ПОЧИНА РАДОСВЕТА БОЯДЖИЕВА, ПЪРВАТА ЖЕНА ДИРИГЕНТ В БЪЛГАРИЯ

ПОЧИНА РАДОСВЕТА БОЯДЖИЕВА, ПЪРВАТА ЖЕНА ДИРИГЕНТ В БЪЛГАРИЯ

Водещи новини, Изкуство и Култура 0 Comment 135

На 18 септември 2018 г.,  в София почина Радосвета Бояджиева, първата жена диригент в България и почетен гражданин на Враца.
Тя  е родена на 10 януари 1923 г. във Враца, в семейството на видния адвокат Анто Бояджиев.

Радосвета Бояджиева завършва„Теория на музиката и дирижиране“ в Музикалната академия в София като възпитаничка на Панчо Владигеров и Марин Големинов. После учи диригентско майсторство при големия педагог и диригент Борис Хайкин.

В Ленинград има щастието да дирижира Радиооркестъра. Ленинградската филхармония, оперната студия. Стажува в Московската филхармония и в Малий оперен театър – Ленинград. Защитава дисертация и получава званието кандидат на изкуствознанието. През 1950 г. става диригент в Софийската опера, където работи двадесет и три години.
Репертоарът на Радосвета Бояджиева включва симфонии и концерти от Бетховен, Бах, Моцарт, Менделсон, Шуберт, Берлиоз, Мусоргски, Чайковски, Шостакович, Прокофиев, Стравински и много други. С любов дирижира произведенията на българските композитори – Владигеров, Пипков, Големинов, Христов…
Дирижирала е над двадесет музикално сценични творби на Верди, Пучини, Бизе, Мусоргски, Чайковски, Моцарт, Прокофиев…
За високи художествени постижения й е присъдено званието “народен артист”.
През 1973 г. Радосвета Бояджиева се завърна във Враца и до 1988 г. е  главен художествен ръководител на Врачанската филхармония. По-късно, през 2002 г. създаде Камерен симфоничен оркестър, който получи високи оценки за художествената си продукция.
Тя е първата жена диригент на оперно-симфонична музика в България, и първата жена, дирижирала „Девета симфония” на Бетовен.

Диригент в Националната опера (1950-1973).
Повече от 20 години е преподавател в Държавната консерватория. В репертоара й са оперите „Аида“, „Травиата“, „Риголето“, „Отело“, „Мадам Бътерфлай“, „Тоска“ и „Бохеми“, „Кармен“, „Борис Годунов“, „Дама Пика“, „Евгений Онегин“, „Лешникотрошачката“, „Лебедово езеро“ и др.

Радосвета Бояджиева е дирижирала симфоничните оркестри на Полша, Румъния, Италия, Белгия, Германия, Куба.

Автор е на реквиема „Молитва за България“ за хор, оркестър и солисти (2006).
Носител на званието „Народен артист“ (1981), на наградата на Министерството на културата „Златен век“ – за принос в развитието на българската култура (2003).
Почетен гражданин на Враца (30 май 2000).

ПОКЛОН ПРЕД СВЕТЛАТА Й ПАМЕТ!

( Опелото на Радосвета Бояджиева ще е на 23 септември 2018 г-, неделя, от 11.30 ч. в храм “Св. Георги Побесоносец”- София.)

 

 

РАДОСВЕТА БОЯДЖИЕВА –

ПЪРВАТА ЖЕНА – ДИРИГЕНТ В БЪЛГАРИЯ

-интервю на Сребрина Йорданова, в.”Зов за истина”-

– Г-жо Бояджиева, Вие сте първата жена диригент в България. Разкажете как стана възможно това, началото, пътя…?

Ами…дълга история. Трябва дълго да разказвам. Първо, музиката в нашата къща беше едно от най-главните неща. В смисъл, че преди още някой да стане музикант, в къщи се пееше. Имахме си домашен хор. Баща ми дирижираше този хор. Учеше ни да пеем. Пеехме класически пиеси, пеехме хорове от опери, изобщо, занимавахме се с музика. Не пропускахме концерти, не пропускахме явления като това- през войната Франкфуркската опера дойде с “Пръстенът на нибелунгите” от Вагнер. Всички ние бяхме на четирите представления, защото в нашата къща вкупом се ходи. Бяхме пет деца. Майка ми, баща ми, петте деца ходехме вкупом на концерти, на представления и на всяко по-важно културно събитие. Даже не само на музика. Като дете много мразех художниците, защото всяка неделя баща ми ни дигаше рано, не ни оставяше да се наспим, да ни води на изложба. Не е имало изложба, която да не сме посетили. Мразехме художниците, но първият ми приятел беше художник…Така…Съдбата ме наказа по тоя начин . Като бях в трето отделение се преместихме от Враца в София. Всички ние заедно с най – малкият ми брат, който беше на 5 години, участвахме в хор “Бодра смяна”. Водеше го Бончо Бочев, бащата на Лиляна Бочева. Този хор беше направен от учениците на прогимназия “Антим І” на ул. “Оборище”. Там учехме. Бочев беше много строг учител. В един гимнастически салон пеехме и всички трябваше да гледаме в него. Щом се отвореше врата и някой погледнеше натам, той вдигаше скандал и казваше: “Тук, тук, тук! В устата ще ме гледаш! Слон да влезе, мен ще гледаш.” Нещо, което аз сега казвам на моята внучка: “Как свириш тука , а гледаш там на телевизията какво минава?! Слон да влезе тук ще гледаш, в нотите!” /смях/. Така, че музиката беше въобще постоянното присъствие в нашата къща. За съжаление нямахме пиано. Но една моя учителка решила, че аз може би имам някакво увлечение към музиката – искаше да ме учи на пиано. Баща ми каза: “Не може, защото нямаме пиано в къщи.” Но той донесе една китара, на която аз за два дена научих акордите и започнах да свира на нея. А на брат ми, който беше на 6 години тогава, му намериха на Недерка Симеонова – известната цигуларка (баща й живееше до нас), една цигулка и той от 6 години започна да свири на цигулка и на 7 години взе да излиза на сцената с много тежки произведения. Той свиреше например Цигойнер Вайзен. Всички знаят колко е труден, дори технически. И така му се определи кариерата като цигулар. Всички познават брат ми като цигулар. От там нататък, съвсем случайно, вече когато бях на 16-17 години, ученичка в гимназията (класическата гимназия, много обичах гръцки и латински) исках да ставам археоложка. Изведнъж у нас се появи пиано по неочакван и много особен начин. Имаше една къща “Кремона” на Георги Белчев, който е брат на Багряна, частна къща за пиана. Какво е станало. Баща ми трябваше да му гледа някакво дело. Георги Белчев казва така: “Колко пари за хонорар?” Баща ми му казал: “Ами, хонорар нема да ми даваш. Ще ми изчислиш колко струва едно пиано и колкото трябва – аз ще ти додам.” Георги Белчев изчислява и се оказва, че трябва да се дадат 32 000 лв още за пианото… Е, немаше такива пари, но майка ми си беше избрала палто. Майка ми си даде парите за палтото и остана да изплащаме пианото. И така започнахме всички да свирим на пиано в нашта къща. Това беше вече към последните два класа в гимназията и аз, разбира сe, се залепих за пианото и се отдадох изцяло на него. Интересното беше, че, като започнах да свиря, аз реших, че изобщо няма да ставам никаква археоложка, а ще ставам музикант. Но трябва да кажа, че за разлика от некои младежи сега, които не ходят по концерти, всека вечер бях на концерт. Било в Музикалната академия, било в зала “България”, където, разбира се, без билет влизах. Но как влизах? Видя ли двама дебели тузове, мъж и жена, да влизат във входа при билетьоршата, минавам отпред и казвам “Билета ми е отзад” и влизах. Шмугвах се (смях) , а ония двамата оставаше да се разправат, че нямат нищо общо с мен. Така посещавахме всички концерти. Цяла компания си бяхме, млади хора, и бяхме много добре запознати с музиката, с музикантите, без да бъдем още професионалсти. В нашта къща се пееше… всека вечер. Имахме спевки с баща ми… Даже ние, трите сестри, една вечер требваше да учим трио от Абт. Обаче нещо ни напушваше смех. Като ни напушваше смех баща ми ни наказваше в кюшето, или ни изпращаше на “Острова на блажените” (казваше, че това е “Островът на блажените”). Седнахме и научихме това трио и ревяхме и пеехме… щото той беше много строг диригент. Между другото баща ми беше един от големите адвокати – Анто Бояджиев – известен на цяла България, защитник на всички подводничари, парашутисти… Вапцаров, Антон Иванов… и други, заради което той отиде в лагер по време на войната. Но по призвание си беше поет и музикант. И не случайно във Враца, 1908г., първите сцени от опери са давани по инициатива на баща ми. И хорът, който и досега съществува във Враца – хор “Орфей”, това е хор, който е създал баща ми.
На тези спевки, които правехме вечер се събираше и публика от блока, в който живеехме, да слуша нашите концерти. Летно време, на лозе, имахме един ден, това беше обикновено на Голяма Богородица, на 28 август, ден, който аз и досега си празнувам като лозарски. Това бяха най-големите лозарски празници. Нашето лозе, старо имение, се намира във Враца. Ние сме от Враца. То е на 8 километра от града, в местността “Дери вол”. Не е поетично име, но аз се смея и казвам, че като умра ще го кръстят на мое име (смях). Тогава ще стане по-поетично. А… на Голяма Богородица от лозе тръгваха всички пеша до Враца, 8 километра, през поетичния път “Шеровитица”. Баща ми свиреше на китара, ние вървяхме и пеехме. Но вече в нашия хор влизаха лели, братовчеди, братовчедки… Това беше една голяма група от около двайсетина души. Традицията беше такава. Рано сутринта се тръгва пеша. Пее се през цялото време. Минавахме през лозята. Всички хора излизаха да ни слушат. Отивахме във Враца и там на мястото, където сега е големия хотел, и където беше джамията, имаше една голяма триетажна къща, в която долу правеха симит, вземаха ни симит и кебапчета и се връщахме обратно пак пеша. Това беше голямата екскурзия със пеене.
На лозето ние давахме спектакли на оперети. Леля ми свиреше на китара. Тя беше жената-оркестър. Седеше на излъка, кръстосала босите си крака, а ние играехме оперетата “Павел Иванов”. Руска оперета за един мързелив ученик. Всеки от нас беше някаква наука. Аз, например, бях география. В ръцете си държах тестия. Тестия това е голяма стомна, без отгоре… беше й счупена отгоре шопката, дето се пие вода. На нея бяха нарисувани меридиани, паралели и незнам още какви работи с тебешир и аз пеех: “Тез меридиани на полюса са всички събрани…” А пък сестра ми беше историята и пееше: “Цар персийски Славни Кир, в бой бегал е без мундир. А укротител конски бил Александър Македонски на своя бял кон Буцефал.” Така ние давахме представления. Покойната ми сестра Лада Бояджиева се качваше на ореха и с един голям рупор съобщаваше: “Внимание, внимание! Тук е вила “Тишина”. Довечера, щом изгрее луната, ще има представление. Поканват се всички лозари на представлението. И действително лозярите се събираха и ние им давахме представление.

