Български език  English  Русский  Deutsch  Francais  Espanol  Nederlands   Italiano  Portugues  Greek   Romanski  Polski  Hrvatski  Cesky  Chinese  Japanese


Георги Ангелов

 

СВЕТИТЕ СКИТНИЦИ


Из дневника

***
Трезвен в България ако не полудееш, със сигурност ще изпаднеш в летаргия. Впрочем, как иначе ако не в тихо отчаяние прекарват живота си повечето от сънародниците ни?
Българинът е най-яркото доказателство, че в апатия - осъзната или не - може да се изживее цял един човешки живот.
***
Екстрасенси, баячки, гледачки, "визионери"… Юрнал се е оня ми ти народ, няма спиране. Не е чел и няма да прочете Данте. А флорентинецът го е заковал преди толкова века: "Човешки род, задоволи се със защото."
***
В живота е по-добре да бъдеш завоалиран, а в изкуството - открит, според един приятел. Но е вярно и друго: поезията има свой воал. Лекомислени са онези, които считат, че могат лесно да го смъкнат с "яснотата".
***
Ранна зимна сутрин. Кипарисът е замръзнал, но при всяко полъхване на вятъра едно клонче се поклаща и звъни сякаш се докосват кристални чаши…
***
Веднъж хвърлих бележника си в огъня. Но огънят го запрелиства невъзмутимо, все едно го чете. Илюминатския елит иска да ни чипира като добитък, не знае ли, че ние и без това сме всеки миг пред очите на Бога?
***
Бабичка. Съсухрена, но държелива. Разпалва печката. Слага в нея две дървета и се усмихва:
- Едно дърво огън не прави, сине!
Затова ли Иисус съветваше учениците си да ходят по двама, бабо?

***
Цветаева искаше смъртта да я завари на работната маса. Не й е писано да стане така, но животът, известно е, често подражава на изкуството. Смъртта настига на писмената маса Жоашен Дю Беле - кроткият, смирен поет от "Плеядата". Но този дял съдбата е приготвила и на неизвестния му български събрат - Костадин Георгиев - Босяка: той е намерен над пишещата машина, закупена наскоро, за да напише на нея всичките си наизустявани в лагерите стихове. И какво от това, че злонамерени люде изгубват по-късно стиховете му - той умира като поет…
***
Из неизпратено писмо: Чудна антология си съставил, друже, почти нищо не ме зарадва в нея. Имаш късмет, че живеем в мътно време, та няма кой да й придиря: колко дразнещо-високи тонове, какво неоправдано самочувствие, колко тривиалности, многословие, житейска незрялост и дори откровен инфантилизъм, колко помпозност и егоцентризъм в "твоите" автори, най-сетне какво усърдно следване на вносните модернистични схеми… А единиците, които правят изключение в твоята антология, ти, уви, недолюбваш..
***
Кой твърди, че старобългарската литература си е изпяла песента? Ето едно изречение от "Шестоднева" на Йоан Екзарх, което - преводно или не - ни помага да видим с нови очи човека: "Мъжът се познава по три неща - по погледа, по усмивката и по походката."

***
Духът има своите тихи, вечни пространства, които, уви, остават незабележими дори от близките. Какво остава тогава за далечните?

Последните думи на Гьоте били за светлината. Пушкин, подсеща ни поетът Деньо Денев, издъхнал с най-обикновения вопъл: "Свърши животът." "Последната дума - пише Денев - разцъфтяла на устните му е: "Живот." Сетната мисъл на Наполеон е към войниците : "Начало… армия." Байрон: "Хайде да спим." А има и смърти, които литературата тепърва ще пресъздаде: краят на сър Френсис Дрейк сякаш предугажда края на Ростановия Сирано - "скачаше от леглото и настояваше да облече ризницата си и "да умре като войник" - уверява ни неговият биограф Ънли Бредфорд.


