85 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПОЕТА КОНСТАНТИН ПАВЛОВ

85 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПОЕТА КОНСТАНТИН ПАВЛОВ

Изкуство и Култура, Сатириада 0 Comment 40

Днес, 2 април, се навършват 85 години от рождението на големият български поет-сатирик Константин Павлов (02.04.1933 г. – 28.09.2008 г.)

Константин Павлов е роден на 02.04.1933 г. в с. Витошко, Пернишко. Завършва гимназия през 1952 г. Следва право в СУ “Кл. Охридски”. Работи като редактор в Радио София (1957-1959). редактор в издателство “Български писател” (1961-1962; 1964-1965). редактор във в. “Литературен фронт” (1963), редактор в “Мултифилм” (1965-1966).
От 1966 до 1975 г. му е забранено да работи и публикува.
През 1975 г. постъпва на работа в “Българска кинематография” и е приет за член на Съюза на българските филмови дейци.
През 1980 г. е приет за член на Съюза на българските писатели. През 1983 г. по повод 50 г. от рождението му е издадена книгата “Стари неща”.
На 03.02.1989 г. напуска СБП.

Константин ПАВЛОВ
Из „ЗАПИСКИ. 1970-1993”

„Нашето семейство беше изключително бедно и преди, и след девети септември. Село Попово, преименувано на с. Витошко бе едно от най-загубените села. По въздушна линия сигурно е на 15 км от София, а като исторически път сигурно е век. Баща ми има първо отделение образование. Нищо, което да ме е провокирало за творчество – нито генетично, нито като среда. От хаосно смесване е станало. На две и половина – три години четях и пишех. По-късно (края на 1935-36 г.) се преместихме в Курило, където имаше сравнително интелигентни семейства с богати библиотеки. До прогимназията всички тези библиотеки ги бях прочел: химия, биология, популярни студии – как се отглеждат пчели, разбира се, и романи. Натрупах много знания: гимнастика, тренинг на съзнанието. Съзнанието в удобен за него момент избираше едно или друго тълкувание, познание. Дори съучениците ми мислеха, че имам някаква енциклопедия. Баща ми почина и някъде от 1947-48 г. аз сам се справях. Изключиха ме от Трета мъжка гимназия, отидох в Перник, учих в Павлово (Пето единно училище “Иван Рилски”, 1951 г.). През 1952 г. кандидатствах литература. На приемния изпит получих единица. Видях се в списъка на право, без да съм кандидатствал там. Завърших семестриално, без да вземам държавен изпит.
Грубо мога да очертая няколко етапа: годините между 1955-1957 г. бяха експериментално търсене на самия себе си и отказ от академичните или школски правила за това как се прави литература. Тогава дойде една лекота, по-скоро духовна (механиката на творческия процес оставаше както преди трудна), не като морално предписание, а като чиста съвест – че пиша стихове, без да насилвам себе си, че съм поет, защото се отказах от представите си за поет.
Вторият условен етап бих го нарекъл дивашки реакции спрямо лъжата, лицемерието, всичко това, с което човек се сблъсква за първи път и физически, и душевно. Това беше изтълкувано като нагла политическа съпротива от моя страна. По това време се отдръпнаха хора, които би трябвало да бъдат съюзници с мен, обвинявайки ме, че съм конфликтна личност, че съм неуправляем, че така не бива. Третият период – началото на 70-те години. Реших, че така повече не може и трябва да избера или смъртта, или някакъв друг начин на себеосъществяване. Реших да живея, защото себеунищожението ми се видя безсмислено. Това беше състояние, в което има две гледни точки, които съществуват обаче в едно време: едновременно си мъртъв и жив. В един и същи миг се гледа в тези две точки, така както преди смъртта тялото вижда астрала и астралът вижда тялото. Това не е образ, това е мое буквално преживяване.
Четвъртият период са последните 4-5 години. А може би той започна по-рано, от 1985 г., когато започнаха промените. В началото се съпротивлявах да излизам от моя полусън. Към такава съпротива ме поощряваше истеричният крясък на съмнителни хора: имах чувството, че площадни крадци ограбват сънищата ми. Възможността да печатам ме показа на хората сякаш за първи път. Преди бях известен на враговете ми и на тайните служби. В този четвърти кръг хора, които претендираха да имат съдба, сходна на моята, проявиха изключителна ревност спрямо моето поредно събуждане, не го назовавам възкресение, защото ще ги ядосам още повече.
Сега съм в петия кръг… Всичко е много по-леко, тревожно безсмислено. Тревожи ме, че пиша с лекота, че хората харесват мои неща, които аз постигам с някаква сръчност на духа. Плаши ме мисълта, че мога да получа богатство от починал роднина в Америка, който навремето е внесъл някаква сума на мое име в банката на доверието…“