– Защо вилата ви се казваше “Тишина”?

Защото се събирахме дванайсет братовчеди, първи, и беше такава лудница…(смях), че освен вила “Тишина” никак не можехме другояче да я кръстим. Така. Значи, дойде този момент, в който аз започнах да свиря на пианото. Разбира се, аз не можех да свиря, защото на 16, 17, 18 години не може човек да започва с Баер, което мойта внучка почна на 5 години и половина, но така или иначе започнах нещо там да композирам и реших, че ще ставам музикант. Завърших гимназия и казвам на баща ми: “Няма друго да уча освен Музикална академия.” И той ми казва: “Как Музикална академия, ще си учиш наука. Не може Музикална академия. Това е несериозна работа. Това е за удоволствие.” Аз обаче упорствам. И отидохме при Андрей Стоянов, проф. Андрей Стоянов, да каже той дали мога да уча в Академия или не мога. Отиваме и Андрей Стоянов казва така: “Ама как ще влезете в Музикалната академия? Там хората свирят от 5 годишни. Това не може – вика – вие какво свирите?” Викам: “Вижте какво, Вие ми дайте материала, с който трябва да влеза. Аз не искам в специален клас. Искам в теоретичен клас. Хармония, всичките науки музикални и нака нататък, и да си пиша разни песни…” Защото аз подарявах. На майка ми на рождения ден й пишех по една песен. Какво ли е било това сега… подарък Сега хората гледат някави други подаръци да купят, а аз тогава написвах по една песен. Андрей Стоянов реши да ме поизпита. Започна да удря някакви акорди и аз му казвам какви са тоновете и той вика: “Абе това редко се случва да се чуват тоновете. Ами, добре, вика, давам материала.” И аз се залепих за пианото. По шестнайсет часа на ден седях, свирех през целото лято. Всички бяха на лозе, а пък аз не бях на лозе. И така…Държах изпит в бившата Музикална академия. Издържах изпита и влязох, за съжаление, в резервите. И някой изглежда, за мой късмет, се отказал и аз току се намерих студентка в Музикалната академия. Ами, какво да ви кажа, бях май добра студентка. Разбира се при Андрей Стоянов не можех да остана, защото неговите ученици беха виртуози – Юри Буков, Блага също беше негова студентка, само че тя отиде по друга линия…

– Коя Блага?

– Димитрова. Блага Димитрова. Ние с нея бехме съученички. Тя свиреше Шопен, когато аз започнах да пиша моите музики, тя… Така се разпределихме с нея. Това друг път ще го обяснявам. Разпределихме си терените, за което тя по-късно ме обвини, защо не съм се занимавала с литература. Трябвало с литература. Но тя ме отблъсна от литературата. Каза: “Няма да ми правиш конкуренция. Гледай си музиката!” Така че аз не можех да издържам на системата на Андрей Стоянов. Човек требваше да притежава пъргави ръце и много техника и затова се преместих при Панчо Владигеров. Станах ученичка на Панчо Владигеров. Там имаше чудесни условия за мойто развитие като музикант. Като не си научех урока – написвах една песен, и като отида на урок, и като почнех да свиря, той казва: “А-а-а какво напраи, какво напраи, какво напраи!? Това на какво прилича?” И разни други думи, които няма да казвам, както си го казваше Панчо. И аз : “Ми, г-н Владигеров, аз просто не можах да си науча сонатите, защото написах песен.” “Я дай да видим какво си написала? Какво си написала? Аха, аха. Я?” Седа Панчо, запалва цигарата. Тя му висеше вечно на долната устна. И почва да го свири. “Аха. Тука добре. Тука добре. Ама тука защо така? Тук не може в тая гама. Я да видим в другата гама как ще бъде.” Той започна да ме учи на композиторския занаят… Първата, втората година така беше. Третата година започваме да учим композиране при проф. Марин Големинов. Той беше много интересен човек. Млад. Хубав. Страшно духовит и целия клас, ние бяхме един клас от 25-26 души, момичета и момчета, много го харесвахме. Много обичахме неговите часове. Той ни учеше всъщност, то не беше клас по дирижиране специално, но беше така едно запознаване с мануалната техника на дирижирането. Кое на две, кое на три…Пускаше ни от грамофонни плочи симфонии разни. Той ръководеше межде другото оркестъра на Академията. Аз там присъствах неотстъпно. На всички оркестрови репетиции седех, слушах и гледах. Изобщо това ми беше най-любимото нещо. Марин Големинов караше всеки от нас да излезе и да дирижира това, което пеехме. Целият клас пееше в хор. А аз най-обичах това нещо – да излизам и да дирижирам. Даже по едно време му бях дошла до гуша дет се вика. И той казвашe: “А стига ти. Някой друг да излезе.” От другите, обаче, никой не ще да излезе. И по тоя начин аз бех… натрапната ученичка, натрапната студентка. Така се запознах с музикалната техника на дирижиране и с партитурите. Ние учихме при него партитури и да четем партитури. Това беше студентството ми през време на войната и през време на софийските бомбандировки. Точно на моя рожден ден, 10 януари, София я бомбиха яко и ние бяхме принудени на следващия ден пешком да се изнесем в едно село, където леля ми беше учетелка. От целия багаж, който можахме да вземем на една шейничка, аз, разбира се, си взех партитурата на “Дон Жуан” – овертюрата, която ме беше настолна книга в евакуацията. И на село, на газената лампа вечер, или денем четях тая партитура и като я гледах слушах оркестъра. В главата ми звучеше оркестъра. И тогава разбрах, че без тая работа не мога, и че това ми е призванието. Като свърши евакуацията и се върнахме, една година изгубихме в Академията, и се върнахме в София. Това беше последната година вече. Трябваше да има концерт. Това се казваше Акта на Академията. Така се казваше концерта. На тоя концерт проф. Големинов искаше някой от нас да дирижира оркестъра. Имаше двама-трима кандидати. Нещо като конкурс беше и аз издържах конкурса. Той определи аз да дирижирам. Беше ме страх от сцената. Значи от сцената изпитвах панически страх. Тоя страх го бях проверила по време на концерти на брат ми, който тогава беше известен цигулар. Той беше вундеркинд, на тринайсет години свири в зала “Биат” на “Раковска” за една вечер и четирите концерта в ре-мажор : Паганини, Бетовен, Брамс и Чайковски. Акомпанира му Неделка Чернаева, която между другото беше и наша първа учителка по пиано в къщи. От там се познавахме. Тогава започна на брат ми голямата цигуларска кариера и която беше много скоро прекъсната от бомбардировките. Никой повече не искаше да го учи и трябваше да дойде девети септември и той да замине за Париж, да продължи да учи в Парижката академия, където издържа пръв от 120 души. Но както и да е. Това за брат ми е друга тема. И така… Аз издържах конкурса и дирижирах овертюрата към “Дон Жуан”, която даже си имам едно такова предчувствие, което не знам дали е много редно да го казвам, ама айде ще го кажа. Значи тогава още съм си решила, че сега първото нещо, което съм направила на пулта като диригент е увертюрата на “Дон Жуан” и ако някой ден дирижирам цялата опера, след това ще умра. И ми се случи три пъти в Софийската опера, в която бях 23 години диригент по-късно, да ми дават “Дон Жуан” и трите пъти да се отлага постановката. Значи още не беше дошло времето… И за сега още не са ми я предложили, но ако ми я предложат, ще си помисля дали ще я взема. Тогава, между другото, бях ужасно влюбена в Моцарт. Та казвах, че много ме беше страх от сцената, когато акомпанирах на брат ми. Защото така или иначе, аз със мойта пианистична същност можех да му акомпанирам тези концерти и то наизуст, разбира се. И знаех точно всичко къде какво се свири и какво аз трябва да изсвиря. Обаче като излизах на сцената мислех, че никой не слуша брат ми и че цялата публика гледа мене и чака къде ще сбъркам. И затова реших, че като изляза на този концерт – Акт на Академията – ще реша дали трябва да ставам диригентка или не. Заради мене си. И действително излезах. И като преминах през сцената, от кулисите до пулта, мислех, че нямам крака, че ходя с гумени крака. Толкова ме беше страх. И като се качих на пулта, и като се обърнах с гръб към публиката и погледнах оркестъра … Остана музиката и аз. И реших, че тук ми е мястото. Това ми е пътя. Достатъчно беше това решение, което разбира се споделих с мои приятели, с моите първи приятелки Блага Димитрова и Стоянка Мутафова, с които бяхме в един клас през цялата гимназия и бяхме едно много хубаво трио.

