"ГРЕХОВНОСТ" -
ПЪРВА КНИГА НА КРАСИМИРА МИЛЧЕВА
На 4 декември в Културния дом на Бяла Слатина се състоя премиера на първата стихосбирка на Красимира Милчева "Греховност". Редактор на книгата е Марин Ботунски, художник - Димитър Войнов - син, издател "Медиа груп - Иво Йорданов".
Сред почитателите на творчеството на поетесата бяха кмета на Община Бяла Слатина инж. Иво Цветков, председателят на Общинския съвет инж. Харалампи Петков, поети, художници, журналисти, учители, граждани.
Авторката представи част от новите стихотворения и получи искрената благодарност на съгражданите си.
Марин БОТУНСКИКРАСИМИРА МИЛЧЕВА
И НЕЙНАТА "ГРЕХОВНОСТ"
Аз съм тук за премиерата на първата стихосбирка на Красимира Милчева, но не забравям, че Бяла Слатина - културното сърце на Златията, че Белослатинската земя роди поетите Николай Хрелков, Йордан Милев, Цоньо Неделкин, Йоло Кръстев, Хинко Георгиев, Радослав Линковски, Вера Балева, Георги Цанев, Людмил Рашев, Лъчезар Лазаров, Полина Тодорова, Васил Чавдаров, Красимира Милчева, Цвета Стефанова, Дамян Францов… Че тук са корените на култура, дала много както на населението от Белослатинския край, така и на цяла България.
Като редактирах книгата на Красимира Милчева, тя попита ще има ли предговор от редактора. Предговор реших че няма да има, но написах тези думи за стихосбирката "Греховност":
Трябва човек да е много праведен, за да озаглави първата си книга "Греховност".
Красимира Милчева е поет на големите и чисти чувства. Изказът й е ясен, открит. Дори и грешките й са извършени и "обгледани" в книгата с такава искреност и чистота, че ние й прощаваме всичко.
Тя не ни говори - доверява се.
Не поучава - изплаква радостта си и се усмихва над болката.
Ние, българите, по начало закъсняваме - за срещи, за работа, за успехи. Забелязал съм, че и по телевизията не сме точни: когато (по СКАТ) трябва да започне да "шуми Марица"…
Закъсняваме даже за живота си.
Книгата на Красимира Милчева се появява късно, но затова пък "цветът" на стиховете й е утринен, свеж, облагородяващ.
При много хора мъката и несретата пораждат злоба, озлобление. При Красимира Милчева - обич. Към човек и към всичко живо. Към живота - бил той радостен, мъчен, труден, беден, мизерен… Но - живот.
В един бележник от 1982 година съм записал разговор с Радичков, в който той нарича кладенчетата "оченца на природата". Аз съм разказвал за този случай в "Ранни дългове" - книга първа. "Някога землищата ни бяха осеяни с кладенчета. Хората ги знаеха, почистваха, поддържаха. Кладенчетата - това са оченцата на природата". Аз много харесах тези думи на големия български и световен писател, после ги съотнасях към младите творци - другите "оченца" на България.
В бележника са записани думи на Радичков, които тогава не съм включил в книгата. Той казва: "Ако си стъпил, нарочно, в кладенчето, все едно си стъпил в очите на земята". А у нас има бая хора, които, видят ли чисто кладенче - не може да не стъпят, нарочно, в него. Красимира Милчева също е усетила-понесла такива стъпки, такова стъпкване.
"О, днешните хора бързат по земята, не се вдълбочават, а гледат да преходят повече"- каза Радичков в оня разговор.
И като не се вдълбочава, а прехожда повече - до къде стигна днешният човек?
Във всеки труд има нещо красиво, изконно, поетично. Моят баща беше тежкофизически работник, но преди, когато обработваше земята, ми е правило впечатление как като скопа реда царевица, като почисти младите стъбла от пирея и троскота, се обръща назад и казва:
- Гледай как се смеят, мамините!
Думите, като ги освободиш от ненужното напластяване, от безработните, от надутите и нищо неказващите, а ги сродиш с тези, с които се понасят, помагат си - с ъ щ о с е с м е я т!
И казват много повече.
Александър Блок, пък, деликатно поучава: "Защо имат нетрайно значение стиховете на Сергей Маковски, на Рафалович? Мигар не са изкусни? Не, те просто не са откровени, авторите им не са пожерт-вали своята душа…"
Думите на Красимира Милчева се "смеят". И когато плачат! И казват повече. Поезията й е откровена, защото в Нейно име авторката е пожертвала душата си. Защото обича дълбоко. И умее да предаде, да пресътвори в стих обичта си.
Дано получи, вярвам че ще получи, същата обич от читателите.
Какво ще се осмеля да препоръчам: да търси още по-голяма дълбочина - смислова, техническа, метафорична, афористична, артистична… Защото тъжно и скришно нещо е човекът, не може отведнъж да го разбереш. А и въобще не може да го разбереш изцяло, защото видимото е малко, а скришното - голямо. На повърхността е светлото, приветливото, героичното, а дълбоко загнездена е тъгата - огромна и вечна, покварата, завистта, злобата, страхът…
Ще се осмеля да препоръчам: Познанието и художеството да имат свободен и спокоен достъп до къщата на нейната Поезия.
Красимира, според смисъла на името, означава - да краси света. Бащиното име пък - Милчева. Мил - Милчо дал живот на Краси - мира.Дано и поезията й краси света ни!
