Излезе от печат художествената публицистика на Марин Ботунски "Ранни дългове" - книга първа. Тя съдържа размисъл за дългия път към художественото майсторство, докосвания до прозренията на големите творци и портрети на Христо Ботев, Владимир Маяковски, Евгений Евтушенко, Бела Ахмадулина, Константин Павлов, Йордан Радичков, Иван Динков, Стефан Цанев, Иван Фунев, Радосвета Бояджиева, Христина Лютова, Золтан Кирай, Борис Шаховски, Марк Колосов, Цветко Йорданов, Людмил Младенов, Владимир Ганецовски, Цанко Христов, Росен Босев, Траян Първанов и десетки още творци.
Редактор на книгата е поетесата Надя Попова, гл. редактор на в. "Словото". Художник - Донка Павлова.ПОГЛЕД КЪМ ХОРИЗОНТА
И ОТВЪД НЕГОКолкото и да са редки и бегли срещите ни, аз знам, че Марин Ботунски е един много стойностен човек и много добър писател, в което за пореден път ме убеди и новата му книга. Има един такъв лапсус, често употребяван обаче от журналисти и от литературни критици - казват: "това е последната книга на автора". И по този начин някакъв фатализъм се появява в думите им, нещо, което просто не е вярно. Така, че аз искам да кажа - "Ранни дългове" е не последната, а поредната книга на Марин Ботунски и мисля - книгата на живота му. Какво имам предвид?! Не само това, че очевидно е писана дълги години - писана, премисляна, наум, на глас, с перо върху белия лист и как ли не..., но това е книга, в която той е вложил, мисля, цялата си душа, колкото и тривиално да звучи това.
Преди доста години талантливият български поет (и не само поет, а и публицист) Калин Донков издаде една книга "Ранни мемоари". Есеистична книга, книга към която аз съм много пристрастна. И сега "Ранните дългове" на Марин Ботунски ме накараха да се замисля върху онова, за което всъщност не съм и преставала да мисля: как живота сякаш ни отнема много неща, но е достатъчно да попаднем на литература от този вид, за да разберем, че те не са изчезнали и не са ни отнети, а просто в бързината пропускаме да ги виждаме. Някак се оставяме - живота да се изнизва покрай нас, с цялата му сложност и с всичките му хубави и тягостни неща - като през прозореца на бързо движещ се влак. А той е пълен с хора, със събития, с явления, с падения и излитания, които трябва да бъдат фиксирани върху листа. И тъкмо това е правил Марин Ботунски.
Както всичко през последните години от Промяната се промени и някак смени очертанията си, така и жанровете сякаш с тяхната привидна неотменимост изчезнаха и все по-често се появяват книги, чиито жанр трудно може да бъде определен. Но в случая това не е лошо, а е дори някакво достойнство. Затруднявам се да назова с точна дума книгата на Марин. Тя може да бъде наречена и автобиографичен роман, и документална книга, и книга с есета. Не е важно как ще я наречем.
Първото, което прави впечатление е, че тя има много интересна композиция. С тези вмъквания вътре - дневниковите бележки от различни години, които бихме могли да възприемем и като самостоятелни есета, и като един коректив на разказаното и на това, което предстои да бъде разказано, и като бележка под линия, и като послеслов, и като контрапункт към текстовете, тези своеобразни лиазони между отделните портрети на личности, повече или по-малко известни - писатели, художници, артисти, хора от духовното пространство, а и не само... Така че безспорно несъмнено достойнство на книгата е нейната композиция. И това, че тя се състои от фрагменти в никакъв случай не я прави фрагментарна. Аз съм убедена, че съвсем не са произволни връзките между отделните текстове, когато и да са писани те, защото през годините много хора, за да отбележат присъствие в литературата по някакъв начин, събират и издават между корици всевъзможни свои писания, рецензии, дописки във вестници, някакви есета, някакви други, от неизяснен вид, неща... Докато книгата на Марин Ботунски има строга вътрешна композиция, пак казвам, колкото и да изглежда това на пръв поглед така произволно и невидимо.
В една от тези записки от дневник - за прозореца в родната му къща, който гледа на изток - към слънцето и реката, през който още като дете обичал да гледа, а не от прозореца, северния, от който пък се вижда селския площад и битовия живот - кой накъде отива, кой се е напил, и изобщо това, което се случва с хората, живеещи в населеното място, веднага построява една метафора на своя светоглед, на своето светоусещане. За мен Марин е именно автор, писател, който гледа винаги от източния прозорец. Тук бих направила веднага такова уточнение: без да съм силна в богословските науки знам, че изток в нашето източно православие по начало е посоката на духовното, ако не се лъжа и олтара в една църква е винаги разположен на изток... Слънцето изгрява от изток. Така, че този източен прозорец, който извежда към други пространства, и който гледа към хоризонтите и отвъд тях, е много основополагащ в цялата книга.
... Марин не е лесен човек, и сигурно вие знаете това по-добре от мен. Бих само добавила, че за него важи тази сентенция, че недостатъците, ако сметнем това за недостатък, са продължение на неговите достойнства. И когато пише с много любов за майка си, тази жена, която е един самоук мъдрец, той цитира много от нейните мисли, от нейните мъдрости... Една от тях ми направи силно впечатление, аз не съм я срещала друг път - "Дърветата най-много мразят дърварите". Така че освен човек, който обича да гледа от източния прозорец, Марин е едно "дърво", което не е криело никога, че мрази "дърварите". И това е видимо в избора на всички негови персонажи в тази книга. Защото знаем, че тъкмо избора на сюжет, на герои, реални или измислени герои, е също основополагащ и говори за автора достатъчно много.