-Доволен ли остана проф. Големинов?

Проф. Големинов остана много доволен и каза, че само от мене ще стане диригент. След това… започнах да си мисля. Имахме една година стаж след завършване на Академията и започнах да си мисля как ще бъде по-нататък . Споделих с някои музиканти, например с Любомир Пипков, с който нашата фамилия беше в много добри отношения и който ме пускаше в операта на всички репетиции да седя и да слушам. Аз му казах, че искам да стана диригентка, а той ми викаше : “Къде се е видело жена-диригентка? Ще става диригентка!?” Аз, между другото, исках да стана певица преди да ставам диригент. Но исках непременно мецосопран, за да мога да играя трагичните роли: Кармен, Далила, Амнерис и т.н. Обаче, за съжаление, гласът ми беше такъв писклив сопран и то колоратурен, че Людмила Прокопова като ме чу, каза: ” Ще те направя голяма певица,”защото аз стигах некъде до фа-диез от трета октава, което даже не е нужно на тия, които пеят “Царицата на нощта” във “Вълшебната флейта”. Тогава се ядосах и отидох при Ана Тодорова, която е мецосопран. Отидох, тя беше една дебела мадама, познаваше баща ми / той беше голем поклонник на артистите и всички го познаваха, разбира се/ и Ана Тодорова започна да ме разпява на пианото и да ме изпитва. И ми казва: “Абе, виж какво момиче, ти ще станеш един чудесен лирико-колоративен сопран.” А Пипков ми казваше: “Като си толкова музикална, знаеш ли каква кариера ще направиш – певческа? Мани се от тая палка. Ако, вика, ти хванеш палката, аз ще хвана лъжицата. ” Така ми беше казал. Просто ме отчайваше съвсем. На Ана Тодорова й казвам: “Вие като мецосопран, известна певица, можете ли да ме направите мецосопран?” А тя вика: “О не. Не мога.” “Тогава – викам – довиждане. Певица нема да ставам.” Значи отказах се от певческата кариера и се хванах за палката. Дойде девети септември и една комисия от известни музиканти, начело на която беше Георги Димитров, диригента по хорово дирижиране в Академията, решава да направи конкурс между младежи, които искат да отидат да специализират дирижиране. Защото млади диригенти немаше. Бяха в Операта Асен Найденов, Асен Димитров, Сашо Попов, Атанас Маргаритов – той беше тогава диригент на оркестър “Труд и радост”, един оркестър под немско благоговение, в който моя тринайсетгодишен брат свиреше като оркестрант. По това време баща ми беше в лагера, поради всичките тия защити на подводничари , партизани и др. И ние трябваше по някакъв начин да изкарваме храната. Брат ми свиреше в тоя оркестър, а на мен Парашкев Хаджиев и Панчо Владигеров ми пращаха ученици по хармония. Аз бях много силна с теорията и със солфежа. Майка ми шиеше дрехи на близки, на познати. Въобще всеки нещо работеше, за да може, дет се казва, да се препитаваме. Така…И аз реших да се явя на този конкурс, който се обяви с радиооркестъра в радиозала № 1. Беше един много смешен конкурс, защото тогава не се интересуваха дали диригента има някакво отношение към музиката или не. Просто ти си длъжен да излезеш на пулта и да “измахаш” една част от една симфония. Аз “измахах” втора част от “Симфоня № 7” на Бетховен. Всичко мина гладко, хубаво, чисто. “Довиждане.” “Довиждане.” И след две-три седмици получавам едно много интересно писмо: “Комисията смята…”, между другото там се явиха Добрин Петков, Веселин Павлов, Емил Караманов, въобще все известни момчета, занимаващи се с музика и мечтаещи да станат диригенти. И талантливи диригенти. И аз получавам следното писмо: “Комисията смята, че Вие имате дарба, обаче тъй като сте жена, трябва да Ви откаже, за съжаление, защото да Ви изпрати на специализация /а специализацията беше за чужбина/ това значи утре като се ожените, да се откажете от професията и да заемете едно място, което може да заеме друг млад човек, който ще върши работа.” Е-е-е това беше достатъчно да ме взриви мене, още повече баща ми. Човека каза така “Добре. Аз съм главната преценка. Като искаш да ставаш диригент – аз трябва да те чуя, за да кажа дали може или не.” Отива той при Сашо Попов, известен български цигулар, вундеркинд на времето и диригент на Царски симфоничен оркестър, който в последствие вече беше Софийска филхармония. След “девети” тоя оркестър се прекръсти на Софийска филхармония. И баща ми му казва: “Сашо, аз имам една дъщеря, която иска да става диригент. Аз трябва да преценя може или не може, защото разбирам от изкуство.” Баща ми беше голема енциклопедия. Адвокат, обаче всичко друго заедно с адвокатурата – и философия, и поезия и музика. Изобщо, както казваха Андрей Стоянов и Арман Барух : “Абе пишете за тоя човек, бе.” Той минаваше по “Патриарх Евтимий” и “Ангел Кънчев” всяка заран с тая голема шапка и с тая връзка артистична. Ама, беше фигура. Той сега липсва от улицата. И Андрей Стоянов казваше: “Абе, кой ще напише книга за Анто Бояджиев, бе? Стига сте писали за тоя-оня!” Точно така беше…И казва на Сашо Попов баща ми : “Ако ще аз да съм само публиката, аз ще седна сам в залата. Колко пари искаш за оркестъра, за репетиции и за концерт. Да направи дъщеря ми един концерт, за да кажа аз тя требва ли да става диригент или не требва.” Сашо Попов казва: “Триста хиляди за оркестъра, трийсет хиляди за мене /за да присъства на репетицията Сашо Попов/”. И действително ми дава три репетиции със Софийска филхармония. Брат ми – солист със Чайковски концерт. Аз правя Оберон – увертюра от Вебер, “Симфония № 7” от Бетовен и Чайковски. Тогава зала “България” беше разрушена от бомбите и концерта се състоя в Народния театър. Беше на 31-ви март 1946 година. Най-интересното, понеже беше голема мизерия – нямаше нито платове, нито нещо, значи моето облекло се състоеше от една дълга черна пола на Стоянка Мутафова, една бела блуза на Блага Димитрова и едни стари венчални обувки, от някаква сватба, на която майка ми беше присъствала. Нейни обувки, които аз дълго време носих като талисманче и все с тях си дирижирах, въпреки че бяха съвсем старомодни – лачени, с връзки отпред и с висок ток. На концерта беше претъпкано с хора. Не беше само баща ми публика – правостоящи, музиканти, любопитни. Кой дошъл да чуе като музика, кой дошъл да гледа сеир, да види с какъв панталон ще излеза да дирижирам. Концерта премина нормално, мога да кажа на нормално музикантско ниво. Дори първата критика беше такава. И досега Боянка Арнаудова не ми я е върнала. В нея пишеше така: “На сцената излезе едно слабичко момиченце и публиката се чудеше какво ли можеше да направи. Обаче след първите три – четири такта всички забравиха, че това е момиче. На сцената беше един музикант.” Това е първата ми критика, в която изобщо не ме смятат за жена на пулт. Този концерт, мога да кажа, че ми отвори вратата за следването, въпреки писмото на комисията. Комисията вече не играеше никаква роля. На концерта присъстваше Павел Румянцев, режисьор, поканен от Съветския съюз да помага на нашата опера. Той дойде при мене, целуна ми ръка и ми каза: “Искате ли да отидете да учите в Съветския съюз?” Това все едно сега някой да ти каже: “Искаш ми да отидеш да учиш в Америка?” Горе-долу същата работа. Е къде? Това ми беше като звезда от небето паднала нса главата. “Разбира се, че искам.” “Добре-казва- утре елате с мене.” Взема ме той на другия ден и ме завежда в Съветската легация при културния аташе. Почва да ме разпитва. Не помня вече какво: “Що съм? Какво съм? Какво съм учила?…”И казва: “Добре.” Какво се оказва? В Централния комитет се прави една група от 20 души, които са завършили висше образование за аспирантура. В тази група първите иностранци /както казваха руснаците/ бяхме аз, Блага Димитрова, Христо Ганев, Вили Цанков, Юлия Огнянова, Герда Луканова, Георги Джагаров и други имаше, на Сава Ганевски брат му – той пък беше по земеделието.

– А преди това на концерта присъстваше ли г-н Големинов?