На добър път!Красимира МИЛЧЕВА
***
Първа заповед: Аз съм този, Който е твоят Бог... Да нямаш други богове освен Мене. /Изх.20:2-3 /.Прости ми, Господи!
В живота си - измама
издигах други богове,
и страдах, и болях,
дори дарената любов
от мама,
през нощите превръщах
в светъл грях...
За всяка Магдалена
в пазвата си носех камък,
змия -
за всеки праведен Адам,
и като другите
поисках само твойта слава,
а кръста те оставих
да си носиш сам...На чужди и предатели
измих краката,
водата им като целебна пих,
и като оня,
ближния апостол, на Земята
продадох те
и трийсет сребърника
под възглавницата скрих...
Потърсих в опрощението
вечност,
пих от светата кръв
в Свещения граал,
и от сълзите си сега -
разкаяна и грешна,
за второто си сътворение
замесвам кал...***
Пета заповед: " Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живеят дълго на земята" / Изх. 20:12 /Дълбае този грях
душата ми трънлива -
синовната си обич пропилях.
По чужди гари,
улици без име,
житейската пътека извървях.
От чужди залъци
замесвах с обич пита,
на чужди хора
топлина дарих.
"Добре съм", отговарях
щом ме питат,
от съвестта си даже
някъде се скрих.
Защото знам,
че на земята,
от преброените им дни,
на мама и на тате
съм длъжница
със почит и дълбоки старини...***
Девета заповед: Не лъжесвидетелствувай против ближния си. [Изх. 20:16]Познах в живота си
измамни светове,
лъжи и клевети,
и опрощение…
Изправиха се
срещу мене ближните,
изрекоха лъжи,
и от калта по мен
откриха изцеление…
Чух думи милозливи
отстрани,
и зад гърба си -
присмехулен укор.
В Деня на прошката
купуваха стрели,
а на Великден
стреляха от упор…
Виновни
пред вратата ми
след време почукаха,
дома си им открих.
С пет хляба ги нахраних
и отгоре -
две риби блажни
за из път им свих…
А после тайно от потира
червено вино
до насита пих…
За себе си
горещо се помолих,
на тях -
човешката си обич
подарих!
ЕСЕННОЕдна есен през живота ми минала -
на възторзите мъртъв сезон.
Тъжна есен, във мене останала
с жълта гара и мокър перон.И задрямало лятото в клоните
все сънува слънца и очи,
сенки бронзови, огнени полети,
и пред моята есен мълчи...Безболезнена смяна на климата.
Тя ли нещо във нас измени?
Сива пепел остана в камината
да ни топли през зимните дни.Късна есен - нестихваща песен,
шумоляща от дъжд и листа,
с един парещ във дланите кестен,
с едно "Сбогом!" на твоите уста...Моя есен - така те наричам -
на умиращи чувства сезон.
Тъжна есен, която обичам,
с жълта гара и празен перон...НАСТРОЕНИЕ
С тлеещи слънца на късно лято
залези плетат ръждива мрежа.
А във мен все тоя вик на ято,
на една нестоплена надежда...Рижа черга листопад пороен
е разстлал по пътя ми обратен.
Тихо стъпвам есенна, нестройна
и душата ми е вързан вятър.Светъл лъч в косите уж се вплита...
Дъжд облизва тръпните ми устни.
И последната ми обич, без да пита,
се изнизва от живота ми на пръсти…СЕЗОНИ
Не можах да бъда първата, която
тайно в себе си със пролетта сравни.
В теб не бях горещо, жадно лято -
друга слънчевата ласка замени.Няма да ти бъда дълга зима -
и на теб е нужна топлота.
Зная, красота и в нея има,
но е страшна тая белота...Искам да ти бъда късна есен
и да дойда тихо, изведнъж,
като ехото на кратка песен,
като ромон на тракийски дъжд.Да усетш сладостта на зрялост,
в шум на листопад да чуеш глас.
В мене да познаеш свойта младост
и последната ти обич да съм аз.
ДИАЛЕКТИКАСъбира мама от телта прането
и сякаш сбира нашите души.
Човешките ни тайни под небето
простряла беше тя да изсуши.И няма вече слънце. Зад боазите,
огромен залезът прострян мълчи.
И само в татковите ризи, старите,
намират дом последните лъчи.Събира мама, връзва ги на възел,
и сякаш връзва прежните ни дни.
А после в раклата мига избързал,
заключва между четири стени.След нея моята сестра простира
изпрани бели детски пелени.
Светът през тях във розово прозира,
светът през тях се къпе в светлини.Животът ни като на длан се спира
за тридесет минути през деня.
Събира мама дрехите, събира…
Сестра ми детството навън простря.
ПОЛЕТНе тръгвайте, птици. Във късното лято,
обгорени крилата ви не ще издържат.
Тръгнете във есенно време, когато
слънчеви ласки над вас закръжат.Почакайте, жерави. В дългите нощи
тъмнооки жени ще ви следват във път,
незаспалият спомен ще вика и още
със нечии стъпки ще идва сънят...Тръгнете във есенно врме, когато
мама вечер на двора събира звезди.
И изгаря душата й циганско лято,
и умира възторг в песента на щурци...На добър час, мои! Благославям летежа
на вашите морни, тревожни крила.
И живее у мен неугаснал копнежа
като вас през света да летя!
РекламаИНТЕРВЮ СЕВЕР 
НОВИ КНИГИ
"КОНТАКТ-92"
ХОРОСКОП АРХИВ ВИДЕО
ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"РЕКЛАМА КОНТАКТ С НАС 
ТЕМИ
