Четиво за почивния ден
Солунска 16
ДОМЪТ Е ТАМ, КЪДЕТО
Домът е чаша чай. Чай от тазгодишните липи. Домът е книга. Гурел на дете. Мъфини с малинки. Киш с листенца от босилек. Розова пижама. Чорап с картоф. Домът е шапчица за баня. Шампоан за боядисвана коса. Домът е пръчица канела. Орехотрошачка. Пара от кафемашина. Стейси Кент по радиото. Тетрадка с рецепти. Домът е палачинки. Сладко от смокини. Плюшен мечок. Покривка на точки. Пощенска кутия. Кутия с коледни играчки. Ключ за тавана. Аромат на топъл хляб. Да чакаш някой да се върне. Някой да те чака да се върнеш. Завивка от пух и звук от желание. Гледка към Витоша. Камбани от близката църква. Саксия с подправки. Сълзи от рязане на лук. От смях. Прегръдка отзад. Боси крака. Домът е ръкавици. Печени кестени на улица "Солунска". Топъл трамвай. Твоят суитчър върху мен. Гуменките, крачили до теб. Балон с горещ въздух. Палатка за двама. Светулки. Спален чувал и Голямата мечка. Рамка за снимка. Родопско одеяло. Запотени прозорци. Двама под чадър. Ямката между врата и рамото ти. Път край морето. Щурци. Песента ти с някого. Филмът, който гледаш винаги на Коледа. Моите лунички в твоите ръце. Домът е там, където има обич.
...
Ако трябва да посоча три думи, които разливат щастие по мен, едната ще бъде "дом". Израснах в малък апартамент, но с гледка към голямата Витоша и към керемидените качулки на София. Когато съм се родила, в него сме живели с мама, татко, баба, дядо и прабаба. Дори балконът още не е бил "усвоен". Кутийчица. После мама и татко отидоха да живеят на друго място, а малкият апартамент постепенно се опразни. Останахме само баба и аз. Нямам спомени от времето, когато сме били всички, но още имам носталгия по него. Една къща трябва да е шумна, да е жива, да тече пулс по стените, да преливат всички малки скринове, шкафове и гардероби. Да има опашка пред банята и поне пет различни размера обувки пред вратата. Да тракат прибори на масата и да има състезание кой ще мие чиниите. Трябва ли казах? Така мечтаех като малка. И като пораснах пак.Сега сме двамата с детето в същата кутия-къща. А, и кучето е с нас, но то е малко, не носи обувки и не държи нищо в скрина. Невъзпитано е, не ползва прибори и се предрежда в банята, така че читава опашка у нас не се получава. Допринася обаче да е шумно. Допринася да е дом.
Кутийката е убежище всеки път, щом светът вън стане зъл и студен. Кутийката е грамада с уют. Все така се радвам на морето от керемиди през прозореца и все облягам поглед на планината отсреща, щом се уморя да виждам всичко друго като празнота. Не съм се отказала от мечтата за пет различни размера обувки пред вратата, но докато чакам, тренирам уют всеки ден. Може да сме само двама, но вечеряме със свещи, музика и цветя на масата. Нямаме камина, семейна кола и много семейни снимки, но имаме фурна, от която излизат сладки ухания и хрупкави хлебчета. Имаме си меко бяло кресло с лампа за четене и плетен кош за книги до него. Някой ден ще пускам вътре и кълбета с прежда. Защото някой ден ще се науча да плета пуловери и ръкавици. Които ще пътуват в семейната кола и ще се връщат върху семейните снимки. Дотогава само ще тренирам уют.
А чувството за уют не е само в дома. Домът не е само вкъщи. Обичам да ги търся, да ги давам и откривам. Когато давам уют, половината уют се връща за мен. Уютът е споделено усещане. То пътува с мен в автомобила и се протяга да ощипе малкото краче, което ми бута седалката. В отговор получавам звънко кикотене и чифт перлени очички в огледалото за задно виждане. Усещането за уют намира космато кучешко вратле на седалката до мен и го почесва. Кучето отвръща с мъркане и близване, а това са сто кила уют - неописуем, предан, стопроцентов. Чувството за дом ме залива, докато прекосявам прашни пътища, притихнали градчета. То излиза из селските порти и присяда на пейките до старците, на които махаме през прозореца на колата. То бълбука в селските чешми и в дълбоките кладенци на българите, научили да крият там любениците си, тайните, семейните истории. Чувството за дом ме среща в лятно кино, по смокинова алея, в стара вятърна мелница, в планинска хижа, по разклатен мост. Чувството за дом нахлува и когато съм в гората. Влизам в нея по килим от живот, сякаш влизам във вечната простота на безкрайността. Тези дървета ще са тук и когато ни няма. И може би дори ще ни помнят. Ще раждат листата си, ще търкалят веселите си шишарки, ще оцветяват в зелено небето, а после ще изпращат годината с гостоприемство за всичко, което идва след нея... отново. Гората е дом на вечността. Наскоро някой ми набра горски боровинки изпод пъстър храст. На по-уютна домашна вечеря никой не ме беше канил.
Защото домът е там, където те обичат.
Той може да бъде във влака, който марширува със стъпките на мълчалив танцьор, а двама - някъде в пети вагон, са допрели носове до прозорците му и няма нужда дори да се докосват, те са толкова заедно! И улицата е дом, щом под прозорците на нищо неподозиращи хора можеш да откриеш, че тъмнината не е никаква пречка да виждаш светлината в очите, които те целуват. Домът е в кратките мигове, в които стрелките на всички часовници по света спират да отмерват времето и свеждат глави, за да оставят двама - някъде на малка улица, да бъдат в дома си, преди да го напуснат. Домът е на върха на всяка от тези стрелки на часовник. Домът е между двете ни ръце. Домът е в мислите ми, когато знам, че аз съм в твоите. Уютен е светът, който си докосвал. Когато си тръгнеш, светът става бездомен.
Затова тренирам уют. Понякога светът си тръгва и на мен ми остава само домът.
Текстът е публикуван в бр. 326 на сп. "Всичко за жената"
РекламаИНТЕРВЮ СЕВЕР 
НОВИ КНИГИ
"КОНТАКТ-92"
БЪЛГАРИЯ И СВЕТЪТ ХОРОСКОП АРХИВ ВИДЕО
ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"РЕКЛАМА КОНТАКТ С НАС 
ТЕМИ