– О, разбира се. И г-н Големинов и г-н Пипков. И г-н Пипков ми поднесе огромен букет, след това аз, като ходехме на вилата с жена му, защото ние ходехме всяка неделя с жена му на вилата на Панчарево, му подарих пък една дървена лъжица. Защото,…нали той каза, че ако аз хвана палката, той трябва да хване лъжицата. Така… Групата за Съюза пътува със самолет и помня, че баба ми, тогава още беше жива, викаше: “Къде, бе мале, си тръгнала на дърво без корен да се качваш?” И като тръгнахме – седем часа от София до Москва. Пътувахме със самолет седем часа! Мене ме свалиха позеленела. И през цялото време, за да не ми стане лошо, си пеех: “Та- ра- рари- ра- ра- ра- ра…”от “Дама пика” на графинята арията. През цялото време пеех. Ама ме свалиха зелена – толкова ми беше зле. От тогава мразя самолетите и не мога да ги понасям. И много рядко се качвам на самолет. Единствено до Куба трябваше… Иначе винаги пътувам с влак. Но там нямаше как- през океана с влак… И…сляхохме в Москва – за нас всичко беше възторжено. Цялата група ни заведоха в едно общежитие. Така се възхищавахме от запеканката. Какво беше това запеканка?Беше нещо – макарони с яйця ли? Беше нещо…Нещо такова съвсем мизерничко, обаче страшно много се възхищавахме. Разпределиха ни -едни за Москва, едни за Ленинград. Ние с Блага, и с един още Иван Татаров – архитект, и Петър Ташев – също архитект, попаднахме в Ленинград. Най-интересно ми беше , че града не беше разрушен. Какво се оказало? В момента, в който в тази страшна блокада немците са разрушавали града, руснаците са го възстановявали. В момента!!! Не са чакали да мине, както сега в Босна е разрушено всичко, пък кога ще го възстановят, не се знае. В момента. Градът беше цял. Попаднах аз в мечтата си и започнах работа. Там видях, че нищо не знам и че трябва да си взема куфарите и да се върна обратно. Къде бе, братче, ще се връщам обратно? Нали ще бъда за срам и позор. Ще изложа целата женска нация българска пред света.Там – викам: Или ще се мре, или нема връщане назад. А то е като в ездин водовъртеж с центробежно въртене. Всеки момент ще те изхвърли. Реших, че българският ми инат, и женската козирожка амбиция трябва да победят. Както сега мойта внучка казва: “Всички пианисти ще победя!” Нищо, че е на 6 години. И действително сега влезе първа в Музикалното училище…/смях/, защото победила всички. Така, че…започнах едно страхотно учене. От сутрин от 9 часа. Нямаше време да ям. Отивах долу в столовата на Консерваторията. Ние, “иностранците”, живеехме на 5-ят етаж на Консерваторията. В малки стаички – по двама души. До нас винаги имаше рускиня или руснак, нали, наш приятел или наш наблюдател /смях/. Но ние се сдружихме с всички и с всички бяхме в много приятелски отношения. От петия етаж слизах долу в класните стаи, от класните стаи – долу на първия етаж в бюфета, където изпивах по трийсет чая със сто грама шоколадови бонбони. Трийсет чая за ядене!!! Това ми беше яденето. Вечер, всяка вечер се отиваше или на концерт, или във филхармонията, или отсреща на Кировски театър- през трамвайната линия – на спектакъл. Първият спектакъл, който гледах в Кировски театър, беше “Орлеанската дева” от Чайковски с проф. Борис Хайкин. Той е голяма фигура. Голям диригент съветски, който е работил с Немирович-Данченко още като завършил консерваторията в Москва, и го има на мраморната стена със златни букви, където са Чайковски, Рахманинов и т.н. Завършил е композиция, пиано и диригентство. Още 21-годишен Станиславски го взима в театъра за диригент и от там става главен художествен ръководител на Кировския театър. Но той не преподаваше в Консерваторията. Имаше някакви други преподаватели. Аз попитах новите ми приятели и те ми казаха: “О, ако можеш да учиш при Хайкин…” Аз много го харесвах. Просто чух една съвсем друга музика от тая, която бех свикнала да слушам в Софийската опира. Например операта “Евгений Онегин”, когато той ми каза: “Тая вечер има “Онегин”. Ще дойдете.” Той ме посаждаше /дето викагт руснаците/ в директорската ложа с партитурата. Всяка вечер. Там, да седя, да гледам партитурата и да слушам представлението. Ама ще ми се, не ще ми се. Задължително. А аз му казвах: “Абе, какво ще слушам “Евгений Онегин”.На мен ми е дошъл до гуша “Евгений Онегин”. Знам го наизуст от Софийската опера, която съм слушала.” Той вика: “А, не. Ще дойдете. Ще седнете там и ще слушате с партитурата.” Когато отидох и чух “Евгений Онегин” -това беше съвършено друга музика. Като ни попита ректора: Вие при кой искате да учите? аз казах- при Хайкин. В нашата група, музикантската, имаше един румънец, един сърбин и аз. И той, моят професор, малко ме гледаше отгоре. Гледа там едно момиченце на 23 години, какво ще учи дирижиране, женска му работа. Сигурно така си мислеше. И понеже беше много съвестен човек, като дойдеше в Консерваторията си работеше със Душанчик /сърбина/. Викаше му Душанчик, Душанчик….Цялата му душа беше към Душанчик, а аз бях на петнайсти коловоз. И така работехме. То се работи в началото с два рояла, учиш се, махаш, пееш, ако е опера, пееш квартети и там, който глас води, прехвърляш се от сопран на мецосопран, на бас… Пианистите свиреха най- усърдно. Едни огледала отсреща, той вика: “Няма да се гледате в огледалата, защото ще станете маняци!” И ние не се гледахме в огледалата. Но. Като работеше по два, три часа с Душанчик, за мене душа не му оставаше. Аз бях много така, депресирана. Всека нощ си ревех и си мислех, че трябва да си ходя. Обаче, вместо да си ходя, като се връщах от спектакъл, се качвах в кабинета на звукозаписа. Там имах едни приятели грузинци, мъж и жена, които ми даваха ключа. Единствено на мен даваха ключа. Аз си пусках магнетофоните, грамофоните и си слушах музика, и си работех ( и роял имаше там)…до сутринта. До 6 часа. След 12 часа мойта съседка, която беше на съседното легло в мойта стая, една народна артистка на Коралофинската република, една Сирка Рика – певица на техните народни песни. Калиевала се казваха. Тя приготвяше като се върна от театър едно голямо кафе. Изпивах кафето и отивах горе да работя до 6 часа сутринта. В 6 часа, когато вече отваряха Консерваторията, отивах да спя. До 9 часа. И от 9 часа отивах вече на лекции. Това беше. Цяла година по три часа на денонощие съм спала. Но това ми помогна. Аз “награбих” много материал и вместо за три, аспирантура завърших за две години. Изпреварих всичките. Но…след като работихме около два месеца с пиано с нашия професор той ни сложи на Академичния оркестър. Всъщност Консерваторията имаше театър оперен, от който се избираха после певци, които учеха репертоар; диригенти, които дирижираха и после от тях избираха за отсрещния театър, за Кировски театър по-талантливите, или за Москва, за навсякъде. Нашият професор ни даде по един час с този оркестър, да дирижираме това, което сме учили. Най-напред, разбира се, Душанчик дирижира. Не помня какво беше. Аз дирижирах “3-та симфония” на Бетовен, І-ва част. И след това професорът ни събра и казва: “Интересна работа. Човек само с оркестър разбира кой може да стане диригент.” Тогава не разбрах защо го казва. Но какво се получи? От следващия урок той започваше с мене да работи. Два, три часа с мене и за Душанчик не му оставаше, за мой кеф. Никаква душа- Душанчик изостана назад, почна да ревнува. Но въпросът с Душанчик много скоро се разреши. Сталин и Тито се скараха и Душанчик не дойде на следващата година. Останах единствената ученичка, заради коята проф. Хайкин идваше в Консерваторията. По едно време нещо се скараха с Ректора, не знам какво беше. Дали, че им плащаха някакви грошове на професорите?…Проф. Хайкин се отказа да идва в Консерваторията. Веднага ме предложиха при друг професор. Аз казах: “Не. Хайкин и никой друг. Или – викам- аз си отивам.” А това беше много жестоко. Да си отиде иностранец!? Да го обиди Консерваторията! Ние бяхме на почит тогава. Но, разбира се, уроците не преставаха. Той ме викаше в кабинета си. Някои от колегите ме питат: “Абе, как те изпитва?” Аз не знам как ни преподаваха, дали беше добре или лошо. Знам само, че всички музиканти, например Маркеевич- диригента, си изпрати сина в Ленинград да учи, а не на Запад. Нито в Лондон, нито в Париж, нито във Виена. Изпрати го в нашата Консерватория да учи. И много още други музиканти, например Зандерлинг, този Томас Зандерлинг, който идва сега на Варненско лято, той е син на Зандерлинг, който беше диригент при Мравински по мое време в Ленинградската филхармония. Той беше избягал от Хитлер. На Зандерлинг сина му дойде при Хайкин да учи в последствие. Не отиде нито в Америка, нито на друго място. Когато не преподаваше, около два месеца или три, Хайкин в Консерваторията поради конфликта с Ректора, аз ходех на уроци в неговия кабинет. Какви бяха уроците? Това беше нещо, което, ако гледа някой отвън, ще каже – тия двамата са луди.Той си седеше на бюрото, аз заставах на противоположната стена и казваше: “Днеска какво имаме за урок?”. Примерно Моцарт, еди коя си симфония или там каквото и да е. “Добре. Започвайте.” Няма музика, няма пиано, няма оркестър, никой не пее, аз започвам да дирижирам. Аз си го слушам оркестъра в главата, той ме следи срещу мене. “Стоп.” И аз спирам. Той казва: “Кой инструмент свири нотата “фа”?” или “Какво свири втори кларинет в момента?.” И аз трябва да кажа. Такова учене мисля, че никъде по света не съществува и не може да съществува. Това беше страхотно учене! Страхотно преподаване. Страхотно учене. Трябва да кажа, че тогава, като започнах от 16-17 години да уча музика, на 23 дирижирах Софийската филхармония, на 24- дирижирах Ленинградската. Така че…Казваш как съм станала диригент? Изглежда съм се родила за това нещо. Защото иначе не може да стане. То е фантастично. То е просто фантастично, и особено тия уроци с Хайкин. Това наистина беше фантастично И фантастично беше за всички мои колеги и даже за преподавателите, че аз завърших целия курс вместо за три години, /нали като отидох боса, по налъми, дет се казва/ в Ленинградската консерватория след завършване на висше образование в Българската академия. Седнах и реших, че трябва да напиша десертация. Понесе се страхотен вой от всички мои колеги, които дойдоха: “Как? Как така ще пишеш дисертация? Ние не сме написали, ти ще пишеш!” Там това Венелин Кръстев, други, втори, трети…Нали? Тия, които бяха мои колеги и които бях изпреварила. Е, как я писах тая дисертация? Аз, разбира се, мислих цяла година и тя беше за “Творческият акт на дирижирането”. Беше много интересно откъде ми дойде идеята. Там учехме диалектически материализъм. На мен това толкова много ми харесваше, законите на диалектиката, че един ден отидох при Ректора и викам : “Аз се прехвърлям от диригентския курс във философския”. Той : “Я излизай от тук, преди да си получила нещо.” Аз : “Много ми харесва това нещо. То е ключ към целия свят, към всичко в живота.” “Като толкова много искаш – вика – пиши!” И тогава на мен ми дойде идеята върху Теория на познанието и Диалектиката да направя една вивисекция на творческия акт на дирижирането. Затворих се в стаята. Казах на моята Сирка: “Ще ми носиш ядене тука.” Двайсет дена с едно одеало, още си го имам, се завивах в леглото и за двайсет дена си написах дисертацията. За двайсет дена. Точно. Буквално. Дадох я на моя професор. Той се удари в главата и вико: “Какво става?” Преведоха ми я на хубав руски език.