***
Ботевият край е бърз и жесток. Но и агонията е не по-малко мъчителна: Гонгора (1561-1627) се завръща през 1627 в родната Кордова, Андалусия, болен, задлъжнял, останал без приятели и умира съвсем сам в огромната си къща.
***
Рядко явление е такава вярност у нас. Въпреки, че вече не получавал заплата, Гунчо от Медвен останал на служба у Стамболов, а на 24. 08. 1889 го спасил от сигурна смърт.
Разгневените хора замеряли Стамболов и адвоката му с камъни. Без Гунчо, казва един очевидец, "платените хаймани щели да извлекат Стамболов от мястото му и да го убият."
***
При вестта за убийството на Стамболов, Иваница Данчев, член на щаба на Ботевата чета и диарбекирски заточеник, изпраща от Русе телеграма до Фердинанд: "Желанието ви се сбъдна. Сега можете спокойно да управлявате нашата изстрадала родина."
В България за един поглед, за един жест, за едно-единствено изречение гонят до гроб.
С телеграма Фердинанд му отговаря, че намалява пенсията му наполовина.
В отговор Данчев се отказва " и от другата половина на пенсията, която е нужна за изхранване на княжеския ви двор." И добавя: "Един поборник може да изхранва семейството си без вашата пенсия."
Често си смислям горната случка, когато гледам унизителните поклони на нашите политици пред внука Фердинандов - Симеон Кохари Кобург-Гота.
***
В живота, а и посмъртно поетите най-често нямат онова място, което им дава в известната си класификация шотландецът Карлайл (1795-1881) - трето, веднага след боговете и пророците. Утешителна е мисълта, че известният философ поставя едва на четвърто място духовните наставници (такива като Лутер, например) и чак на пето - прозаиците. Критиците изобщо не споменава. За светските владетели (и то такива като Наполеон и Кромуел) отделя едва шесто, последно място…
Как да не си спомним думите на Христос: "Последните ще станат първи, а първите - последни."
Поне в книгите на Карлайл.
Или на небето…

 

***
Сати Кумар за тавана в стаята на Григор Ленков: "Тази стая има сърце."
Паустовски в родния дом на Яворов: "Тук и въздухът има душа."
***
И да не си суеверен, ще изтръпнеш - на корицата на книгата си "Стихове"(1995) поетът Николай Искъров е сложил две фигурки в рапан. Цялата композиция, ако се вгледаме, напомня на гроб с двама души. Предначертано ли е всичко или човек сам предизвиква съдбата? Защото Искъров и жена му загинаха заедно при автомобилна катастрофа…
***
Да, вярно е, че можеш да откраднеш кобила, но не и погледа й. И все пак тази авторка краде. Краде атмосфера. От "разрешените" Лорка, Н. Кънчев, К. Павлов… Да крадат атмосферата на Борис Христов е оставила на други. Разпределение на територии. Така и така никой няма да забележи. Пък и да го види, ще си мълчи.
***
Във всяка поетична книга, казваш, трябвало да има стихотворения - локомотиви. За да подкарат пред себе си вагоните - "редовите" стихотворения. И все пак подобна рационалистична представа малко ме смущава: никъде в японската поезия, например тази от 17 и 18 век, не открих подобна нагласа. Тя, струва ми се, произхожда само от 20 век и в него ще си остане. Неслучайно тази естетическа концепция е на Маяковски.
***
Резервиран съм спрямо Лихачов, но тук е казал нещо важно: "Вниманието на читателя трябва да бъде насочено към мисълта на автора, а не към разгадаване на това, което е искал да ни каже. Затова колкото е по-просто, е по-добре." Впрочем, подкрепя го и Гумильов: "Новата поезия търси простота, яснота и достоверност." Нашите постмодернистични аркашки биха възнегодували и с право - те просто не попадат в графите за поезия на Лихачов и Гумильов.
***
Ето и другите изисквания на Лихачов: Писателят трябва да умее да пише така, както умелият шивач шие костюмите си - носиш ги, без да забелязваш как са шити. Иначе казано, да се пише с точност, лекота, яснота, без излишни метафори, без излишни термини, логично, конкретно, с образи, близо до разговорната реч, и, разбира се, свежо…
(следва)
***
Нито веднъж за 23 години демонокрация не съм прочел в светските литературни издания и едно стихотворение от големия ни християнски духовник и поет архимандрит Серафим (Алексиев). Той е почти непознат на литературните ни кръгове, но, убеден съм, славата му тепърва ще расте. За да се сбъдне евангелското "И последните станаха първи."
***
Николай Райнов: "Заличим ли от историята имената на религиозните творци, премахнем ли религиозните произведения, от цялата история на изкуството ще остане сива, безплодна пустиня."
***
Винаги съм чувствал, че изкуството е не просто една форма на религията, както правилно считаше Роден, а молитва, покаяние, химн към Бога. Иначе то няма смисъл.
***
Кога ми е бил най-симпатичен човекът Яворов? Когато бдял над умиращата си майка и й чел Библията на глас под отблясъците на запаленото кандило…
***
Преди да стигне до Итака, Одисей преминава през местоживелището на безпаметните лотофаги, после на остров Огигия цели седем години вихри инстинктите си, и накрая стига до царството на мъртвите Аид. Точно в този ред.
Липса на Памет. Свобода на Инстинктите. Смърт.
Последователността на тези стъпки може да се види нагледно в капитализма.
Само предоляването им води до Итака, както се е случило и с Хитроумния, който, въпреки всичко, все пак не надхитри законите на живота.

