Български език  English  Русский  Deutsch  Francais  Espanol  Nederlands   Italiano  Portugues  Greek   Romanski  Polski  Hrvatski  Cesky  Chinese  Japanese

КУПЧИНА БЕЗДАРНИЦИ

. Калин Донков: Няма гръбнак за реформи в политиката ни

- Как се чувстваш, Калине, в общество, където на всеки час някой от властта обявява, че "започва" реформа - правосъдие, пенсии, здраве, енергетика, култура, образование, спорт... Как възприемаш реформирането като начин на живот?

- Отегчително и потискащо. Един сив фон, на който в момента се разиграва познатата политическа пантомима. "Реформите" ще се окажат нещо като алиби за корупцията, както такова алиби от години е т.нар. криза. Няма, казват, защото е криза. А не няма, защото го откраднахме. Или съсипахме, или провалихме... Е, кризата си отива, ще дойдат реформите като обяснение за лишенията и страданията. По-грозното е, че реформи не тръгват и кой знае колко от нас ще ги доживеят. В българската политика няма нито идея, нито гръбнак за реформи. Прочее няма гръбнак за нищо. Костите на нашите политици моментално изгубват калция си по знак от чужбина. Или един невзрачен митинг, или блокада ги паникьосва и обръщат гръб на собствените си решения. Живеем в държава, която не може да направи крачка освен назад. Едно събиране на боклука не могат да реформират, а ние искаме да извършат ремонт на основните, двигателните възли на нашия живот. Правосъдие, образование, здраве... От кой край ще ги започнат? Имат ли знание за това, правоспособност? Та това са купчина бездарници.

- От кой край, както казваш, трябва да се подхване, с каква реформа?

- С най-невъзможната - реформа на политическия живот. Нея никой не я предвижда, не я споменава. А тя е най-важната, съдбовната. Да се прекъсне напливът на млади кариеристи от комсомолски тип. Да се откъснат те от бозката на олигархията. Да покажат други дарби освен демагогията. Вижте ги в сутрешните блокове: преди да станат посредствени политици, те вече са били посредствени в други поприща, част от тях нямат дипломи или дипломите им са купени. Но апломбът им е забележителен!

- Страшно е, че подобни особи сякаш се "клонират" във властта...

- Дават се два примера на политически мъже, излезли от властта така както са влезли. Един президент и един премиер. Всички ги знаят. Споменават се техните панелки и т.н. Има ли и други? Кой да ти каже. Дори анонимните фигуранти напускат политиката с пълни джобове. От историята е известно, че при щурма на градове на победителите е било обявявано колко дни им се дава право свободно да грабят и да бастисват. Днес такова ограничение няма. Взелите властта го правят, докато бъдат съборени. В добрите, порядъчни държави хората идват в политиката, за да водят своя народ. А в България - за да избeгнат съдбата на народа си. Майстори са на това. Пращат го (по израза на един от тях) "в пустинята", а самите те отиват в най-лошия случай дипломати.

- Може би пък ще оправят международното положение?

- Точно тези хора стоят между България и Европа. Техните интереси, техните игри и далавери са в основата на днешната ни изолация. Презрението, което пораждат, се простира и върху всички нас. Е, вярно е, че и голяма част от българите ги удостояваме главно с презрение. Обикновено казваме "с хладно презрение", но презрението е едно изгарящо чувство. То изпепелява, разболява националния живот. Но те и от това пълнеят...

- Какви хора са нужни на страната, откъде да дойдат те според теб?

- Нужни са хора, които са готови на жертви. На България днес са нужни мъже и жени, способни на жертви. Както е казано вече: "Жертва голяма и скъпоценна." (Принадлежи на Раковски.) Като е хванала нацията молива, с такива думи е започнала. Без това няма да стане. И аз писах някога: "Човекът е това, което са неговите жертви." Днес мога да добавя: народът е това, което са неговите жертви! Но аз, както знаеш, съм автор на частни мнения...

- Звучи добре, но очакваш ли да се случи?

- Допускам, че това са просто мечти. Преди, когато млад българин се справяше добре в училище, майка му цъфтеше, имаше крила. Способностите, ученолюбието на детето бяха за нея гордост, щастие, сияйна надежда. Днес майката на добрия ученик живее със свито сърце - отличниците най-често заминават. Децата ни живеят върху куфари - чакат да удари часът им и да отпътуват в чужбина. Да учат. Да останат там. Или просто да се махнат оттук. На първо място - най-добрите. Отличниците. Някога казваха "първенците". Първенец на класа, първенец на гимназията, на випуска. Излиза, че точно първенците заминават. И остава един грозен, неотложен и просмукан от безсилие въпрос. От години го задавам: има ли този народ първенци?

- А как оценяваш въздействието на литературата ни върху националното съзнание?

- През 1945 година Иля Еренбург идва в България и по-късно описва това в мемоарите си. Напоследък често цитираме как България тогава му се е видяла цивилизована, грамотна и рядко демократична. И по този повод си задаваме въпроси. Но там има и едно изречение, което днес жегва до болка: "Почти във всяко село видях читалище, библиотека - пише той, - селяните четяха не само вестници, но и романи, някои дори стихове." Звучи прекрасно, а днес, след седемдесет години - горчиво...

- Има ли всяко време своя литературна номенклатура? Какво е важно, за да бъде пишещият приет в този елитен кръжец?

