На 14 декември 2015 г. се навършват
ОСЕМ ГОДИНИ БЕЗ
КОЗМА КУЗМАНОВ
Да си спомним, приятели,
за големия българин, за енергетика и човека.Той не скъпеше себе си. Разумно
раздаваше надежди и слова.
През тоя свят - и хубав, и безумен
премина със изправена глава.
Павел Матев
доц. д-р , капитан I ранг КИРИЛ МЕДНИКАРОВ
УЧЕНИЧЕСКИТЕ ГОДИНИ НА КОЗМА
През далечната 1947 година семейството ми се пресели в град Добрич. От селското училище попаднах в елитната прогимназия "Райко Цончев", при това в края на първия срок. Отначало бях объркан. Нова обстановка, градска среда, нови непознати съученици, нови учители, които за разлика от селските, бяха високообразовани. Новите ми съученици, умни, чисто облечени деца, бяха дружелюбни и добре се отнасяха към мен.. Въпреки това ми беше трудно и бях объркан. И в това объркване в моя спомен изпъква едно усмихнато лице - лицето на Козма. Винаги ведър, отзивчив, готов да помогне, интелигентен и възпитан, той пръв разбра объркването на малкото селянче. Сприятелихме се и нашата дружба остана завинаги.
Разбира се и на село съм имал верни другари, с които съм играл и учил. Но Козма беше друго нещо. Неговата личност будеше уважение с качества, които аз ценях и уважавах. И не само аз. Неговите качества оценяваха всички съученици.
Времето, когато учихме в прогимназията и гимназията (1947-1954 г.), беше тежко време за България. Само който е преживял тия следвоенни години, може да каже колко е било трудно за българите тогава, какво значи глад, купонна система, жилищна криза. Преглеждах ученическите си снимки и не открих в тях нито едно дете с наднормено тегло - основният проблем на днешните деца. Но въпреки трудностите, в ония години имаше ентусиазъм и оптимизъм, имаше вяра, че животът ще бъде по-хубав, по-мъдър. Имаше повече усмивка в детските лица.
С Козма бяхме все заедно, защото освен в училището бяхме заедно и в детските игри. Свързваше ни любознателността и книгите. Нямаше книжка, която Козма е прочел, която и аз да не прочета. Като започнем от Ян Бибиян, Винету, Поразяващата ръка, пиратите на Емилио Салгари, капитан Хатерас, капитан Немо на Жул Верн, които разпалваха детското ни въображение. В игрите ние често се вживявахме в героите на Карл Май и Маин Рид.
Преглеждайки старите ученически снимки и оценявайки кой от нас какъв е станал, с приятна изненада констатирам, че почти всички от моите съученици се реализираха в живота като висококвалифицирани специалисти. И се питам как стана това. Само с ентусиазъм и трудолюбие ли? Кое всъщност ни помогна да се реализираме?
Очевидно, че на тия въпроси еднозначно не може да се отговори. Но има един много важен фактор, който съвременното ни общество е пренебрегнало недопустимо - факторът училище. И най-вече учителския авторитет. Преподавателите по него време вдъхваха респект и уважение. Незабравими за мен и сега са учителите ни от прогимназията: Недялков по геометрия, Димитрова по алгебра, Недялкова по география. С каква отговорност те изпълняваха задълженията си и какво желание за наука и знание разпалваха у нас. А учителят по музика Качулев беше уникален. Макар и дребен на ръст, той беше голям музикант и запали голяма любов към музиката у нас. Нашият хор поставяше оперети. В ония гладни години Качулев ни водеше във Варна на опера. И ние слушахме в захлас от галерията на втория балкон на оперния театър "Травиата", "Бохеми", "Евгений Онегин". А моите синове, които израснаха във Варна нито веднъж не са заведени на опера или симфоничен концерт от техните учители по музика, които да ги въведат в тайнството на класическата музика, както правеше това Качулев.