– Как се казваше дисертацията?

“Творческият акт на дирижирането върху теорията на познанието.” Ама я разпертошиних теорията – така от начало до край и от края към началото. Изобщо всичко. От първия момент, като си взимаш партитурата, до последния момент на изпълнение. Само с един глас “въздържал се”, понеже там се гласува, аз получих кандидатска титла. А картончето…Заминах си и картончето го получих чак след 23 години, когато отидох за втори път в Съветския съюз. Защото, казват, това е лично и се пазеше в сейфа и на никой не се дава. И до сега си го пазя. То у нас за нищо не ми послужи, защото тука имаше други комбинации. Но като завърших за две години и защитих дисертация, руснаците казаха: “Ние ще Ви продължим стипендията – да отидете на стаж.” И ме изпратиха в гост-оркестъра на Москва. Е-е-е, там вече беше друг живот. Отивам там, почвам да дирижирам и един друг диригент ми вика: “А, че ти дирижираш като Хайкин! Ще трябва да се научиш като мене.” “А-а, няма да стане – викам.” А него не го харесвах толкова, колкото Хайкин. Дори ми казаха оркестрантите, че като съм махала, толкова съм го имитирала на места, че даже, както той от време на време се хващал за брадата, така и аз съм се хващала. Там изкарах девет месеца, в Москва. При това отначало нямаше къде да се живее. Отивам, Блага няма къде да живее, вече и тя се беше прехвърлила в Москва. Юлия /Огнянова/- няма къде да живее. Българска легация се намираше на “Площад Маяковского”. Отиваме в българската легация. Влизаме вътре. Няма никой друг, освен шофьора бай Илия и леля Станка – жена му. Те живееха в мазето на легацията. Отидохме там. Те ни черпиха боб. Казваме им: “Абе ние нямаме квартира”. Бай Илия вика: ” Тука има две стаи, ама те са пълни с боклуци.” Викам: “Я да видя стаите какви са.” Блага вика: “Не, тук не може да живеем. Ще си търсим някъде квартира.” Къде ще си търсиш квартира…Гледам аз в едната стая – портрети на цар Борис, царица Йоанна, на Симеончо с моцката отгоре. Разни други…боклуци, документи, не знам какво си… “Бай Илия, викам, разчиствам тука и се преселваме .” ” Как ще се преселиш-вика- тия ще ни утрепат.” Найден Николов – посланик, Славчо Васев – културно аташе. Аз тихичко, тайничко изчиствам двете стаи. Едната, по-малката, за мене, другата – за Блага и за Юлия. И при бай Илия си готвим. Аз бях готвачката, защото ония нищо не разбираха от готвене. Готвех им на поразия. На всичкото отгоре през една нощ прекарахме от Консерваторията пиано. И сложих вътре пианото. Започнах аз да си свира моите работи, да си уча партитурите. Всека вечер си имахме съвещания на тема театър, режисура, диригенство и т.н и т.н.. Ходехме по концерти. Продължихме приятелството. Тогава Юлия още не беше женена за Вили Цанков. Аз разбрах веднага, във Варненската опера, когато бях по-късно, и те бяха там режисьори, че тия няма да се търпят, защото и двамата бяха много умни. Двама умни на едно место не може. Те трябваше да се разделят по някакъв начин. /смях/. И…седях аз девет месеца в Москва. Стажувах в този оркестър. Следващата година трябваше да бъда в Большой театър, една година в госторкестъра. И накрая, на 29 април, ми дават концерт да покажа какво съм научила. Е, аз кой знае какво не бях научила, защото това, което бях научила от Хайкин немаше от кой да науча. И не само от Хайкин, а и от, така много смешно звучи, но от балерината Галина Уланова, която на 20 юни, тази дата я помня, 1947 година за пръв път видях в “Ромео и Жулиета” от Сергей Прокопиев. Тогава видях трима гении на едно място : Шекспир, Прокопиев и Уланова. Тогава от Уланова научих, че в изкуството като излъскаш всички съдове технически, след това има нещо друго, т.е. след нотите идва музиката. След словото идва подтекста на това слово…Това беше Уланова… Аз се възхищавах от ленинградските балерини Балабина, Дудинская, Сергеев. Големи! Фокусници. Скокове, пируети…То беше нещо шашващо. И когато Уланова излезе на сцената на Большой театър посред всички тия, които великолепно скачаха, и започна да ти “говори” с всеки поглед, с всяко мръдване на пръстчето на ръката си, и да ти казва толкова силни думи, които Шекспир ,като е написал- никой артист не може да ги каже. Дори като ги каже – нима да бъдат толкова силни. И аз казвам: “Чакай… До тука хубаво махам, дирижирам, чакам да дойде голямата тема. Нали. Тука нещо технически 4-5 такта не са ми интересни… Не. Нищо няма излишно. Една нота няма излишна, само че трябва да откриеш какво иска да каже.” И фактически всичко друго, което съм направила над Хайкин, го дължа на Уланова. Нищо, че не я познавам и че тя не ме познава. Тя за мен беше един прелом в работата. Но… да се върнем към мазето. В мазето ние си живеехме много тихо, кротко и тайно. Горе, при Славчо Васев, ходеха компанията, моите конкуренти от конкурса, плюс Боян Лечев. Вече и той беше там. Там си пиеха кафето. А ние тихичко се измъквахме – по тъмно заран, по тъмно вечер. Бай Илия не ни предаваше.Така продължихме да живеем цели девет месеца. Даже Блага и Юлия останаха и по-късно. Аз побързах да се върна в Ленинград, защото в Москва не ми харесваше. Но директора на Госоркестъра ми каза: “Виж какво, концерт ще дадеш.” И ми назначава концерт. И му казвам : “Добре. Аз ще дойда една седмица преди концерта.” И действително идвам една седмица преди концерта и виждам афиши в Москва. Грамадни афиши разлепени. Значи… “Концерт еди-какъв си, еди-каква си програма. Диригент Радосвета Бояджиева – България, солист Светослав Рихтер.” Ние с Рихтер предварително се бяхме уговорили. Те ми го дават. Той беше солист на оркестъра. Бяхме се уговорили за един концерт от Шуман. Видяхме се на два пъти да разбера как го свири и така…И идваме вече за три репетиции. Идвам аз, влизам в двора на посолството, и Славчо Васев ме среща и казва: “Как не те е срам! Да позориш името на България.” Казвам “Защо? Какво е станало?” “Кой ти разреши на тебе да се пишеш, че си от България?” “Ами – викам – аз нали съм българка?” “Как може така?” “Аз не съм си поръчала афишите- му викам. Аз също идвам днес и ги виждам афишите. Те са ги написали.” “Ще дойдем на концерта да видим как ще се провалиш.” Това ни беше разговора със Славчо Васев. И си се прибирам. Те вече бяха разузнали, че долу има пиано и т.н. Бяха дигали скандали, но мен това вече не ме засягаше, защото аз бях си завършила работата. Ние се хранехме в столовата на МХАТ. Там се хранеше и Христо Ганев и винаги се подиграваше и викаше: “Девушка, дайте мне одну яичницу!” и всички се смееха. Венелин Кръстев идваше и казваше: “Е-е-е, как не ви омръзнаха тие столовски яденета, бе…” Той говореше от Радио “Москва” на български, както тоя сега Врадимир Костов от Радио “Свободна Европа”. А като се събраха и другите диригенти, аз им викам: “Ей, елате поне на една репетиция, или на генералната поне, да ми кажете как звучи”. Те ми казват: “Ние ще дойдем на концерта да видим как ще се провалиш.” Това ми бяха моите мили българи и колеги. Нищо. Концерта се състоя. Бяха големи овации, големи чудесии, защото ние се събрахме с Рихтер. Те ни викаха – две бебета се събраха. Аз пиех млеко в антракта, Рихтер ядеше в една купичка захар на бучки. Обикновено руснаците по време на концерт си пиеха я водка, я шампанско. Например Лемишев изпиваше седем бутилки шампанско на “Евгений Онегин” доде го утрепват. Как пееше като умираше…Той си умираше направо, дет се вика. Най-смешното беше, че генералната репетиция си я дирижирах наизуст, въпреки, че бяха нотите там. Обаче Рихтер не забелязал, че не гледам в нотите. А оня диригент, другия, който беше шефа, той седял в оркестъра да ме дебне дали някъде няма да сбъркам. И на концерта нямах пулт, а оркестъра почваше два такта преди пианиста. Аз си подавам. Почва оркестъра да свири. А Рихтер после ми викаше: “Леле, щях да умра. Що не ме предупредихте? Аз седя пред рояла, оркестъра почва да свири и виждам, че нямате ноти. Стана ми зле, че няма да ми акомпанирате както трябва.” Обаче всичко излезе идеално. Идва посланика. Накрая – овации, цветя, викове… Идва посланика и вика: “Къде живеете? В кой хотел сте отседнали, за да Ви закарам с колата?” “А – викам аз – аз съм в мазето на легацията.” Той казва: “Как в мазето на легацията?” Аз викам: “Аз там отдавна живея.” “Аз не знам какво става в тая легация!” Викам: “”Е, така е…/смях/. Та това беше тоя заключителен концерт.

