ПРЕМИЕРА НА КНИГАТА
НА ПЕТКО НЕЛОВ
"РОДЪТ НЕЛО"
На 21 юни бе представена краеведската книга на Петко Нелов "Родът Нело". Авторът е известен педагог и обществен деец - работил е като кмет на с. Лесура, учител в родопското село Странджево, Крумовградска околия, директор на училището в с. Краводер, директор на училището в затвора - Враца.
Книгата представи доайенът на врачанските журналисти Илия Борисов.
За "Родът Нело" и авторът й говориха още редакторът на книгата Марин Ботунски, историкът Нарцис Торбов.
Петко НЕЛОВ
РОДЪТ НЕЛО
(откъс).... Било е преди 400 - 450 години. Над семейството на дядо Вълко от село Бързина (Бръзина) надвиснала смъртна опасност. Бедно било семейството на дядо Вълко, както и на останалите жители на селото. Непосилен труд полагало то, за да успее да се прехранва и оцелява. Едва успявало да се издължи на бея, владетел на тамошните села.
Село Бързина се намира на 29 км южно от Оряхово. Разположено е на склоновете на три височини, между които тече река Бързина бара, приток на река Скът. През 1870 г. пътешественик пише, че селото брои 79 български и 40 черкезки къщи. Това е родното село на дядо Вълко. Той имал двама сина - Цеко и Нело. И една дъщеря - млада и хубава девойка - радост на цялото семейство. Расла стройна, пъргава, трудолюбива. Станала мома за женене. Кой ли момък от селото не отправял поглед към красивата мома! Момък тя си избрала и тайно към него поглеждала. Не смеела всичко още с майка си да сподели, при все, че тя подразбирала намеренията на дъщеря си и с радост споделила с мъжа си. Красавец и трудолюбив бил избраникът. Добро семейство щели да създадат тези млади. Чеиз застягала майката, напук на сиромашията пред хората да се представи и младото семейство да посрещне. Дядо Вълко обичал щерка си и подготвил материали за строеж на нов дом за младите.
Но когато трябвало да се задомят, беят решил да я вземе в своя харем. Отдавна бил хвърлил око на хубавото момиче. И дал знак за решението си.
Тъмен облак надвиснал над дома на дядо Вълко. Ходил, щурал се из двора. Мълчал. Жена му не смеела дума да каже, да не го засегне. Знаела тя - думата му тежала като камък и на две на ставала.
Едва вечер той решил - с дом, ниви и ливади, както и с родното си село да се раздели, но не и своята любима дъщеря да гледа в турски харем. За да спаси името си на българин и да не влиза в пряк двубой с турчина, в тъмна нощ семейството натоварило покъщнината, подкарало стадото и тихо напуснало селото.
Коя е била онази сила, която е подтикнала простоватия българин на такава дръзка постъпка? Да се противопостави на турчина, властващ над толкова хора, владеещ земи и села, дарени му от султана в знак на вярна служба.
Всички в селото познавали добре дядо Вълко. Не само буйния и непокорен характер, подтикнала го най-вече омразата към турската управа и силната вяра и обич към родното, българското. Така са го учили родителите му и той бил убеден, че като техен потомък е длъжен да отстоява българското име, вярата българска. Обмислял разни варианти. Знаел е, че думата на бея на две не става и с добро няма да се откаже от решението си да вземе детето му в харема. Стигнал до идеята тайно да се промъкне и да го убие, но я отхвърлил. Знаел добре последиците от такова деяние - ще затрие не само своето семейство, но и на приятелите си. Затова приел другия вариант - да напусне селото. Тръгнал към река Огоста и оттам срещу течението, към Балкана. Искал колкото е възможно по-бързо да излезе от владението на бея и да се скрие в гъстите гори. Знаел, че така е постъпвало не едно българско семейство. Далеч в дебрите на балкана и от погледа на турчина... Търсил и намирал междуселски пътища, далеч от хорските очи.
На другия ден вестта за бягството обходила българите в селото. Със затаен дъх те споделяли новината, съгласявали се с постъпката на дядо Вълко и тихичко се молили да успее. Тъжен бил само момъкът, който очаквал сватба, но той желаел щастието на любимата си пред харема. Това бил единственият начин на неподчинение и... да го наречем протест срещу турското своеволие навремето. След като животът на българина и неговото семейство попадне в опасност, той напуска родното място и се преселва в далечно село, където никой не го познава.
Хората ги приемали, съчувствали им, без да се интересуват откъде идват и защо бягат. Знаели своята участ и участта на другите, тя навсякъде била еднаква. Турската администрация не се е интересувала и не водела някаква документация за населението, освен за събирането на данъците. Това позволявало, макар и рисковано, преселването.
