нов работник. Страхът, коварството, завистта, предателството често са се вглеждали с изумление в светлите му очи, зад които са се ширвали необозрими пространства. Мелодичният му глас, заместил херувикото с жестоката песен на съществуващата действителност, е казвал пълната и гола истина за риска, за отговорността, без да прикрива опасностите и последиците, чужд на всякакви празни обещания. Когато е заклевал пред евангелието и кръста, пред револвера и камата, острието и огънят на всяка произнесена от него дума са пронизвали и обгаряли сърцето и разума на всеки новопокръстен. И дяконът е заробвал робите наново, в името на свободата на милото отечество, обвързвал ги е със суровите закони на новата вяра и е искал дела - пари, имот, рискове, информация, организационни дарби, опит и връзки, поща и знания, литература и просвещение в делото, - все реални, конкретни неща, осезаеми за всекиго, тъй близки до леденото дихание на куршума и огнената примка на бесилото. И те са тръгвали след него, след делата и словата му, след непоносимия му понякога пример, след изгарящата диря на неговото присъствие, след бездната на отсъствието му. Той е идвал и си е отивал, за да се върне пак, за да припомни клетвата, за да иска резултати, да събере страшния данък на пробуждането и готовността за саможертва. И те са се разбирали един след друг, че преди да пукне пушката на всеобщата революция, трябва да се извърши една по-дълга и по-невъзможна революция - в човешките души. Тогава са разбирали защо дяконът, станал апостол, е лишен от прибързаността и нетърпението на фантаста, а говори с тях логично и търпеливо, като селянин, който иска да събере плода за труда си, когато вече е напълно узрял. По-късно, когато идва мандатът, върховната власт и доверието на тогавашните революционни институции в Българско и чужбина, той е непроменен - обзет от същия патос, изгарян от същата безпределна отговорност, търпелив и снизходителен, решителен и безкомпромисен, лишен от изкушението да греши и да си прощава за изминали заслуги. Името му вече е станало легенда. То броди подир него, откъсва се от него и кръстосва българските земи по други маршрути. Прескача била, нахлува в затворени котловини, разлива се в низините, обикаля села и паланки, хвърковато и огнено, превъплътено в хиляди случки, и действителни, и съчинени, но винаги безпогрешни, но винаги възбуждащи наболялото за гордост и сила съзнание на поробения български човек. Още тогава, приживе, Апостолът вече се превръща в история, в легенда, в символ, още тогава неговият път става пример за подражание, превръща се във вяра и посока към жадуваната свобода.
Когато увисва на бесилото, Апостолът вече е завършил своето дело, вече е разорал пустинята на робството и в младите и жадни бразди е посял горещите семена. Никакъв погром не може да ги изсуши и обезплоди. Те кълнат, за да се превърнат в зрели плодове на едно ново, безвъзвратно променено съзнание. Ние не можем да си обясним всеобщия подем, висините, до които се изкачва българският освободителен гений след смъртта му, без неговото дело. И в този смисъл всички знайни и незнайни герои и мъченици на Априлското въстание са негови синове и дъщери, преки наследници на неговите идеали и програма.
Апостолът не е имал никакви лични желания в краткия си живот. Ние се дивим на кристалната яснота на трезвия му ум в преценката за себе си, непостижима по своята скромност и велико себеотричане. Научили наизуст много негови думи, десетилетия ние се мъчим да ги направим наши, за да се доближим до него, за да пресеем нравствената си същност, човешката си сила и упованията в бъдещето, истинската си принадлежност към българщината. Апостолът продължава да ни шепне, да ни заклина за прости наглед неща, да ни освобождава и заробва. Неговото пътуване не е завършило и ако се вгледаме в нашите дни и нощи, ще съзрем следите от стъпките му навсякъде. Те бродят по земята на милото ни отечество и ще бродят вовеки веков, за да напомнят на всяко поколение какво е неговото предназначение, какъв е смисълът на живота му, да изправят наведени глави и просветляват помътени погледи. В този смисъл Апостолът присъства и ще присъства на всяко българско раждане и на всяка българска смърт, всевиждащ и всечуващ.
Отдавна думите са изсъхнали, пръстта е опръхнала отдавна, а ние чуваме гласа му и виждаме неговите следи, които окръглят нашия взор и продължават в небето над България. И ако чувстваме силно тежестта на българската си принадлежност, то е, защото Апостолът виси в нас със страшна сила!



Яна ЯЗОВА

МЕЧТАНИЯ ПРЕЗ НОЕМВРИЙСКО УТРО

-откъс от романа "Левски"

- Дяконе - обади се пръв още в тъмни зори Христо. - Буден ли си?

- Да, младежо. Аз съм навикнал да се събуждам преди зазоряване.

- Приказва ли ти се да поговорим?

- Кажи!

- Моят баща е най-добрият учител в цяло Българско. Може да си чувал...