– Трудно ли е да си първи?

Ами трудно е, защото виж колко препятствия се срещат. Като почнеш от дървената лъжица на Пипков и виждаш моите колеги… И така беше. Цел живот им пречех. Даже Главният диригент на Софийската опера казваше: “Абе, ти ще бъдеш златна кака под корито, доде аз съм жив.” Те все гледаха да ме сложат под корито. Но аз им казвах така: “Вижте какво, вие ще ме забавите, но нема да ме унищожите. Това, което мога да направя за пет години, ще го направя за петнайсет, но пак ще го направя. Щото аз съм котешка душа. Ще ви преживея. Та…трудно беше.”

– Освен, че сте първата жена-диригент на България, Вие сте и първата Радосвета.

Е-е това е една друга тема. Голема тема. Защо съм първата Радосвета…

– Кои са първите Ви учители и хората, които повярваха във Вас?

Ами..трудно от началото вярваха, но после повярваха. Например Пипков повярва. След като ми поднесе цвете?! Професор Марин Големинов повярва още когато в класа бях най-нахалната и непрекъснато исках да дирижирам, и още повече на Акта на Академията, на който дирижирах овертюрата на “Дон Жуан”. Той сигурно е повярвал, за да ме пусне мене на този Акт, а не някои други, които имаха също желание да излязат да дирижират. Повярва Хайкин, след като ме сложи на оркестър. Отначало не вярваше, и аз бях, нали ти казвам, петнайсти коловоз. Душанчик му беше душата. След това аз му станах душата. Няма как – “паж Хайкина”. На всякъде ме водеше с него, на всички репетиции, на всички концерти и ми викаха: “Приехал паж Хайкина.” /смях/ Аз бях пажът на Хайкин. Виж какво ще ти кажа, вярваха всички, на които не им пречех. На тези, на които пречех, те непрекъснато се мъчеха да не ми вярват, въпреки, че вътре в себе си ужасно много ми вярваха и ужасно много мразеха, че ми вярват./смях Самомразеха се, така да се каже, /смях/ за това нещо. Самомразеха се.Ако може такава дума да се измисли. Така, че…например 1960 година, когато операта отиде за пръв път в Брюксел с три спектакъла, аз дирижирах “Дама Пика”. Когато стана въпрос да отиде “Дама Пика” и че аз я водя, главният диригент Асен Найденов каза: “Не. Аз ще дирижирам.” Искаше да ме елиминира. Министърът извикал Партийното бюро и попитал – защо не ме пускат мене да замина в Брюксел. Ония му казали, защото завиждат. Тогава Найденов ме пусна да отида в Брюксел. Аз дирижирах. Това бяха девет спектакъла, по три на “Борис Годунов”, “Дама Пика” и мисля “Аида” по средата. “Дама Пика” беше последна. Аз дирижирах третия спектакъл и на сутринта требваше да си тръгваме. Нито съм ходила да ражглеждам града, нито нищо. Даже си спях с партитурата, защото така правех винаги. Колкото и да не си я слагах партитурата на пулта, колкото и да я знаех наизуст, колкото и да я знаех от първата страница до последната и обратно, винаги три, четири дни спях с партитурата и казвах, че в живота си най-много съм спала с умрелите композитори. Защото просто човек трябва да се претвори в тая музика. Например като си тръгвах, живеех на “Стамболийски” и “Одрин”, като тръгвах за Операта за представление, слагах си партитурата под мишншцата и тръгвах пеша. Не с трамвая. И докато стигнех до Операта аз седях в салона, мислено, духа ми…как му казват днеска…душевният ми образ. Аз седях в салона и се слушах и се гледах как дирижирам. И гледах целия спектакъл, от начало до край. Значи до края всичко това ми минаваше през главата. Това е едно раздвояване, което не знам кой може да си го прави и дали всички го правят, но това е абсолютно необходимо. Ами те, например, питаха: “Ами, ако сбърка някой… като нямаш партитура?” Имам- немам партитура то е все едно. Той си е сбъркал, оплело се е нещо. Аз го изключвам. Например един път в “Евгений Онегин”, в големия ансамбъл на “скандала на Дома на ларина”, Илия Йосифов влезе с една осминка по-рано. Преди да му подам влезе в ансамбъла. Веднага го изключих като копче от радиото. Престанах да го слушам и в акъла си пея неговата партия и като дойде място, където мога да му подам, за да се включи – той се включи. Това е въпрос на някаква електроника.

– Приятелките Ви повярваха ли във Вас?

Моите приятелки винаги са вярвали, особено Стоянка Мутафова и Блага. Стоянка даже беше казала, аз бях го забравила този случай, че ми е пяла целата овертюра на “Сивилският бръснар” и ми била жената-оркестър. Това, когато още исках да ставам диригентка, де. Еми, вярваха ми всички. Като застанех на пулта ми вярват, как няма да ми вярват. Като знаеш всичко и като ти е всичко в главата – партитурата в главата, а не главата в партитурата, ясно е, че ще ти вярват, как няма да ти вярват.

– С кои хора Ви срещна съдбата?

О, с много хора ме срещна. И с големи, и с малки… И се оказа, че много малки са много големи, и много големи са много малки. И с подли, и с честни… Обаче подлите не са могли да ми прекрачат прага. И все пак, например от големите композитори, се срещнах с Прокофиев. Това беше една среща, след като аз бях в Прага една седмица и гледах неговия “Годеж в манастира”, операта, която я бях гледала в Ленинград. Моят професор я беше поставил. След това я гледах също. Имаше един диригент и режисьор Кашлик. И имаше един оперен театър, който се наричаше “Пети май”. Кашлик беше направил тази опера, чиито декори бяха по скици от Пикасо. Бяха много интересни, ама страшно интересни. И декорите, и костюмите. Точно по музиката, според музиката, а не така малко старомодна режисура и сценография, както беше в Ленинград. Аз го помолих да ми даде тези скици. И в Москва се запознах с Прокофиев и му ги дадох. И той каза: “Цял живот съм мечтал ето така тази опера да бъде направена. Мога ли да ги задържа?” “Аз за Вас ги донесох”-викам. И той беше страшно много благодарен, тоя човек. Срещала съм се от големите техни артисти с Николай Черкасов на едно представление на “Иван Грозни”. Страхотен! Заведоха ме в кабината му, в гримьорната, и той един грозен такъв, с голям нос. И като започна да се разгримирва и се показа един…красавец!!! А-у-у, страхотен мъж! Така ужасно ми хареса. След това ме пита: “Къде живеете?” Нали? Ма, ние иностранците тогава бехме на голема почит, бе. Това чужденци… за пръв път, нали…/смях/ Както вика Марк Твен “американци в Европа”. Ние бяхме европейците в Русия, в Съветския съюз. И… “Къде живеете?” Викам: “В общежитието на Консерваторията.” Той с колата си ме закара и ми целуна ръка, отгоре и отдолу по дланта. И телефонният си номер ми даде. И аз се качвам горе и казвам на мойта: “Занеш ли такъв мъж, страхотна работа! Така да ми целуне ръка.” А тя ми вика: “Това е Николай Черкасов. Ти луда ли си?Ти знаеш ли, той е депутат.” А ми направи впечатление, че в антракта, защото ние ходихме и в двата антракта при него, той седи в гримьорната си и идва един и казва: “От два дена ми тече вода от банята.” А той депутат, нали, и казва: “Аз ще оправя работата.”… Аз викам: “Сирка, тоя номер виждаш ли го? На тумбучката / тумбучка е едно котлонче, което стоеше върху шкафчето/ изгарям номера, защото аз така жестоко мога да се влюбя в тоя човек, че да зарежа дирижирането.” Край. Изгорих го и повече не го видех Николай Черкасов. Тъпа глава…/смях/
Друг един мой състудент, на Алексей Толстой сина, Митя Толстой. Той беше една скица…Страхотна. Талантлив композитор. Нищо, че като студент беше скица. Ние всички бяхме скици тогава. Всички бяхме…след войната. Правеше ми впечатление, че тука всичко беше с тоалети. Аз отидох в Русия с пет куфара тоалети. Пелагия Видинска, известна шивачка, живееше на “Леге”6, сега там има некакъв магазин за дрехи. Баща ми беше горе на върха, там беше университета, марксическия. Пелагия живееше долу, под баща ми и по-надолу пък имаше една Стефка Григорова – първата шапкарка- шапки, тоалети…нагласиха ме като французойка. Бе аз не можех да облека такъв тоалет. Щях да бъда като чучело, разбираш ли. Имаше една професорка, която имаше само един костюм. Само един костюм носи!? Главата й пълна със знания. То беше нещо страхотно. Там видях, че хората не обръщат внимание на нищо друго, човекът е човек за тях, когато има нещо в главата и може нещо да прави. Всичко друго, от Лукавого. После отношенията между професори и студенти… понеже професорите получаваха два пъти в месеца пари и студентите взимаха на заем до стипендия. Хайкин, например, непрекъснато ни канеше нас с Душанчик на обяд. Те обядваха към пет часа и половина. Непрекъснато ходехме там на обяд. Те ни имаха просто като техни деца. Изхранваха ни. Защото все пак стипендията не стигаше за разкоши. Искам да кажа,.. просто едно друго отношение към нещата. Ти или си някой, с мозъка и с възможностите си. А пък ако щеш направи се като първа принцеса – пет пари не струваш и никой не ти обръща внимание. Та…исках да кажа за Митя Толстой. След 23 години отивам аз в Ленинград и го виждам Митя. Той – депутат. И ме кани у тях на гости. И докато обядвахме, гледам жена му глади едни панталони. Викам: “Къде изчезна Митя?” “Митя – казва- легна в леглото, защото аз на тоя депутат му гладя единствените панталони.” /смях/ Съвсем … други нрави, друго отношение. В България тогава да кажеш, че имаш дългове, то беше срамотно. Там, всички бяха длъжници на всички. Всеки от всеки вземаше и всеки, който имаше даваше. Изобщо, съвършено други нрави. Направи ми впечатление тогава, абе, бременни момичета – раждат. Никой не те пита женен ли си , не си ли женен. Всички ги обожават – бъдеща майка! Велико чудо. Съвършено друго беше. Това…беше голяма школа. Не само интелигентска, а и човешка.