В тъмница бил народът. Огнищата на просвета, като училища и читалища, са възникнали много по-късно по нашия край, пък и за страната. Ако е имало някъде килийно училище, то е било знайно само за местното селище. Връзките между селищата били много слаби. "Раята" работила под тежестта на боздугана нивите на бея, а после и своите нивички. Както е писал поетът "търпи и ще си спасиш душата". Основният поминък бил скотовъдството. Всичко годно за работа е по кошарите, в затънтените гори. Кой да срещнеш и говориш, освен някой случаен беглец, или наесен, когато те посетят турските събирачи на данък "беглик". Историята не сочи за съществуването на хайдушки чети по нашия край, борещи се за лично отмъщение или за закрила на бедните.
Властта, колкото и покрита да е била, се радвала на "услугите" на черкеските злодеи. Черкезин тутакси съобщил на бея за отсъствието и бягството на дядо Вълко и семейството му. Разгневил се беят, че думата му е строшена, и наредил непокорният българин да се накаже най-строго. Сформирана е потеря - той лично искал да хване бегълците. Очевидци го насочили по пътя им. Някъде между селата колата на дядо Вълковото семейство е настигната. Целта на бея била пушка да не пукне, всички живи да се хванат, най-вече дъщерята. Нея той искал, хубостта на харема си да подсили.
Гордо изпъчил гърди, дал знак на потерята да изчака и сам тръгнал към колата. Не предвидил, че в душата на "послушната" рая дълбоко е залегнала огнената мощ на съпротивата срещу оня, който посегне на честта. При такива случаи колебание няма - цялата ненавист се стоварва върху злодея и око не мигва. И дядо Вълко спира колата, слиза от нея и като дава вид, че няма лоши намерения, взема пушката, прикляква на коляно и стреля.
Беят се свлича от коня убит. Настъпва паника сред потерята, сред "гордите" злосторници. Някои побягват назад. Дядо Вълко продължава с колата, с насочена пушка. Потерята едва успява да прибере трупът на убития.
И станало ясно, че довчерашният послушен българин вече е опасен за поробителя.
Жадни за мъст, черкезите запалват дома на дядо Вълко и всичката си злоба за претърпения неуспех стоварили върху българските семейства.Какви ли не мисли се въртели в главата на дядо Вълко в този момент, като гледал дребните си деца и жената, малкото стадо, което подбрал и всичко това трябвало да спаси, да оцелее… Само волеви човек в такъв случай може да успее и дядо Вълко е бил такъв.
Отдясно на реката се виждало селище, чиито къщи са досами нея. То е разположено на равнинната част, до оголените баири на юг. Наляво се забелязва рекичка, която се влива в река Огоста. Вляво - гориста част с високи хълмове. Какво се крие зад тези гористи хълмове? Той предпочел тях и смело навлезал в гъстите гори с надежда, прехвърляйки хълмовете да намери удобно място за отсядане. Селището, за което става дума, е днешното село Лехчево, а малката река, която преминава, е река Рибине.
Трудно се изкачва гористия хълм в местността, която днес се нарича Манастира. Почти месец време се лутал из непроходимата гора. Просичал бавно пътя, а после поемал поводите на воловете и крачел напред. Спускал се вляво, вдясно, търсил изход от горите, но те като че ли нямали край. Няма отчаяние, иска се труд, упорит труд. Нощем под светлината на запаления огън, който ги предпазвал от зверовете, семейството почивало. Така бавно, но сигурно прекосили местностите Тръпките, Ръсовец, Върба и излезли на Престилката над Живов лък.
… Най-после - излаз от горите. И каква панорама се разкрила пред погледа им. Всичко това е неизвестно, като на сън. Високият гол баир дава възможност за добра ориентация. Вляво се вижда селце, скътано между по-малки баири, и край криволичеща рекичка, която тече между тях. Дали не е същата, по която тръгнаха, вливаща се в река Огоста? А селцето сега носи името Три кладенци. Добре е да отиде сред хората и дано ги посрещнат добре. Ами ако не са българи, ако селото е турско? Няма ли да попаднат в нова голяма опасност? С жена си спокойно обмисля положението. След кратка почивка и размисъл, той решава. По-добре сам, със семейството си.
Спуснали се надясно по голия баир. След първия завой се разкрила хубава поляна на десния бряг на реката, закрита от стръмен и отсечен баир - на север. На изток и на юг - височината Калето, на север - гъстите гори, през които преминали. Съвсем наблизо, на запад, се виждал друг гол баир - Пурувият чукар... Котловината е естествено защитена и добра за живот. Изворната вода е подсигурена. Паша за животните - колкото искаш. "Тука ще е", казал си дядо Вълко и запалил първия огън на новото селище. После построил първата къщичка от дърва, омазана с кал и трева.Бягството на българите като начин за спасение от турската тирания и заселването им на нови места дава началото на нови селища в страната, съставени само от българи. Така възникват много селища в гористи и планински места. Това е времето на XV - XVII век - време на затворено натурално стопанство, с основен поминък скотовъдство и малко земеделие. Докато през следващите векове, при появата на търговията, взаимоотношенията се разширяват и спасение българите намират в съседни държави. Особено масово преселение настъпва през времето на Руско-турската освободителна война. Още не са сключени мирните договори между Русия и Турция, а цели села се изселват в Бесарабия, Молдова, Украйна и Русия. Днес статистиката сочи, че това население брои около милион души. Да не забравяме и изселванията след неуспешните опити за въстания в поробена България, когато цели села, за да се спасят от гнева на турския аскер, напускали страната.