...Знаем колко е силен сега интереса към документалното четиво... Но книги като "Ранни дългове" са привлекателни за читателите, които търсят в писаното слово не само забавление, отмора или пък задоволяване на някакви естетически потребности, а търсят и нещо повече - истината за явления и хора, щрихи от миналото и настоящето, а не това, което да речем намират друга порода читатели в жълтата преса - скандални подробности от живота на повече или по-малко известни личности.
Тази книга сигурно е добре да се чете поред. Но тя може да бъде четена и от средата, и от края... нищо, че казах нещо за нейната вътрешна композиция. Защото, когато човек си задава въпроси и търси отглас на собствените си преживявания в съдбите на другите и в превратностите и на личното и на общественото битие, той има какво да прочете, има какво да научи от всеки един портрет или фрагмент. Не само за хора, достатъчно известни и световно известни като Йордан Радичков, или такива писатели от първата редица, не в конюнктурен план, като Иван Динков, като Иван Пауновски, за жалост всички споменати дотук вече са покойници..., а и за хора, които често са оставали малко известни или дори анонимни. Аз например прочетох за хора, които не съм познавала, или които съм познавала другояче, от друга страна. И затова, в този смисъл и в този контекст, книгата на Марин е изключително ценна. Тя изважда на бял свят не само подробности и интересни епизоди, размисли, анализи за тези наши много талантливи и много изявени творци, а насочва вниманието и към стойностни хора на духа, които не са имали шанса да получат обществено признание и да се наредят сред първенците. Някои от тях, като покойния вече поет Траян Първанов, пък изобщо не са познати на новите поколения, други са забравени и затова в тази книга Марин Ботунски прави един изключително човешки, алтруистичен жест към всички тези живи и покойни хора, с уточнението, че добрата дума трябва да се каже навреме. Дали в аванс, дали пост фактум, но тя трябва да се каже.
Освен това, което научаваме за един или друг автор, български или чужд (това което пише Марин за Евтушенко, за Белла Ахмадулина, за Константин Симонов) отвсякъде ние виждаме и самия автор, макар, че той ни най-малко не ни натрапва себе си, няма никакви жестове на самоизтъкване. Рядко първо лице единствено число е откроено и очевидно, т.е. егото му не се натрапва. Нищо маниакално, което е характерно за голяма част от пишещите днес, няма в тази книга. Но личността на Марин, и като човек на словото, и като един човек с достойно гражданско поведение и мислене, отвсякъде струи. Поне аз го усетих сега. В тази книга. И това, че той разказва за хора, с които е бил близък, които са му приятели, от една страна потвърждава максимата "кажи ми кои са приятелите ти, за да ти кажа кой си ти", а и избора на житейския материал и интерпретацията му също характеризират и своя автор.
Така, че книгата допълни моята представа за Марин Ботунски като за един несъмнено добър разказвач. В това понятие включвам умението му за представяне на подробностите, неговото емоционално и художническо зрение. А освен добър разказвач той е и човек, който има какво да ни каже. Защото толкова много са днешните автори на книги, които задоволяват само собствената си суета, издавайки книги, а всъщност това, което е между кориците, нищо не може да каже на читателите нито за самия автор, нито за обществото, нито за нещата от живота (имаше такъв филм ).
Понеже искам да вървя към финала, ще спомена само още две неща. Това, че едни от най-проникновените страници в книгата, според мен, са страниците, свързани със съпругата на Марин Ботунски - Елена, която за жалост аз не познавах. Този великолепен фрагмент "Полет, в който всичко е за вас" ми даде една представа за нея, почти усетих човека, когото не съм познавала. И разкрива Марин като поет. Знам, че е писал стихове, но не съм чела негови стихове. Освен човек на точното и на остро публицистично слово и на артистичната есеистика, той е и поет в своите интерпретации.
И ми се иска да завърша с една цитирана от Марин Ботунски в книгата му максима на Живко Сотиров, за да я адресирам към него, към Марин - "Опасен човек, в пазвата си крие сърце". Това е несъмнено. Но и талант, ще добавя аз, не защото присъстващите не го знаят, а защото, пак цитирам Марин Ботунски, "добрата дума трябва да се чуе овреме".
Аз не знам къде обитава таланта, както никой не може да каже - нито богословите, нито учените - къде обитава душата. Но може би той е навсякъде, във всяка клетка на талантливия човек и на почтения човек. И в този смисъл неподредените ми размисли за Марин Ботунски и за новата му книга са опит за частично връщане на един мой ранен дълг към него.
Надя ПОПОВА,
член на УС на СБП
и главен редактор
на в. "Словото днес"
ADVERTISEMENT
НОВИ КНИГИ
"КОНТАКТ-92"
ИНТЕРВЮ СЕВЕР ПИСМА ДО
"ЗОВ ЗА ИСТИНА"РЕКЛАМА КОНТАКТ С НАС 
ВРЪЗКИ