 

***
Всички епохи носят злото в себе си. Нашия Карпош турците набиват на кол, а Тупак-Амару, (1738-1781), Великият Инка, селският вожд на въстанието в Перу, испанците измъчват две седмици, изтръгват езика му, на главния площад в Куско е разкъсан от четири коня, после го обезглавяват, отсичат ръцете и краката му, трупа изгарят, а пепелта разпиляват…
Векът е осемнайсeти. Векът на Разума и Просвещението…
***
Нашият народ подивява, полудява, умира. Генофондът му е невъзстановим.
Не ме утешава това, че "небето е пълно с живи поети" - гробищата са пълни с мъртви българи.
***
Открихме ли Разцветников (1837-1951)? Той трябва да бъде търсен не само в "Жертвени клади", но най-вече в "Планински вечери" (1934) и в "Стихотворения" (1942). Струва ми се, че най-силните му стихове са написани след "Жертвени клади" (1924). Но те са непознати на читателя, свикнал от ученическите си години да предъвква все едни и същи 2-3 стихотворения от първата му книга.
Стереотипите ни като че ли са неизкореними…
***
Павел Матев нарича писателските събирания "отдушници на себелюбието". Но в провинцията и те са сведени до минимум. А София обикновено ги е гледала като Западът гледа България - "със затворени очи." Като добавим и мъките по издаването на книги, липсата на елементарна среда, отлива от българската книга, ще видим, че такива подобни писателски събирания ако не обогатяват кой знае колко даровития, то му помагат в известен смисъл поне да се задържи на повърхността… Или се лъжа?
***
Прекалената предметност вече не е поезия. Прекалената метафоричност - също.
***
Не мога да му го кажа: Пиши, както и колкото искаш, но ти си слаб с музикалността, с пластиката. Слаб си и в мисълта…. И най-вече - с мярката.
***
Късният дебют не е препоръчителен в нашия лавинообразен откъм информация свят.
И все пак… Арсений Тарковски дебютира на 55, Ередия - на 51 години, а Ейжен Веверис - на 70…

***
През 1881 по повод на тормоза на българите в Македония от турци и гърци, Захарий нарича Европа с два точни епитета: "каменна" и "златолюбива".
Нарича я още и антихристиянска, и глуха…
Нещо да се е променило оттогава?
***
Всеки е уникален и заради слабостите си. Да не ги премахваме с лека ръка. Но и всеки е уникален в желанието си да промени тези слабости. Да не му отнемаме правото да се променя.
***
Елин Пелин, твърдят, отговарял с "Мани, мани!" и на хвалби, и на критики. Подозирам, че това е по-народностно съответствие на Пушкиновото "И не оспоривай глупца", когато става дума за критика. А хвалбите често ги изричат подмазвачи или от куртоазия. Елин Пелин изглежда е оставил всичко в ръцете на Времето. На съвременниците си не се е доверил. И правилно.
***
Баща ми, помня, се грижеше с обяснима нежност за сестрите си, вече омъжени, с деца… Но явно е, че за някогашните българи това е било стил на живот: Захарий Стоянов взема брат си Вичо, по-малък с цели 24 години и го гледа до края на живота си като баща. Така постъпва той и с дъщерята на Иван Арабаджията - Райна, поддържа я в учението, помага и на семейството на Ботевия четник Сава Пенев. За брат си Атанас и за сестрите си се грижи с трогателна обич Яворов. Този морал, в основата си - родов и християнски, е на изчезване, и, всъщност вече го няма.
***
Радваме се, че през 1922 г. Александър Балабанов преоткри и наложи Захарий Стоянов. Но това откритие нагарча: още през 1889 г. във вестник "Свобода" Луи Леже съзря величието на Захарий. Написах това и си спомних: да не би американците да откриха Фокнър, направиха го най-напред пак французи: Малро и Сартр - през 1938, има-няма някакви 16 години след като ние се възторгнахме от гения на летописеца.
***
Пред паметника върху надгробната плоча на Бен Джонсън: "О, несравними Бен Джонсън!" кой не би предпочел простия камък върху Вазовия гроб, безименната могила на Толстой или духовития надпис върху гроба на Люли: "Смърт, знаехме, че си сляпа, но след като отнесе Люли, узнахме, че си и глуха."…
***
"Хитър Петър" е странна книга, която отнема от аурата на иначе стойностния писател Георги Марковски. В нея "помаците" (не обичам тази дума) са представени в неблагоприятна светлина. Марковски поставя героя си в традицията на Паисий и Левски и в същото време гонител на Петър е селският княз Тодор - Абдула, който организира потеря, дава 30 сребърника за главата му и т.н. Накрая Хитър Петър е заловен от помашката потеря (?), Петър-Абдула води Петър при турския кадия (аналогия с Пилат!), който го намира за невинен. Накрая все пак помаците (?) разпъват Петър и той издъхва на кръста. Завършвайки този опус на Марковски си пожелах читателят му да си остане при "Достойно ест" и "Триножник" и да не посяга към тази толкова несправедлива книга с веселото заглавие "Хитър Петър"…
***
И преди съм го чувствал, но потвърждение намерих едва при Лев Озеров: "При Ахматова и Пушкин не метафората, още повече пълната метафора, а епитетът е водещ."
У нас университетските постмодерни гнезда, главно под западно и американско влияние, наложиха метафората, и прогониха епитета.
***
И пак Озеров: "Римата не е само звуково съответствие в окончанията на стиховете. В нея се концентрира като акорд звученето на целия стих, на цялата строфа. Това е умение да чуваш словото в стиха, да го виждаш в движението на образа."
Друг негов урок: "Една от големите тайни на занаята: достатъчен е бегъл намек и всичко става ясно." И добавя: "За да изобразят планина, японците не изписват всичките й склонове. С няколко щриха те дават подножието и самия връх. Зрителят ще доизпише всичко останало във въображението си."