Тук започва новия трудов живот на основателя на село Лесура, семейството на дядо Вълко. Отдалечени от времето ние го наричаме дядо Вълко, а всъщност тогава той е бил в силата на своя живот. Млад, силен и буен, с младо семейство, оскъдна покъщнина и малобройно стадо. Впоследствие, през годините, тук намират място и устройват своя живот и други български семейства, бягащи и търсещи спасение от турския терор. На запад, а по-късно и на юг, от двете страни на реката, по течението й, никнат нови къщурки с оградени дворове. С течение на времето тези дворове се доближават и посредством оградените обори за добитъка и стадата. Така около двора на дядо Вълко се образувало селото Лесура. На изток то не можело да се разширява, поради високите баири от една страна и от друга - близостта на село Три кладенци, границите на чието землище са до сами селото.
Гъстите гори в равнината на север в местностите Престилката, Ръсовец, Тръпките, Голям кладенец, Манастира и Давалиското се превръщат в обработваема земя след упорит труд в продължение на дълги години. Чак по-късно се насочват усилията за овладяване на местностите Ливагето, Церака (носи името си от церовата гора, която е изсечена там). Земята се определяла от общината.Тя раздава на пришълците и безимотните селяни, от начало под наем, а по-късно те били оземлявани. Земята става тяхно притежание. Така се очертава огромното землище на селото - близо 36 000 декара обработваема земя с граници - на юг Ливадската бара към с. Баурене, на запад - Пищурата досами с. Градешница, на север - Г. кладенец, близо до с. Фурен. Землищата граничат още със селата Лехчево, Громшин (посредством Дълбоки дол), а с Давалиското граничи с Малорад. Овладяването на това огромно землище показва колко трудолюбиви са били нашите деди и прадеди. Те са давали мило и драго за благодатната земя.
Тук възниква въпросът защо синът на дядо Вълко - Нело, търси и започва да обработва земя по поречието на река Рибиньъ на запад чак в местността Рибиньъ. Прехвърля голия Пуров чукар, каменистия Сокол и недобрата земя на Младото селище. Прехвърляйки малкия баир, пред него се открива голямо поле от тучни ливади, добри за обработка с по-малко труд. Малобройното семейство няма възможност да се заеме с изсичането на гъстите гори около селището, за да отвоюва парче земя за оран. Тук в Рибиньъ, макар и малка, площта е без гора. Ливадите са благодат за животните. И той построява тук първата кошара за овцете и козите, която наследниците му поддържат дълги години след него.
По примера на дядо Нело тръгват и новите пришълци в селото, които покрай реката намират място за оран, но най-вече добра паша за животните. Все в този район са кошарите на Спасовци, Обдовци, Кьосовци, Биголеговци, Кожухаровците, Лазаровци, Буеците, а по надолу, по течението на реката, са кошарите на Партовци, Синьовци, Якимовци, Цоловци, Сиромашченете, Младенчовци и други. По течението на Ливадската бара пък са кошарите на Милковци и т.н.
Много по-късно след като Неловци разработват Рибиньъ и тази земя не стига за всичките семейства, те се прехвърлят на левия бряг на реката и през Койнчен лък, равнината на Пльоча, чак до Пищурата. Тук идват и Обдовци, Буеците и други с по-малки ниви.
Така след разораните площи, от настанилите се фамилии в селото, в посочените местности, идва и ред на северната равнина, която е с гъсти и непроходими гори. Искат не искат, дошлите нови семейства се заемат с изсичането на горите и превръщането им в обработваема земя. Никой не им пречи. С упорит труд в продължение на много години те успяват да отвоюват големи пространства земя. Тук се настаняват фамилиите Вражалците, Тиновци, Велчовци, Ганчовци, Грънчовци, Герасимовци, Торбарете, Поповци и други. Плодородната земя им се отплаща с богата реколта. Затова и тези фамилии стават най-богатите семейства в нашето село.
Основният поминък на наследниците на дядо Вълко е било скотовъдството. И малко земеделие. Практикуваните занаяти са обработката на кожи, предене, шиене на дрехи, плетене на леси за огради на животните и опазването им от зверовете.
РекламаИНТЕРВЮ СЕВЕР 
НОВИ КНИГИ
"КОНТАКТ-92"
ХОРОСКОП АРХИВ ВИДЕО
ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"РЕКЛАМА КОНТАКТ С НАС 
ТЕМИ
