ГЪРЦИЯ СЕ ПРЕДАДЕ.
НО ПРЕД КОГО ПО-ТОЧНО?
На 12 юли Гърция се предаде - безусловно и унизително. Премиерът Алексис Ципрас, който бе обещал да се бори срещу мерките за строги икономии, тласкащи гръцкия народ към разруха, бедност и самоубийство, измени на всичките си обещания, пренебрегна волята на народа, изразена в референдума на 5 юли, и подтикна гръцкия парламент да приеме споразумение с кредиторите на нацията. Споразумение, което е по-лошо дори от онези, причинили срива на икономиката, и лишава страната от последните устои на националния суверенитет.
Гърция капитулира безусловно, това беше красноречиво изразено. Но един важен въпрос не получи адекватен отговор - пред кого точно се предаде Гърция? Обичайният отговор на този въпрос е: Германия. Бедните гърци коленичиха пред арогантните германци. Тази теза съживи свързани с Втората световна война антигермански настроения. Фрау Меркел е описванa като безсърдечен злодей. Едно нещо е сигурно: враждебността между Гърция и Германия, ескалирала около катастрофалните дългове, е доказателство, че "европейската мечта" за трансформиране на народите на Западна Европа в единна братска федерация по модела на САЩ се оказа пълен провал. Чувството за принадлежност към една единна нация от типа "всички за един и един за всички" просто няма как да съществува между народи с толкова различни езици, традиции и обичаи, като финландците и гърците например. Оказа се, че вместо да ги обедини, приемането на обща валута ги е раздалечило още повече.
Но доколко всъщност това бедствие е дело на злонамерените германци? В действителност твърде много германци - като се почне от дясното крило на финансовия министър Волфганг Шойбле и се стигне до бившия лидер на лявата партия Die Linke Оскар Лафонтен, биха предпочели доста по-различно решение: излизане на Гърция от Еврозоната. Шойбле - защото мисли за германските финанси, а Лафонтен - защото го е грижа за това, което би било най-добре за народа на Гърция, а и на Европа като цяло. Едно компромисно решение на Германия би могло да предотврати предателството от 12 юли, като организира връщането на Гърция към националната й валута, драхмата. Всъщност около гръцкия референдум мнозинството от европейските правителства на държавите кредитори биха предпочели Гърция да напусне Еврозоната. Едно от правителствата, което допринесе за гръцката капитулация, бе правителството на Франсоа Оланд. В последните минути на преговорите Франция заема позицията, че Гърция обезателно трябва да остане в Еврозоната, за да "спаси Европа". Френски коментатори триумфират, че Оланд бил застанал до Меркел и спасил "неприкосновената френско-германска двойка" и целия Европейски съюз, като настоял, че Гърция трябва да остане закрепена към твърдата валута, която всъщност я бе убила.
Можем ли тогава да направим заключението, че Гърция капитулира пред Франция? Нека не ставаме смешни. Френският дълг съперничи на гръцкия, с тази разлика, разбира се, че Франция има реална икономика. Франция е собственик на най-големия дял от гръцкия дълг след Германия. Но Франция също в крайна сметка е заплашена от правилата на Еврозоната и не е в състояние да диктува икономическата политика на Германия.
И тези наблюдения ни насочват към фактора, който е бил пренебрегван в случая с Гърция: отношението на силите в рамките на "трансатлантическата общност" и по-специално - военното крило, НАТО. САЩ запазват относителна дискретност по време на тази криза, но волята на Вашингтон се знае: Гърция трябва да остане здраво в рамките на Европейския съюз по геополитически причини. Гърция е православна християнска страна с традиционно добри отношения с Русия, разположена е на Средиземно море, не толкова далече от Путинова Русия. Затова и не трябва да й се позволи да се отдалечава. Поне засега. Има и друг въпрос, който е бил напълно неглижиран: възможно ли е една страна, член на НАТО, да смени политиката си по начин, който влиза в противоречие с интересите на САЩ? Свободна ли е Гърция да се насочи към истински приятелски отношения с Русия? Гърция е преживяла военен преврат в не толкова далечното минало. Американската армия осъществява контрол и наблюдение на държавите - членове на НАТО. Откакто бившият президент Никола Саркози се отказа от стратегията на генерал Де Гол за гарантиране на националната независимост и върна Франция в командването на НАТО, Франция е в наведено положение спрямо Вашингтон - до безпрецедентна степен. И краткото шоу на Франсоа Оланд, "застанал до мадам Меркел", в действителност е било провеждане на политиката на Виктория Нюланд. Европейският съюз (включително Германия) ще продължи да се бори със своя "гръцки проблем", а Гърция ще продължи да бъде задушавана от Европейския съюз. Капитулацията на ЕС пред САЩ се случи преди около 70 години. Тогава това бе приветствано като освобождаване и либерализъм, разбира се, но се превърна в трайна доминация, която просто беше потвърдена на 12 юли 2015 година. Гърция капитулира. Тази капитулация бе ускорена от върховенството на идеологията на антинационализма - национализмът се смята за източник на всяко зло и Европейският съюз за източникът на всичко добро, защото руши суверенитета на нациите. Тази идеология е толкова доминираща вляво, че много малко левичари се осмеляват да я оспорят. И СИРИЗА е пример за това - дори не се подготвят за напускане на Еврозоната, много по-малко за напускане на Европейския съюз. Защото водеща е вярата в силата на "принадлежността към ЕС", независимо от болката и страданието. В резултат на всичко това само "десни" партии се осмеляват да защитават националния суверенитет. Или по-скоро - на всеки, който защитава националния суверенитет, му се лепва етикет "десен". И твърде лесно се забравя, че без национален суверенитет не може да има демокрация. Бедствието на гърците задължава все повече европейци да имат сериозни съмнения относно политиката на ЕС. Желанието да се отстоява националния суверенитет се сблъсква с препятствието на стереотипите за ляво-дясно. Голяма част от европейската левица се усеща все по-често заклещена между антинационалистическата "европейска мечта" и унищожаването на демокрацията от финансовата бюрокрация на ЕС. Гръцката драма е началото на един дълъг и сложен европейски конфликт.Диана Джонстън
CounterPunch
Превод: Пепа Витанова/ "Гласове"
.
.
РекламаИНТЕРВЮ СЕВЕР 
НОВИ КНИГИ
"КОНТАКТ-92"
ХОРОСКОП АРХИВ ВИДЕО
ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"РЕКЛАМА КОНТАКТ С НАС 
ТЕМИ