– Коя е най-притеснителната, най-приятната и най-смешната ситуация, в която сте изпадала?

Ами те притеснителните са смешни всъщност и накрая стават приятни, защото единствено тях си спомняш. И ти е приятно да си ги спомняш. Един вид като вицове, истински вицове в живота. Например, като бях момиче, бях в кандидат-студентския комитет. И един от нашите приятели в комитета беше Найден Петков, художника. Започва да ме ухажва и да иска да ме рисува. Аз се съгласих. Отивам един път в ателието. Той ме слага до един статив. Започва да рисува. Аз гледам, той ме рисува в някаква зелена такава боя. Викам: “Извинявай, ама ти в какво ме рисуваш, в аквариум ли, в какво?” Гледам, че съвсем не прилича на мене. Нещо съвсем изродско се получава. Аз имах по-хубаво мнение за себе си. По едно време той започна да вика: “Ама не, ти не се притеснявай” и ме прегръща … Разбира се не отидох и не стана портрета. След трийсет години във Враца Найден Петков беше шеф на художническата група. Аз – шеф на филхармонията. Срещаме се отново. Вече зрели хора – в творчеството, и в живота. И Найден Петков казва: “Не те нарисувах тогава, сега ще те нарисувам. Но гола.” Викам: “Найдене, виж какво ще ти кажа, едно време не ти дадох да ме нарисуваш, защото усетих, че имаш към мене долни попълзновения. Сега виждам, че искаш да ме рисуваш, без да имаш никакви попълзновения, така че и тоя път няма да стане.” Е, това беше един от вицовете ми в живота, от автовицовете.

– А в каква притеснителна ситуация сте изпадали?

В притеснителна ситуация…винаги, когато горе артистите, (защото както казват руснаците, на един гол темперамент и не на същите ноти) когато започнат да мълчат или да пеят, каквото им падне, и не в същата гама, и не в същия такт. Тогава човек се притеснява много, защото не знае как ще завърши това приключение. Такива случаи съм имала два-три в живота. Двата са с Надя Афеян, другият – с една ръмънска певица. В един миг тя спря да пее и…трябваше, за да продължи действието, нататък аз да пея. Тя захвана с мен да пее и публиката се надигна на пръсти – да види кой пее. А после исках да ми дадат хонорара и за пеенето, но те не ме уважиха, понеже нямам диплома по пеене…

– А коя е най-приятната ситуация, в коята сте изпадала?

Най-приятно ми е било, когато на лозе, с внуците, за Коледа целото семейство си запалим коледната елха и седнем да чакаме да стане 12 часа, да дойде Дядо Мраз и да донесе на децата подаръците. Тогава се чувствах безкрайно щастлива.

– Славите се с феноменална памет. Кои са любимите ви творби, които дирижирате по памет?

Всичко, каквото съм дирижирала, съм дирижирала по памет. Има една стара поговорка диригентска: “Или главата в партитурата, или партитурата в главата”. Много е сложно, когато главата е в партитурата. Много е лесно, когато партитурата е в главата. Тогава можеш да правиш истинско творчество. Смятам, че всеки трябва да си знае партитурата наизуст, защото партитурата всъщност ни е учебника, който ти казва какво ще правиш в момента. Партитурата е суфльора на артиста. Артиста трябва всичко да знае и суфльора му служи само за успокоение. Понеже аз съм по-нахакана – нямах нужда от такова успокоение. Затова си дирижирах без партитура. Паметта, тя е родов дефект. Баща ми също всичките си дела по памет водеше. Аз си спомням като дете, той беше млад, имаше на пл. “Славейков” една зала, където сега е киното. Той там държеше лекции, философски, и винаги имаше много хора. И имаше мото: “Без гняв и пристрастие”. Той цитираше по памет Маркс, Ленин, Хегел, Ницше. По памет – на еди коя си страница, абсолютно точно. Все едно, че ги чете. Цитати – цели страници. За делата също той нямаше адвокатска чанта за бумажки. Всичко се знаеше наизуст. Това го има и в сестрите ми, и в братята ми. Има го и в сина ми, и във внучката ми. Това си е родов дефект. А те си мислеха, че кой знае какво е. Че седя и зубря партитури денонощно. Боже Господи! Че на мене работата по партитурите ми е била между другото. Господ ми е дал нещо, сигурно много важно. Значи била съм си в къщи за мъж, за жена, за всичко. Всички отговорности. Абсолютно всички. Каквото трябва да се свърши за домашна работа, каквото трябва по пазара да се купи, да се сготви… И през целото това време партитурите са ми се въртели в главата. Аз си я прочитам партитурата. Спомням си тука, когато трябваше да правя “Девета симфония”. Значи Първият секретар на Партията, беше човек , обичащ музиката, току дойде в Клуба на дейците на културата и вика: “Ти какво правиш тука, бе. След една седмица имаш такъв тежък концерт с “Девета симфония”. Кога ще си учиш партитурата?” Ами, викам, тя си се учи. Аз мога да си разтоварям, да си пия кафе, да си мия чиниите, да си готвя, да правя всички други работи – партитурата ми се върти в главата и се наслагва, и се наслагва, и се работи, и се разработва, и идва един момент, в който става готова и край. С репетиции или без, аз излизам. Тя ми е в главата, и в очите, и навсякъде. Даже си виждам хората как ходят по сцената. Като тръгвах на представление, това дето ти го разправях, като тръгвах за представление вървях пеша от нас до Операта. Горе-долу петдесет минути бавен ход и се виждам как сядам в салона, мислено, и се виждам как заставам пред оркестъра. Виждам се в гръб, как заставам на пулта, как започвам да дирижирам, чувам певците как пеят, чувам оркестъра как свири. Издирижирвам си цялото представление, а аз съм едновременно и публиката в залата. Единствената публика. И затова не ми е била трудно, защото до сега, като слушам някои от оперите или концертите или симфониите, които съм дирижирала, казвам: “Е сега ще обърне страницата.” Знам на коя страница къде какво е написано. Точно по този начин, по който Хайкин ме учеше.

– Дирижирали сте в много страни. От къде са най-хубавите Ви спомени и къде публиката е най- отзивчива?

Публиката винаги е била много отзивчива. Винаги съм имала много публика. Може би във Враца най-малко, защото там беше друга системата на работа и по-друга системата на концертите . Доста неправилно скроена. С тези толкова много оркестри. Във всеки град и оркестрър. Но навсякъде на друго място съм дирижирала сутрешен концерт и вечерен концерт, и на същата програма публика идваше. В кои страни? Не в много страни съм ходила. Много не ме пускаха да ходя, защото казваха: “Ти някъде можеш да кажеш нещо дето не трябва да го кажеш. Защото като те питат няма да кривиш, няма да излъжеш, няма да станеш дипломат, ама ще си го цапнеш както трябва и ще ни изложиш.” Така мислеха старите ченгета. Затова много не ме пускаха по отговорните места. Но все пак стигнах до Куба.. И то след като брат ми трийсет години беше там. Там ми беше най-интересно, защото имаше страхотни случки на мързел, класически. Като накарах кубинците да работят като луди три дена, те на четвъртия казаха: “Има още три дни до концерта. Сега ще си почиваме?” “Как – викам – ще си почивате?” Виках ги там под строй и ги изпитвах. И те казаха на брат ми: “Леле, сестра ти е по-зла и от тебе.” Защото и той ги учеше яко да свирят и създаде цяла школа. Много ми е било приятно в Ленинград, когато отидох след двайсет години да дирижирам “Фантастична симфония” с Ленинградската филхармония. Казвах на тромбоните ” Какво свирите там, бе? В последната част. Това е смеха на вещиците. Гледайте мене и се смейте. Все едно, че аз съм вещицата. “/смях/ И после оркестрантите обсаждаха хотела срещу филхармонията. Седяха на вратата и чакаха да мина, за да ми кажат “Добър ден” и да ми се усмихнат. Мене въобще публиката доста ме обичаше… Виж какво, мене не са ме обичали само моите колеги. Няма колектив, който да не ме е обичал. Няма професионалист, който да не ме е обичал. Всички, които не можеха, когато изисквах, почваха да ме мразят. Но това си е нормално, така че мен това никак не ме притеснява. Или всеки, който иска, не може да ме командва. Аз не съм от тия дето могат да ги командват. Та, приятно ми е било, когато направя това, което съм си намислила. Но след това ти остава празно на душата. Даваш всичко и се прибираш. Всички си отиват, хахо-хихи, ръкопляскания, целувки – чудесно. И след това оставаш сама и даже музиката не е в теб. И като си легнеш всичко почва да се върти като на магнетофонна лента и да си спомняш всеки звук. Даже, което си пропуснала в момента. То е като запечетано. И тогава какво почвах?: “Жив е той, жив е. Там на Балкана. Потънал в кърви лежи и пъшка. Юнак с дълбока …” Почвам да декламирам на глас, за да ми излезе музиката от главата. И, както казваше Мравински,: “Ние, диригентите, сме непрекъснато бременни.” Свършиме една партитура, родиме я, хайде започваме друга. Та това са приятните моменти. Моментите на подготовка на творчеството, самото творчество, и вече след това неприятните, когато всичко ти е отдадено.