По-късно в гимназията учителите ни също имаха железен авторитет пред нас. Това бяха висококвалифицирани, интелигентни и възпитани хора, които не само ни учиха, но и ни възпитаваха. Бяха много строги и взискателни. Нарушенията не се прощаваха. Понякога нещата се оправяха и с някоя плесница. Но никой от наказаните не смееше да се оплаче, защото родителят наказваше още по сурово провинилия се затова, че учителят му е ударил плесник. Колко са далеч от това мислене днешните бащи и майки на нашите гевезанчета. Сигурно и сега има добри учители, но си мисля, че едва ли са толкова всеотдайни, колкото нашите, за да имат такъв авторитет. Няма да забравя до последните си дни имената на Дърленски, Лазаров, Караиванов, Михайлова, Маринов, Кангалова и др.
По наше време лидери в класовете бяха не най-буйните и палавите момчета, а най-добрите ученици. И най-добрият между нас беше Козма. И той беше буйно момче, участваше във всички лудории, но винаги си имаше едно наум, защото родителите му бяха гимназиални учители и той не допускаше да излага авторитета им с глупави постъпки.
Баща му Иван Кузманов, имаше македонско потекло. Всеки, който е запознат с историята на Добруджа, знае че тя е заселена с българи основно след Освобождението от турско робство. Преди това е била една целина, която турските султани са раздавали на своите заслужили паши и бейове, където те са се заселвали и заграбвали толкова земя, колкото са могли да обработват. Всичко е било ливади, които никога не са били разоравани, а са служели само за паша на стадата овце, които след зимата са пристигали тук, водени от овчари балканджии. Това добре описва Захари Стоянов в първите глави на "Записки по Българските въстания". След освобождението изоставените чифлици на избягалите турци се превръщат в села, които бързо се заселват от балканджии и изселници от източна Тракия и Македония. Това става особено интензивно след Илинденско-Преображенското въстание.
Не съм много сигурен кога дядото на Козма (отец Козма) се е преселил от Македония в Добруджа, но неговият род е един от авторитетните добруджански родове. Майката на Козма - Ганка е от друг добруджански род - на Папанчевите.
И така в учение и игри ние растяхме и възмъжавахме. Летата вече не бяха само за игри и забавления, а започнахме да работим по строежите и в селското стопанство, за да изкараме по някой лев в помощ на семействата. И все пак любимото ни занимание беше четенето на приключенски романи. Полека лека започнахме да се увличаме по техническа литература. Беше ми попаднала една книга на руски "Корабль" с техническо описание на различни кораби, корабни устройства и механизми. Този път първи я прочетох аз, а Козма след мен и той така се увлече и така почнахме да следим всичко за морската техника, като че ли всичко друго остана на втори план. Когато заговаряхме за морска техника Козма, който ме считаше за по-напреднал в това направление, ме наричаше "спец". Така ми се появи прякорът "шпецо" - но си беше само между нас. Винаги, когато се срещахме по късно, дори и на последната ни среща се обръщаше към мен с "шпецо".
С Козма ни свързваха и други неща. Едно от тях беше любовта към музиката. Като деца пеехме в хора на Качулев, а след това в гимназията свирехме в духовата музика. Тук учител по музика ни беше Йосиф Душек. Баща му, чех по националност, е бил придворен капел-майстор, дошъл в България след Освобождението. В град Добрич по това време Душек бе единственият висококвалифициран музикант. Като личност беше много колоритен. На какво ли не можеше да свири, а със цигулката можеше да имитира всякакви музикални инструменти и звуци. Създал още в румънско духовата музика на българската гимназия в град Добрич, закупена с парите на местните добричлии. Репетициите на духовата музика за нас бяха удоволствие, независимо че понякога Душек удряше с бухалката на тъпана по главите на тези, които свиреха фалшиво. Дори това приемахме без да се сърдим.
Но докато музиката за мен беше естетическа наслада, а аз бях само един любител, Козма имаше твърде професионално отношение към нея, защото още от малък е започнал да свири на цигулка. И когато в гимназията беше създаден симфоничен оркестър, той бе водач на първите цигулки - концерт майстор. Сигурно звучи невероятно, но още в началото на петдесетте години на миналия век в Добрич имаше държавен симфоничен оркестър, който редовно подготвяше и изнасяше концерти. И ние учениците от мъжката и девическа гимназия бяхме редовни слушатели.