и
“Най-опасните рецидиви на миналото” е сладострастието, с което се отдаваме на бъдещите “опасни рецидиви”. Животът, преминал в две епохи, се обременява с двойна вина. Аз лично без патетика приемам съдбата си такава, каквато е. И себе си – такъв, какъвто съм. Малко фатализъм (като желатин) помага по-безболезнено да бъде преглътнато и едното, и другото.“

Константин ПАВЛОВ

ИНЦИДЕНТ

Както си бяхме –
с прашни лица,
прашни дрехи
и прашни ръце,-
ние влязохме на събрание.

Ораторът влезе след нас.

Отначало ни беше криво
от умората и от грижите;
но увлечени от речта му,
всичко друго забравихме.

До един се разнежихме,
като чухме, че ние сме:
най-добрите,
най-честните,
най-щастливите,
най-героичните.

И както си бяхме –
с прашни лица,
прашни дрехи
и прашни ръце, –
без да си плюнем на дланите,
изведнъж изръкопляскахме.

Лошо стана:
прахът от ръцете ни,
от лицата ни
и от дрехите
полетя към трибуната.

Мина миг на мълчание…

И тогава ораторът,
като бършеше с кърпа лицето си,
се усмихна
и каза приятелски:
-Мийте си ръцете преди ръкопляскане!

ЕДИПОВ КОМПЛЕКС

Две свинчета
ритат свински мехур
съсредоточено.

Те сами си го надуха
и сега играят
настървено.

Нека ритат –
но защо съсредоточено?

Нека си играят –
но защо настървено?

То не е ни плондер,
нито е балонче!

То е свинският мехур
на майка им,
дето селяните я заклаха сутринта.

 

ТОЧНО ТОГАВА„

На Валери Петров

Когато мракът влезна вътре в мен
и се превърна в режещи кристали…
И когато…
И след това.
И бездната, когато.
И мъката душевна.
И болката физическа.
И кучката-съдба.
Все пак, над всичко – мракът!

Тогава точно –
слънчев лъч
(случаен?, преднамерен?, честен?
подъл? Все едно!)
с копринена гальовност
и метална якост
провисна в тъмнината

Благодаря ти, слънчев лъч.
Безценен дар!

Божествен знак!
Искра от обич!
Избавител!
Благодаря! Благодаря! Благодаря!
Сега вися.-
Успокоен.
Щастлив.
Не чувствам мъка.
Няма болка.
И не съм отчаян!
Полюшвам се
на слънчевия лъч.
Копринена гальовност
и метална якост –
около моя жилав врат.

 

СПОМЕН ЗА СТРАХА

I. Спомен от детството
Детският страх е невинен.
Детският страх има име.
За да дам очилата на баба ми,
тя ме плашеше с мечките.
Аз се плашех от мечките.

Страх ме беше от мечките.
Но наскоро край селото
спря катун черни цигани
и под звуците на дайретата
заигра кротко тромав звяр –
моят страх дотогавашен
с две вериги на бърните
и прокапала козина.

Бях и радостен,
и нерадостен.
С отмъстителна веселост
шепа косми отскубнах аз,
без да видят мечкарите…

Детският страх е невинен.
Детският страх има име.
Аз растях непослушен
и безстрашен,
и радостен.

Много хора ме плашех
по-коварно от баба ми,
но поучен от мечката,
унизявах страха.

(Самият сатана дори
направи опит да се пошегува.
Но аз
откъснах четвърт от опашката му
и си направих дяволско камшиче.)