– Вашата преценка за мястото на културата в живота ни днес?

Мястото на културата, ако обективно се погледне, като място в момента съществуващо, е едно нищожно масто, никакво. Просто за култура никой не се сеща…не само, защото няма пари. Пари има. Само, че тия които имат пари нямат нужда от култура. Според мене. Според мойто скромно мнение. Но, което е най-лошото, хората на изкуството не могат да се облегнат на никого. Докато те по-рано имаха на кого да се облегнат.Вярно, че имаше: “Това ще пишеш. Това ще правиш.” Но все пак ти можеш да разчиташ на някого. Ще отидеш, ще вдигнеш скандал, ще кажеш “За тоя град трябват толкова пари за такъв концерт”. Те казваха-“Да. Добре. Дадено.” И ти знаеш, че ще ти дадат. Е сега не можеш да отидеш и да кажеш така. На кого? На един бизнесмен ще кажеш “Дай пари – един концерт да направим” и той ще каже “Е па, я да дам за футбола по-добре.” Така че… А мястото на културата е изобщо най-важното място, което една нация трябва да съзнава. Защото без култура накъде? Хайде, ние не сме били в Европа, нали? Първи отидоха Гяуров и Узунов в Европа. Първи чуха за България на Парижкия конкурс, когато Пипков ги води на конкурса. И казва: “Аз им купих по една книга и им я надписах, за да помнят, че са били в Париж на конкурс и че са спечелили Голямата и Първата награда.” А тук ние се подигравахме и викахме “Е, кои спечелиха? Гяура и Узуна – двама турци”. Първи пробиха хората на културата. Кого цениш ти в една нация? От кого я цениш? Нали от писателите, от композиторите. Нито я цениш от футболистите, защото това е временна работа, нито я цениш от богаташите, нито я цениш от това, дали е голяма, дали е малка, дали е под робство или не е. Но… това изглежда сега на никого не е интересно, за съжаление. Няма какво да правим. Добре са композиторите и писателите, защото те все пак си пишат и това остава. И художниците. А ние какво? Ние сме във времето. Времето е наше, нали, в кавички. Времето е наше и то изтича така ж-ж-ж-т. За секундите, за минутите, за часовете и го няма вече, ако не си го записал. Например, аз нямам записи в радиото, освен тези, които са записали случайно на концерт. Извикаха ме един ден “Абе, викат, ела тука. От тебе нищо няма да остане.”Ами, викам, вярно. “Ама защо досега нямаш запис?” “Ами поканихте ли ме?” “Че кого каниме? Те идват и се натискат.” “Е, аз не се натискам.” И ми дават да направя запис с един скапан оркестър, част от радиооркестъра. Аз правих цяла седмица репетиции, а те не се познаваха един с друг на пулта. Моцарт – една симфония. Аз казах “това няма да излезе”. Не го пускам. “Ма ка-ак? Това е прецедент. Не може. Ние сме дали пари, за да повикаме допълнително хора.” “Ами, викам, защо не ми дадохте свестния радиооркестър? Не, аз под това не се подписвам.” “А как ще ти платим хонорар?” “Кой ви иска хонорар? Ако трябва да ви платя”, викам. Това няма да излезе, защото аз съм дошла да го запиша да остане. Но нищо. Записаха ме с разговори, със стихове, с разни статии, които не посмяха да пуснат по вестниците. Мои приятели от радиото ги записаха на магнетофон и останаха там за златния фонд. Като умра ще ги пуснат…

– В трудни времена интелектуалците се съхраняват и даже трудните времена укрепват интелектуалните способности на човека. Мислите ли, че духовността може да се съхрани вече?

Мисля, че може. Винаги може. Защо да не може? Духовността не умира! Тя не умира! Тя някъде отива на петнайсти коловоз и след това се оказва, че петнайсти коловоз е първи. Както в Евангелието – последните ще станат първи. Нали? Само че трябва по-умни хора да дойдат. А една нация, която си отрязва главите на интелигенцията, всеки трийсет години, няма какво толкова да се чуди, че в момента много глави са отрязани.

– Може ли да се пенсионира твореца?

Не! Значи, като казах в Румъния…Стоя с едни приятели в Консерваторията,.. аз в Румъния най-много съм ходила – там много ме харесват. Дори се смеят защо нямам румънско гражданство. И езика им знам. Та, отивам да се видя с приятели в Консерваторията в Румъния и седиме в коридора. Приближава се един господин и един от мойте приятели казва: “Да Ви представим г-жа Бояджиева, диригент от София.” Той казва: “Че кой не я познава?” И ме пита: “Вие къде работите?” Викам: “Никъде.” “Как така никъде?” ” Аз се пенсионирах”. “Какво-о-о?” Почват да се смеят. Защото аз предната година три концерта правих там. “Ами, казвам, да.” “Ама как, бе? Къде пенсионират диригенти?” Викам: “В България.” “О-о, да. В България всичко може. Ами Вие искате ли да работите?” Аз казвам “да”. “Аз винаги работя.” “Ами ние – вика – ще Ви вземем при нас.” И ме поканиха за професор с мойта кандидатска титла. За пръв път тя изигра някаква роля. Гледаха я. Пулиха се. “Леле какъв печат. Леле, Серебряков – ректор. А , това е пианист. Ние го познаваме. Това, викат, е голяма работа. Това е професорско нещо. Аз им казвам, че тази титла за нищо не ми послужи. Дори не можах да стана доцент, ами си останах един прост преподавател 27 години в Консерваторията. Докато ме пенсионират.

– Вие пишете романа на Вашия живот. Интересно ли е отново да изживявате изживяното?

Ами, винаги е интересно човек да си спомня и лошото, и доброто. Повече – доброто. Като се втурне…ето сега както ме питаш, значи, аз от едно на друго, от едно на друго…Все едно, че отново почваш да се раждаш и да живееш отново. Този, който няма спомени, е загубен човек. Той изобщо не е живял. Ама нали така ни зачеркнаха. Четиридесет и пет години ние не сме живяли. Ние не съществуваме, нашето поколение, според някои другарчета и господа. Нали? Не съществуваме. Всъщност какво излиза? Че въобще не сме живяли. Че нито сме творили, нито нищо. А тази култура, а всичките ценности, кои са ги творили? Нали не сме ги творили? Бабите и дядовците дето сме сега. Пенсионерите. Жалките пенсионери, дето ходим и се редим на опашка за някакви грошове. Ние сме ги творили. Вземи Таня Масалитинова. Една Таня Масалитинова да я пенсионират! Че това не е ли безобразие? Че Блага? Че Стоянка? Че Калоянчев? Че от музикантите кой ли не?Ами това е едно поколение, което беше първо- сериозно, второ – професионално. Вярно, че имаше и много непрофесионалисти и че пробутваха “нашият човек от село, от незнам кой си, от града”, разни некадърници се пробутваха. И те провалиха и целата идея, и всичко. Нали? Защото некадърниците винаги провалят. Те и сега некадърниците провалят. И СДС-то също го провалиха некадърниците. Но кой тая култура я направи, досега! Хайде направете я вие. Да видим какво ще направите по-нататък, вие младите.

– Ваша е мисълта: “Една единствена нисша раса има на света и тя е мъжката”. Защо тогава се връщате все към нисшите?

Ами, защото така го е създала природата. Нали? Макар, че и сина ми е от тая раса, и бившият ми мъж и той, и брат ми е от тая раса, и баща ми. Обаче, по принцип. Ей, Боже не дай некъде женско да поиска да прави това, което прави мъжко. Това не става. Това мъжкото ще се… там се обединяват. В това се обединяват срещу жените. Но тъй като аз в моя живот съм видяла мъже в такива ситуации, жалки и изпаднали. Искам да кажа – духовно. Затова смятам… Затова казвам, че единствената нисша раса на света е мъжката. И то… не е далеч от истината. Въпреки, че има и жени, които петнят расата. Нали? И то доста много жени. То всичко е омесено, но аз не мога да кажа, че женската раса петни света.

– Нашето интервю завърши. Въпросите бяха тринайсет. Фаталист ли сте?

Ами, да. Фаталист съм. Има ли некой да не е фаталист? Спомням си, след девети септември беше дошъл един тека режисьор. Със старата певица Илка Попова бяха приятели и аз бях в същата компания. И една вечер се заседели с Илка Попова. Тя живее горе към семинарията, а пък аз живеех на “Раковска” и “Патриарх Евтимий”. И той ме изпращаше вечерта, да не си ходя сама по тъмното. Както вървяхме по “Патриарх Евтимий” изведнъж една котка пресече пред нас. Той се затича. Щеше да се прибие, да падне, за да мине пред котката. И аз викам: “Боже Господи. Вие сте светски човек, може ли да сте толкова суеверен?” А той ми казва: “Знаете ли какво? Всички невярващи са суеверни.” А тъй като аз съм невярваща, нито вярваща, нито кръстена… Не знам в какво вярвам. Вярвам в нещо. Първо вярвам в човечността на хората, и в справедливостта, и в ума на хората.Оттам нататък дали има извънземни, дали има Господ, това не знам. Като отида, ако мога по някакъв начин, ще ви обадя. Но сигурно нещо има, защото много често имам предчувствия, които се сбъдват. Може би това ми е артистичната нагласа? Не знам. Всички артисти са суеверни. Но числото тринайсет го обичам. Числото 13 за мен не е фатално.

– Кой е любимият Ви герой от детските приказки?

Детските приказки…Не съм се замисляла , ама… Много любим герой ми е бил Оле Затвориочички.

– Защо?

Защото там всичките приказки можеш да си ги измисляш. Той е шефа на всичките приказки.

 

 

Leave a comment

You must be logged in to post a comment.

Back to Top