В последната учебна година в гимназията старият учител по физкултура Андреев беше пенсиониран. На негово място назначиха бате Станчо, един младеж от нашета гимназия, две години по голям от нас. След девети клас той отиде в Пловдив във физкултурен техникум и когато го завърши, съвсем млад стана учител в гимназията. Не знам дали той бе причината, но ние изведнъж се запалихме много по спорта. Много от нас станаха спортисти - по-точно състезатели по лека атлетика. Козма бягаше на средни разстояния, Милю Михайлов беше спринтьор, Живко Станачков мяташе копие, аз диск, Денко Журналов тласкаше гюле. Ходехме по градски и окръжни състезания. Кой знае какви големи успехи не постигнахме, защото бяхме хилави и мускулната ни маса недостатъчна, но въпреки това мисля, че спортът ни даде много, мога да кажа повече за духа, отколкото за тялото.
Ако трябва да отговоря кое качество в Козма ми е харесвало най-много, ще се затрудня, но бих посочил на първо място честността. В детството и в детските игри се случва да хитруваш. И да не излъжеш, то поне да скриеш истината. Такова нещо в Козма на съм забелязал никога.
Завършихме гимназията успешно. Матурите приключиха и както се очакваше, Козма беше пълен отличник - златен медалист.
След завършване на гимназията, пътищата ни се разделиха - той се отдаде на енергетиката, а аз - на морето. Козма следваше в Политехниката в София, а аз учих в Морското училище във Варна. И колкото и рядко да сме се срещали и колкото и по различен начин да се развиха нашите съдби, докато съм жив, в моите спомени от детството ще грее ведрото усмихнато лице на Козма.
(Из книгата "Ето такъв човек")
Никола БАЛАБАНОВ
РАЗКАЗ ЗА ЕДИН СВЕТЪЛ ЧОВЕК
"Знаете ли какво е това - да можеш да правиш слънца?
Каква радост е да светиш?"
Марко Семов, в книгата "Изповедта на една атомна централа"Тези думи, изказани метафорично от Атомната електроцентрала "Козлодуй", са напълно подходящи като изповед на всеки от нейните създатели. Един от тях е инженер Козма Кузманов, чийто живот прекъсна преди един месец. Той е бил директор на АЕЦ "Козлодуй" през годините 1974 - 77 и 1992 -96. Онези, които познават развитието на ядрената енергетика в нашата страна, знаят, че това са:
- годините на пускането на първи и втори енергоблок (съответно 1974 и 1975 г.), както и на шести блок (1993 г.). България е сред първите страни в света с ядрена електроцентрала;
- годините на изграждането на трети и четвърти блок, пуснати през 80-те години;
- годините, в които са произведени рекордни количества електроенергия (1995,96) и които нареждат страната ни на 10-то място в света по развити ядрени мощности;
- годините, през които се правят стотици и хиляди модификации и подобрения на оригиналните проекти, с цел повишаване на ядрената безопасност на блоковете и на надеждността на оборудването (1991- 97 г.);
- годините на повторен пуск на I, II, III и IV блок, при приемливо ниво на надеждност и безопасност (1991-94 г.);
- години, през които са организирани десетки и стотици международни мисии и проверки от Международната атомна агенция и от регулиращи органи на страните членки на Европейската общност.
Когато се сближих с инженер Кузманов, тези години бяха вече история - история, сложила отпечатъка си върху побелелите му коси. Но само те издаваха грижите и вълненията, които той беше изпитал и преживял като отговорен за съдбата на нашата атомна централа. Лицето му излъчваше достойнството на човек, изпълнил голямата задача на своя живот - да участва в "правенето на слънца" за своите сънародници. Заедно с това той не криеше тревогата за тяхната съдба, защото някои вече бяха решили да угасят тези слънца и да спрат възхода на българската ядрена енергетика.
Бях го виждал и слушал докладите му на годишните конференции на Българското ядрено дружество. Но прякото ни запознаване стана през есента на 2001 година. През септември, същата година, инж. Кузманов заедно с група интелектуалци беше на посещение при тогавашния ректор на нашия университет - проф. Огнян Сапарев. Групата, ръководена от проф. Стефан Воденичаров, имаше идея да създаде граждански комитет за защита на АЕЦ "Козлодуй" и търсеше подкрепата на Пловдивския университет. Професор Сапарев ме покани на срещата и предложи аз да се включа в Комитета.