- В основата на номенклатурата е правото да се пише лошо. Мисля, че веднъж говорихме с теб за това. То е заглавие на популярна статия от миналото. Да пишеш лошо, а да те издават. Да пишеш лошо, а да те хвалят. Да пишеш лошо, а да печелиш добре. Според мен - и за това трябва нагласа, вече различна от литературната. Това някои автори постигат и се вкопчват в него. Наградите валят, критиката ръкопляска на колене. Медии, спонсори, ажиотаж... Вече съм гледал всичко това и знам как протича. А завършва тъжно: един път извоювали това право - да се пише лошо, - дори писатели с дарба неизбежно се възползват от него.

- Председател си на литературно жури за наградата "Хеликон". От изчетеното обнадежди ли те нещо, отчая ли те? Май писателите не се четат помежду си, освен ако не става дума за задължение като това?

- Наистина не бях чел така плътно нова българска проза, както това ми се налага в журито на "Хеликон". Открих автори, за които само бях чувал, и други, за които и чувал не бях. Важното, което разбрах, е, че въздишките по близкото литературно минало са силно преувеличени. Пишат се хубави книги, пишат се и средни, изобилието от слаба книжнина също се поддържа усърдно. Порази ме колко редовно се трудят новите писатели, някои издават книги всяка година, а други - дори по две. Както във всички времена, има ваятели и ювелири, както и напористи "стахановци". Разпознават се авторите, предмет на литературната реклама, отделно онези, които майсторят по наложени от пазара образци, но и прозата, написана според дарбата и сърцето, не е малко. Ако бъдем реалисти, трябва да осъзнаем, че десетина или дори само пет-шест талантливи, изпипани, "искрящи" творби съвсем не са малко в българската литературна година. Кога ли са били повече? Подозирах, че митовете в днешната проза изобилстват, но се изумих колко от рекламираните белетристи се оказват най-обикновени средняци. Това не е лошо, има нужда и от просто сносно четиво, но защо чак такъв шум? В замяна на това има чудесни млади разказвачи (тоест, които пишат разкази), чиито имена почти не се споменават.

- Имаш ли обяснение за това!

- Обяснението е в пазара. Рекламата продава, а продажбите са пари. Прехвалените автори не стават по-стойностни, нито по-безсмъртни, просто стават по-продаваеми. От гледна точка на ценностите в изкуството това са средства непозволени, но пазарът не е поле за скрупули. Пазарът има свои механизми - пиар, медии, преводи зад граница. Въпрос на организация и подходяща мускулатура. Видимо е как в последно време битката се ожесточи, езикът й загрубя. Но това не е най-страшното. Печалното е, когато автори с данни и възможности се навеждат пред пазара, копират схемата на чужди бестселъри и провалят литературното си бъдеще. Мнозина просто не сполучват в избора какъв писател да бъдеш: "успешен" или... истински. Бестселър е американско понятие, но големите американски писатели не са най-продаваните на онзи пазар. Най-продаваните са други, повечето от тях са вече забравени.

- Това с какво ни заплашва? Може ли да се обезплоди нашата литература?

- Не бива да драматизираме без нужда. Онова, което съм разбрал, е, че не може да се контролира литературната съдба. Талантът може да бъде спрян само физически. В истинския талант е заложен имунитет срещу съблазни, компромиси и заблуди. Истинският талант е точно толкова трудолюбив, колкото му е нужно. Истинският писател ще изпълни своето предназначение, независимо какво ще изправи срещу него животът. Това, естествено, са чисто мои разбирания, но те са проверявани и потвърждавани от всичко, което се е разигравало пред очите ми. Свличали са се и са се разпадали невиждани литературни "кариери". Имена, които гърмяха и се налагаха отвсякъде, сега са необратимо забравени. Книги, вчера натрапвани и преиздавани, днес никой не разлиства. И обратно: книги, написани в тишина, самота и бедност, остават в годините, а и в столетията. Като погледнеш, в това няма нищо за чудене. Учудващо е само, че се повтаря.

- Всъщност формулирай какво му трябва на писателя днес и какво най-силно му липсва?

- Всичко, което е нужно на писателя, е вътре у него. Той не се нуждае от сцена и декори, от камера и филмова лента, за да създаде своето изкуство. Лист и молив. И думите. Е, и паница супа, чаша вино по възможност. С това той е независим, а за някои - и опасен. Не може да бъде предотвратен, обезвреден, още по-малко победен. Имай предвид, че аз не съм особено меродавен: повечето си стихотворения съм написал по улиците на София, особено ми вървеше при листопад и при дъжд. Но съм влизал във фамозни кабинети, в които не е създадена нито една свястна страница. Иначе, ако говорим сериозно, на писателя днес най-силно му липсва читател. Онзи читател, който неизвестно къде се затри през последния четвърт век. От гледна точка на моето поколение това е драма. От гледна точка на днешното може би просто e лош късмет. Според мен справят се и така. Веднъж Гена Димитрова ми каза: "Творецът е една тръба на Господа, през която Той насочва своя лъч!" Разбирай го така: в изкуството може би не всеки има божествено предназначение, но има божествено задължение. Този лъч не ти е нито дар, ни почест, този лъч е твоята съдба.

Ива Йолова
в. "Преса"






.


.


Реклама
ИНТЕРВЮ
СЕВЕР

 

 

 



НОВИ КНИГИ
"КОНТАКТ-92"






ХОРОСКОП
АРХИВ

ГАЛЕРИЯ

ВИДЕО
Очакваме вашето мнение!
ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"
РЕКЛАМА
КОНТАКТ С НАС 
Creative Commons License
ТЕМИ

Марин
БОТУНСКИ

Марин Ботунски "В СТРАНАТА НА ШЕКСПИР"

"В СТРАНАТА
НА ШЕКСПИР"


"ВИЖ ПАРИЖ
И ... ЖИВЕЙ!"


 


ОСЕМ ГОДИНИ
ZOVZAISTINA.COM