Нерви и утехи – ПИСМО ПОД ВРАТАТА

Нерви и утехи – ПИСМО ПОД ВРАТАТА

Публицистика 0 Comment 21

Калин Донков

Миналия петък изпуснах приказка, че и днес ще се върнем към историята, исках го много тогава. Това го правим твърде често напоследък, историята ни занимава не пряко – как е тя творена във вековете, с дела, подвизи и престъпления, а косвено – как е записвана, преиначавана, цензурирана и злоупотребявана. Поводите за тези брожения около българската история са повече от пресни: училищните програми в гимназиите и острият демарш на руския патриарх насред тържествата за Освобождението.

Опитът ни на граждани в Третата българска държава е пресовал у нас едно унило убеждение, че и историята върви след победителите, че те пишат историята и че те ни изпитват за онова, което са написали в нея. В този смисъл уроците на историята на нас ни ги преподават най-често онези, които са я оплячкосали и фалшифицирали. Не е имало власт в България, която да не е била с претенции към истината – в това число и към историческата. Отлично помня годините, когато открито и заплашително питаха: кому служи тази истина? „Наша“ ли е тази истина? Те действително си представяха, че истината може да „служи“ някому, по-скоро да слугува. Представяха си я като слугиня, тарикатите. (А слугинята, както знаем от романите на предишни векове, най-често я изнасилват.) Важно дело на всеки режим е да пренапише историята и толкова старателно го прави, че понякога не успява да го довърши и пада от власт, преди да са излезли последните томове.

С изненада си припомням собственото си двусмислено отношение към историята. Да си призная, винаги съм смятал, че истинската история се съдържа в изкуството. Само там тя може да се надява да бъде вечна, както и да не бъде преправяна. Може би именно затова в Скопие преминаха към фалшифициране на безсмъртни литературни творби, дано пригодят българската история за македонска. (Използвам случая да се обърна към тукашните охотници да цензурират и дотъкмяват историята ни: не ви ли стигна как я шиха и лепиха тая история край Вардара! Не ви ли настръхват косите от това?)

И понеже изведнъж историята на Освободителната война стана несъразмерно актуална, не ви ли се струва, че предишните поколения също имат авторски права върху нея? Техните решения със сигурност са по-валидни от нашите! Замерянето с тленни останки зловещо напомня потресаващата балада на Тургенев „Крикет в Уиндзор“. Колкото до паметниците – само да припомня, че по идея на самия Ленин в Русия е взривен паметникът на Скобелев на Тверския площад в Москва.

Накрая – искам да предупредя: история е и онова, което не ни харесва!

Затова тя внимателно, невидимо почти, се грижи да опази истините, повива ги в прашни пергаменти, кодира ги в безсмъртни археологически доказателства, стаява ги в предания и легенди, в избледнели приписки и разпилени страници, укрити от лоши очи. Те оцеляват неусетно и неусетно се завръщат при нас, за да не останем беззащитни сред заблудите на официалните томове и под думите на самозваните тълкуватели. Тя пъха своите истини като тайно писмо под вратата. За да го намерим, ако се събудим…

Такова едно писмо получих тези дни.
Различно от това, което знаем досега. Различно от това, което сме учили в училище. И не мога да кажа, че ще се хареса на всеки. Но мисля, че това е истина, гарантирана от времето и от една памет, по-неподкупна от нашата.

В историята на село Беглеж се откриха странички от онази война, която за пореден път раздвижи страстите български. Ще кажа само, че тя е писана добросъвестно, скрупульозно дори. Достоверността на всяко събитие е проверявана, засичана от различни източници. Така е изяснено докрай и преминаването на военния отряд на Осман паша в началото на септември 1877 г. Ще добавя, че селото е бежанско, спасило се е в Северна България от потурчванията в Източните Родопи през ХVI в. Нямаме никакви основания да го заподозрем в симпатия към поробителя. Самият разказ за това преминаване е изграден по сведения на участници в събитието и техните синове и внуци.

Осман паша излиза от обсадения Плевен в опит да помогне на застрашения Ловеч, който двукратно преминава от турски в руски ръце. Градчето е важно в системата за отбрана на Плевен и пашата, начело на отряд от 20 табура, 3 батареи и конница, тръгва в ускорен марш към Балкана. Спират на почивка току до селото, зад днешното гробище, на шосето за Ловеч. Беглеж залоства врати, жените и децата се прибират на скрито, първенците се събират в училището. Това са хора хладнокръвни и разсъдливи, повечето са потомци на старейшините, превели родовете от Родопите до днешното село. Имената им се знаят: кметът Доно Кожухаря, Илия Пеновски, Хинко Крачуновски, Лако Найденов, Рачо Печов, Иванчо Гетов, Кунчо Кунчев. Решават бързо – ще се срещнат с пашата и ще се разберат направо с него.

Летописецът рисува срещата: „Главният паша се е излегнал на стол, а краката му са на специална поставка. Край него са няколко други паши, а зад тях войсковите части почиват. Доно Цанов се приближава и на турски език представя официалната делегация на селото: „Паша ефенди, заповядайте на войската да не плаши жените и децата. Каквото трябва на войската, всичко ние ще дадем.“ По-нататък кметът му говори, че селото е мирно и тихо, че си плаща данъците и занапред ще ги плаща, че в селото няма лоши хора, всички си гледат работата и с политика не се занимават.“

Пашата е слушал внимателно, отговорът му се забавя малко, но е дружелюбен и силно изненадващ: „Нищо няма да давате на войската. Имаме си всичко. Ще минем през селото в строй и нито един войник няма да се отбие настрана. Кажете на селяните да не се плашат. Ние турците ще си идем. Тук ще дойде Русия.“

„Делегацията“ е смаяна. Говорело се е, че московецът ще дойде, че казаците ще дойдат. Но така: „Тук ще дойде Русия“, чуват за пръв път. Което звучи твърде убедително. За всеки случай носят пити с мед от току-що убит тръвен кошер. (Знае се и чий кошер е принесен в жертва – на Вълчовци.) Пашата твърдо е отказал да вземат нещо от селото, но мъжете го скланят, че трябва да почерпят за благия отговор. (А и за хубавата новина.) Идват и другите паши от щаба му, селяните бързо се оттеглят.

Беглеж е село, избягало от турски зверства, чувствата му към поробителя са отдавна установени – замръкването на турчин в Беглеж е било извънредно смъртоносно през столетията. Но в своята история е запазил за Осман паша образ симпатичен и великодушен, разумен, благороден и справедлив. Извън стереотипите в обрисуването на поробителя. Преданието, а сетне и летописецът са се отнесли с отговорност към историята на селото, както и към приноса си към българската история въобще. Историята трябва бъде справедлива. Защото само когато е честна към миналото, тя ще е честна и към потомците. И когато в академичен том или в обикновен учебник историческата справедливост е накърнена, ние все пак някой ден ще получим истината. Съвсем като писмо под вратата….

в. „Сега“

 

Leave a comment

You must be logged in to post a comment.

Back to Top