Беше ми много приятно да бъда в среда, с присъствието на известни учени - професорите Стефан Воденичаров, Георги Марков, Георги Бакалов, Александър Чирков, както и на прославени личности и интелектуалци - Марко Семов, Вили Цанков, Светлин Русев, Рангел Вълчанов и др. В Комитета влизаха и бившите министри Никита Шервашидзе и Валентин Босевски, а също и Веселин Близнаков, който по-късно стана военен министър.
В края на октомври (2001 г.) инж. Кузманов организира посещение на Гражданския комитет в АЕЦ "Козлодуй". На срещата присъстваше цялото ръководство на централата, начело с изпълнителния директор Йордан Кузманов. Имаше оживена дискусия, пламенни слова, които продължиха в почивната станция на Централата във Врачанския балкан. Срещата, а и по-нататъшната дейност на Комитета ми напомняха за конгреса на интелектуалците в Мадрид през 1933 г. (събрани от тревогата на надигащия се фашизъм), чиито участници френският писател Пол Валери характеризира като "донкихотовци по дух, сражаващи се с вятърни мелници".
Действително, значителна част от членовете на Гражданския комитет бяха "донкихотовци по дух". Ние се хвърлихме срещу "вятърните мелници", в лицето на тогавашните управляващи, без напълно да осъзнаваме, че техните "перки" се въртят от Западния вятър. И една от основните причини този вятър да духа е, че българските реактори бяха дело на Изтока. Това беше и продължава да бъде част от противоборството между Запада и Изтока, продължение на "студената война".
Инж. Кузманов се различаваше от останалите членове на Комитета най-вече със своя професионализъм - той най-добре познаваше централата и качествата на нейните реактори. Другите, с изключение на проф. Воденичаров (от Института по металознание към БАН), осъзнаваха вредата от спирането на ядрените блокове от общокултурна гледна точка. Защото АЕЦ "Козлодуй" действително е мерило за техническата култура на българския народ.
К. Кузманов се отличаваше и със своето поведение. Той не беше нито шумен, нито многословен. Но когато говореше, всички го слушаха с огромно внимание и уважение. Бих казал, че даже когато мълчеше, ние усещахме неговото присъствие - присъствието на човека с най-голям опит и заслуги за ядрената енергетика.
Двамата бързо се сближихме. Той започна често да посещава катедра "Атомна физика". Оценявайки неговия висок професионализъм, аз му организирах срещи със студенти, с колеги и учители. Избрахме го за почетен член на Българското ядрено дружество. Той стана жива връзка на катедрата с АЕЦ "Козлодуй" и със софийските инстанции. Благодарение на него станахме колективен член на Българския атомен форум, на който той беше един от учредителите. Осигуряваше ни безплатно участие във всички негови мероприятия. Снабдяваше ни с литература - книги, материали от чуждия печат, протоколи от Народното събрание и др. Подари ни книгата на Марко Семов "Изповедта на една атомна централа". Когато я четях, усещах присъствието на К. Кузманов в нея - той беше основен консултант на автора.
Особено голяма активност инж. Кузманов прояви при събирането на подписи в защита на АЕЦ "Козлодуй". При тази акция се сблъскахме с безразличието и отрицателното отношение на много колеги, които гледаха на нея като на политическо мероприятие. Особено тежко инж. Кузманов преживяваше отстъплението (по-точната дума е "предателството") на някои отговорни личности от каузата в защита на АЕЦ - на бившия председател на Комитета за мирно използване на атомната енергия - Г. Касчиев, на бившия председател на Българското ядрено дружество - В. Близнаков, и др.
Най-активно по време на цялата кампания беше ръководството на ВМРО. Тази организация взе най-твърда позиция по въпроса и нейната категоричност много допадаше на инж. Кузманов. Когато Симеон Сакс-кобургготски обеща на гръцкия си колега да затвори първите четири блока на АЕЦ "Козлодуй", ВМРО го посрещна с лозунга "Без цар можем, без АЕЦ не можем".
Заедно с ръководството на ВМРО проведохме няколко събрания в аудиториите на Пловдивския университет и в техния клуб; организирахме митинг-шествие в центъра на Пловдив, кръгла маса с участието на всички партийни и обществени организации (без НДСВ). Тримата - инж. Кузманов, Славчо Атанасов (сегашният кмет на гр. Пловдив) и аз участвахме в телевизионно предаване в защита на "Козлодуй". Разбира се, Кузманов беше главната фигура в предаването, ние - негови подгласници.