 

***
В "Зли друм" , ако се не лъжа, Венцислав Начев пише, че ако набивачът на кол е майстор, набитият може да преживее цели два дни. Може и още как! Ние живеем така 23 (чети 30, 40, 50, 100) години и не охваме.

***
Милият Михалаки Георгиев… Написал е: "Въодушевлението се претопи в омраза против всички, които са от противната партия… Патриотизмът сме оприличили на дрипаво знаме, което развяваме само тогаз, когато гоним властта… От нашите някогашни блянове ни е останало само разочарованието!"
Но какъв блян може да бъде разочарованието?

***
Лунен пейзаж от блокове.
Студентка е.
Отваря колета от село и, там, най-отгоре: букетче от кокичета.
Майчина обич.

***
"Днес в България няма поприще за честните."
"Всички партии лъжат."
"България се намира в средните векове."
"Нашата интелигенция се занимава с педерастика."
"За пловдивските литературни дъждовници …няма милост, няма срам, искат те име, слава и авторитет."
Защо ми се струва, че пишейки тези думи Захарий Стоянов ни е лишил веднъж и завинаги от удобния щит на умилителното сиромахомилство?

***
Истинският наследник на Чудомир в литературата ни беше Станислав Стратиев.
А него, струва ми се, не наследи никой.

***
Един критик не може да оцени всичко подобаващо. Достатъчно е да открие и да наложи един-двама автори от национален мащаб през живота си. Какво от това, че Васил Пундев не разбра Лилиевата поезия, критикуваше Смирненски, не забеляза Гео Милев? Той откри Далчев и това му стига.

***
Сред многото определения за постмодернистичната поезия често си припомням това на Владимир Янев, изречено като че ли съвсем не на шега: "Постмодернизмът е последното убежище на бездарния." А Валери Петров изрично нарече езикът на постмодернистите "херметически капсулиран", "измислен" и дори "абсурден". От този туморен абсурд спасението е едно - скалпелът. Сервантес тук няма да свърши работа.

***
Три стиха като че ли характеризират най-добре Хосе Марти (за съжаление - масон):
"От човека по-добре вселената говори."
"Земята е на римски цирк подобна."
"И минах тих сред подлеците."

***
Признавам, в постмодерната поезия има някои интересни хрумвания. Защо не? И татулът не мирише лошо.

***
Обичам този поет от юношеството си и се изненадах като отворих двата му тома с избрано: отсъствие на емблематични стихотворения, обилни посвещения, много печатни грешки, не особено добър външен вид на корицата (въпреки благодарностите на автора), множество средни стихотворения, неудачна преработка на някои стихове…
И си казах така: Не ме лишавай, Боже, от остро приятелско око за слабостите на моите стихове. За останалото ще внимавам сам.

(следва)





 


 


Реклама

ИНТЕРВЮ
СЕВЕР

 

 

 



НОВИ КНИГИ
"КОНТАКТ-92"






БЪЛГАРИЯ И СВЕТЪТ
ХОРОСКОП
АРХИВ

ГАЛЕРИЯ

ВИДЕО
Очакваме вашето мнение!
ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"
РЕКЛАМА
КОНТАКТ С НАС 
Creative Commons License
ТЕМИ

Марин
БОТУНСКИ

Марин Ботунски "В СТРАНАТА НА ШЕКСПИР"

"В СТРАНАТА
НА ШЕКСПИР"


"ВИЖ ПАРИЖ
И ... ЖИВЕЙ!"


 


ОСЕМ ГОДИНИ
ZOVZAISTINA.COM