- Не само съм чувал, ами съм го и виждал. Той беше няколко години гордостта на Карловското училище. Аз съм от Карлово.

- Хе, че ни сме, кажи-речи, роднина!

- Такива сме.

- А защо не ми каза още снощи това?

- Какво значение има дали аз съм от Карлово, или не, младежо? Ние сме по-близки от роднини. Ние сме братя, защото и двамата сме българи. Ако аз бях от Карлово, а ти от Видин, щяхме ли да бъдем по-малко близки помежду си?

- Така е - съгласи се младежът. - Но аз от тебе по този въпрос зная много повече, брайно, и в тези мисли съм отишъл много по-далеко. Ако ти, който потропа на моята врата в снощната мразовита вечер, се беше обадил на румънски, френски, китайски или негърски, аз щях да ти отворя вратата и ти щеше да легнеш в леглото ми като мой брат. Разбра ли? Аз съм космополит!

- Нямам нищо против твоя космополитизъм. Но нам сега е нужна преди всичко българската братска любов!

- Ти пак за "една цел" и "един идеал" говориш!...

- Освобождението! - каза Дякона.

- Ти си щастлив, защото мислиш и говориш само за това.

- И ти трябва да поставиш пред себе си само този идеал.

- Аз, братко, винаги съм го имал пред очи, но моят баща искаше друго. "Ти трябва да станеш учен човек - повтаряше той, - а не хъш!..."

- Ти можеш да станеш учен човек и пак да бъдеш бунтовник! - отвърна Дякона - Чул съм от евреи, че много почитат един техен бунтовник, който бил учен мъж. Наричали го Акиба. Тъй и ти, младежо, можеш да станеш учен мъж и после сам да учиш хората как да добият свободата си, както ги учел Акиба. Народът повече вярва на учен бунтовник, отколкото на прост мъж.

Ето аз имам един план за освобождението на народа ни. Колко много трябва да зная и да уча заради него!... Още в Белград, додето лежах болен, повиках с писмо Панайот войвода, за да му съобщя решението, което съм взел, да вляза в България и да започна работа с целия български народ според плана, който съм си предначертал.

Казах му, че "Каквото съм рекъл да направя, ще го направя, ако рече Бог. Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя, губя само себе си!".

- Какъв е твоят план? Кажи!

- Да тръгна от град на град и от село на село из цяла българска земя, да приказвам на народа за освобождение, да го организирам и да го подготвя за бунт.

- Хееей... куц, куц от село на село, дрънкай и си трий на вятър зъбите! Че кога по твоя план ще видим освобождение?

- По моя план подир десетина години, а по вашия път никога! Народът е съвсем неподготвен за бунт. Не може да подкрепи нашите чети. Когато нахлуят в Балкана, те внушават на населението само страх и трепет. Поради това вие видяхте как само за десетина дни биде разбита една добре обучена и организирана малка войска, като тази на Караджата и Хаджи Димитър.

- За Караджата се знае, че поради многото рани, които е получил, е пленен в Канлъдере, но Хаджи Димитър не е разбит! - ядосано отговори Христо. - Хаджи Димитър е слязъл с геройската си чета до Одрин и сега се бие там с редовната турска войска! Хилядо души въоръжени българи се присъединили към него... Славен поход!...

- Чух вече това да се говори и разисква оживено от другарите ти в читалище "Братска любов".

- А ти какво ще кажеш на това?

- Аз не го вярвам.

- Не го вярваш, но той може да е стигнал вече и до Цариград. И тогава ти ще трябва да признаеш, че твоят план е станал на пух и прах.

- Ако е така, ще призная, но аз не вярвам, че Хаджи Димитър е вече жив.

- Вчера каза ли това на моите другари?

- Казах им го с тези думи, които чу от мене, и после им направих предложение да ме подкрепят да влезна в Българско през Цариград, да мина през Одрин и да проверя какво вярно има в този слух, че Хаджи Димитър се бие на това място с хилядо души войска. Подир това аз ще прекося Южна и Северна България да видя какъв е духът на нашите братя и ще се върна тук да ви разкажа цялата истина. Тогава ще ви предложа моя план и вие ще трябва или да го приемете и да заработим заедно, или да го отхвърлите и аз да си диря други другари.



 


 


Реклама

ИНТЕРВЮ
СЕВЕР

 

 

 



НОВИ КНИГИ
"КОНТАКТ-92"






ХОРОСКОП
АРХИВ

ГАЛЕРИЯ

ВИДЕО
Очакваме вашето мнение!
ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"
РЕКЛАМА
КОНТАКТ С НАС 
Creative Commons License
ТЕМИ

Марин
БОТУНСКИ

Марин Ботунски "В СТРАНАТА НА ШЕКСПИР"

"В СТРАНАТА
НА ШЕКСПИР"


"ВИЖ ПАРИЖ
И ... ЖИВЕЙ!"


 


ОСЕМ ГОДИНИ
ZOVZAISTINA.COM