И растях непослушен
и безстрашен,
и радостен!

Като птица –
но ястреб!
С крила на ястреб
и очи на ястреб.

Плашилата градински ме само разсмиваха –
от сламените им глави
гнезда за кукувици правех.

Тогава
дребните стопани
изтръпнаха от правилно предчувствие –
ако разкъсам всички чучула,
одързостените врабци
ще накълват
закръглените зелки.

Бях обявен за вредна птица.
А аз
детински иронично заявих,
че смелостта,
най-мъжката от всички добродетели,
през някои сезони
се превръща
в национално бедствие.

2. Бутилката с Безименния страх
Аз израснах безстрашен,
непокорен
и радостен!

В деня,
когато станах пълнолетен,
дойдоха моите приятели.
Най-смелите,
най-честните.
И ядохме,
и пихме
до среднощ…

Среднощ.
В минутата,
която отбеляза
началото на мъжките ми дни,
една човешка сянка влезе в стаята.
– Наздраве! – каза тя
и ми подаде
бутилка с непознато питие.

Надигнах я с пиянско умиление
и ужасен се строполих на пода.
Усетих как в кръвта ми се промъква
като олово тежък,
като гущер гаден,
смразяващ жилите ми страх.
А сянката, надвесена над мен,
изрече странно заклинание:

– О, Безименний,
скрий се в кръвта му,
скрий се в устните, дето целува,
скрий се в сянката, дето го следва,
в хляба, който яде,
във водата
и в мечтите му,
и в съня му,
в радостта му,
и в мъката.
О, Безименний,
скрий се…
Не помня повече.

……………………………………
Махнете този хляб!
Страхувам се.
Водата е отровна!
Пийте вие.

Моята сянка ме шпионира –
след мене винаги върви.
Но аз ще я прищипна на вратата.
Или не –
ще я изтрия с гумичка.

Луната искаше да се стовари по главата ми.
Не ме умери
и цамбурна в локвата.
Няма да я вадя.
Там да си стои.

3. Разказ на мой приятел за мене, след като съм изпил бутилката с Безименния страх

Страхът обезличи душата му.
Пред всяка вдигната ръка
главата си за удари подлагаше.
Фрази, кухи като змийски зъби,
тровеха с безсмислие кръвта му.

Намрази хората.
И себе си намрази.
Страхлив и озлобен
забягна в планината.
При мечките.
Живееше при тях
и почна да им подражава.

Човешките си очертания изгуби.
От отчаяние и страх
Извършваше безсмислени жестокости.

Легенди се понесоха за него…
Тогава друга истина научихме –
че не безстрашните,
а истински страхливите
внушават истинския страх у другите.

… В дъждовна утрин
черни цигани
запъплиха към планината.
Три дена го преследваха от връх на връх.
Той спеше върху клоните на гъстите дървета.
Стипчиви ябълки
и недозрели круши
в гримаси изкривяваха лицето му.
А черните беснееха отдолу,
защото мислеха, че той им се надсмива.

От глад и преумора бе заспал.
Когато се събуди,
той усети
на бърните си две халки студени.

С дайрета го подкараха надолу.
Събра се любопитно множество.
Разглеждаха го,
както се разглежда мечка.
Изгубил бе човешките си очертания.

Наоколо –
детински същества,
с глави, безформено големи
на гении
и идиоти,
протягаха несигурно ръце
и скубеха фъндъци от косите му.

Обезумял от болки,
той играеше,
разсмиваше ги с глупаво ръмжене.

Край.

 

БОГ ОБИЧА СВОЯ СЕКРЕТАР

Все по-често започвам да мисля на глас –
а мислите, уви, не са нови.-
Чувствам се като магнетофон,
който половин век е записвал мълчаливо,
а сега Бог е натиснал копчето,
за да чуе дари съм готов
/дали съм си свършил мисловната работа/.
Ако – не:
ще ми отпусне последната ролка,
която е слепена от изрезките
/паузи, мълчания, запрети/
на подарената ми от Всевишния
стотина земни обиколки лента.

Leave a comment

You must be logged in to post a comment.

Back to Top