Отношението ми към този човек надхвърляше обикновеното уважение. Аз благоговеех пред него, възхищавах се от неговата мъдрост, начетеност и скромност. Общувал съм с много хора, но такава проява на деликатност не съм срещал - той проявяваше подчертано уважение към събеседника си, без да крие своето мнение.
Неговата творческа биография е впечатляваща - със зигзагите в траекторията, с издиганията и спусканията в кариерата, с постоянната отговорност, която е носил на различни управленски постове. Завършил МЕИ-Со-фия (сега Технически университет) през 1960 г., в продължение на 5 години е работил като старши енергетик и началник цех "Електроснабдяване" в Химкомбинат - Димитровград; почти 10 години като главен енергетик и зам.-директор на Химкомбинат - Враца. Бил е директор на ТЕЦ "Марица - Изток 2", на ПЕК, на дирекция "Безопасност" към Министерството на енергетиката и т.н. Върховите години в биографията му са 1974 -77 и 1992 - 96, през които е бил изпълнителен директор на АЕЦ "Козлодуй". Това е неговото голямо дело - приносът му в създаването, развитието и утвърждаването на ядрените мощности в енергетиката на България.
Както споменах, общуването ми с инж. Кузманов започна, когато той беше пенсионер. Но той беше активен пенсионер - продължаваше да бъде консултант и в Ядрената агенция, и в БУЛАТОМ. Търсеха го постоянно, канеха го на своите мероприятия, възлагаха му организационни задачи, подготовка на доклади и т.н. Той продължаваше да бъде пълноценен участник в разработването на ядрената енергийна стратегия. Действаше за включването на нашата катедра в реализирането на тази стратегия.
Имах удоволствието понякога да го посещавам в дома му. Запознах се със съпругата му - инж. Донка Кузманова, с която беше извървял полувековен семеен и професионален път. Семейството живее в един уютен апартамент. В хола са подредени оригинални творби на големи художници и екзотични сувенири от далечни страни. Никакви следи на битовизъм и показна култура. Веднъж им гостувахме заедно с моята съпруга. Беше много приятно да се беседва с тези мили домакини. Сближаваха ни много неща, най-вече общото минало, в което сме израснали и реализирали, тревогите на днешното време и загрижеността за съдбата на децата и внуците ни.
Последните месеци бяха тежки за инж. Кузманов, интензивната терапия го изтощаваше. Той се съпротивляваше на болестта, държеше се бодро, нито веднъж не го чух да се оплаква. Организмът му беше силен, духът му носеше заряда на някогашния алпинист. Спомням си, когато минавахме през Вратцата с каква носталгия гледаше отвесните скали, по които се е катерил някога.
В края на септември направихме една голяма разходка. Разговаряхме за болките на обществото (не за неговите), за бъдещето на "Белене" - и той, като мене, в началото беше песимист за реализирането на проекта; напоследък беше обнадежден. Аз му разказвах за моята работа, за моите студенти и за безпомощността си да променя някои догми в образованието. Той споделяше разочарованието си от икономиката, от управляващите...
За последен път го посетих, заедно с колегата Агоп Сренц, в края на ноември. Все по-изтощен, той продължаваше да се държи бодро. Много го зарадва съобщението, че сме решили да открием специалност "Ядрена енергетика" в нашия факултет. Обеща да ни даде пълна документация за АЕЦ "Белене". Подари ни филма на Тома Томов "Върнете Козлодуй".
Прегърнахме се. Не знаех, че е за последен път. На 14 декември съпругата му се обади да съобщи за неговата смърт. Изпратихме го - неговите пловдивски, софийски и козлодуйски приятели, съратници и ученици.
Инженер Козма Кузманов се пресели в свят, в който няма нужда от слънца. "Слънцата" на Козлодуй, чийто огън той беше запалил и поддържал, остави за нас.
Дано ги опазим!(Из книгата "Ето такъв човек")
.
.
ИНТЕРВЮ СЕВЕР 
НОВИ КНИГИ
"КОНТАКТ-92"
ХОРОСКОП АРХИВ ВИДЕО
ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"РЕКЛАМА КОНТАКТ С НАС 
ТЕМИ
