Нерви и утехи – СВОБОДАТА Е В ЕДИНСТВЕНО ЧИСЛО

Нерви и утехи – СВОБОДАТА Е В ЕДИНСТВЕНО ЧИСЛО

Публицистика 0 Comment 34

Калин Донков

Светъл за народа ден, националният празник и този път не мина без раздор. Това зрееше отдавна, откакто фигуранти на българската политическа сцена започнаха да формират държави освободителки в епоха, когато тези държави не са съществували. От всекидневната ревизия на историята тези юнаци преминаха към ревизия на… географията. На картата на деветнадесети век те начертаха страни, които щяха да се появят едва през двадесетия. Такова семе твърде бързо дава плодове. В повечето случаи скръбни, в нашия – скандални. Руският патриарх излезе извън сана си и натвори неподходящ конфуз. Опитни хора коментират, че единствено самообладанието и хладнокръвието на авиатора президент са предотвратили истински зрелищен сблъсък. Други, също опитни мъже, виждат зад всичко това предварително замислен етюд за пред руските медии. Останалите, неопитните, мислим, че светът е опасно изнервен и е много лекомислено във властта да се издигат самодейци и авантюристи. За тях думите „свобода“ и „освобождение“ нямат същото значение, каквото имат за народа. Те тази свобода може вече и да са я продали…

Отнасям се доста спокойно към периодичните кризи във вековните връзки Москва – София

Между държавите в този свят се завихрят всевъзможни сюжети, любовните чувства нямат значение за военнопромишлените комплекси. Дори с усърдно напрягане не бих могъл да се определя за русофил. Филията и фобията са някакви мистични състояния, освен разбира се, когато са платени. Но мисля, че познавам Русия сносно, литературата – и повече дори. Знам за тази страна немалко и точно това знание, може би, ме предпазва от заслепление. Имам ведро, овладяно, топло отношение към Русия, към руснаците, към рускините, към самовара и водката, към Ясна поляна и Ермитажа, към Андрей Тарковски и Родион Шчедрин.

Израснах в Плевен, детството ми бе по хълмовете, игрите – по тревясалите редути и окопите от освободителната война. Сричал съм имената по паметниците в Скобелевия парк, край Гривица и Дъбниците. Море от фамилии в камъка и между тях наистина финландски, полски, грузински (в т.ч. немалко князе). Румънците отделно – пред Гривица са полегнали безчет. Самият победител при Плевен Едуард Иванович Тотлебен е литовски немец. Тези имена там се пазят в мрамор и благородният камък ги гарантира срещу палавата тукашна конюнктура. (Нижните чинове – само с числа.) Може да се каже, че българската памет за онази война е просто каменна. Не е пластмасова, слава богу… Предците ни са направили каквото трябва, може би и защото са се опасявали, че ние ще излезем такива, каквито излязохме.*

Онази война ме е занимавала и професионално. Прочел съм някога немалко страници: спомени, дневници, документи, които отдавна са се превърнали просто в библиография. Онова, което ме озадачаваше, бе необикновеният плам, изумителната храброст на войниците и офицерите от освободителните полкове. Необяснима беше тая жертвоготовност на хиляди километри от родината, не в защита на дом, на род, на държава. Майор Горталов, набучен на турски щикове на редута Кованлъка не е единственият невиждан храбрец в онези битки. Описанията на боевете са пълни с такива безстрашни гренадири, конници, знаменосци и тръбачи, с блестящи офицери, надежда на руското военно изкуство, останали в чуждата земя. В една армия с крещяща нужда от реформа и модернизация, с остаряло въоръжение и несъвършена организация. И този дух! Защо? Силно ме вълнуваше това. Някак несъразмерно дори с интересите и нагласите ми на онази възраст. Мисля, че едва сега напипвам отговор.

Тези мъже от различни народности, а дори и от различни земи са се сражавали и са гинали за Свободата

Ако се вгледаме в историята, а и в човека – той за всяка свобода се бие като за своя. Дали, за да я притежава, или да я дари – това е вече нов въпрос. Но свободата е това (и освен нея, единствено любовта), което възбужда и вдъхновява към подвиг, жертва, себеотрицание. Свободата е великото посвещение, магията й прави хората герои. Харесва ми да вярвам, че Свободата съществува в единствено число. И че всичките борци и войници по целия свят умират за една и съща свобода. И че въпреки това всеки народ я притежава като своя.

Напоследък тук често се занимаваме с историята. Как я преправят, как я присвояват, как ритуално я изнасилват. (Подозирам, че и другия петък пак ще се върнем към това.) Но напразно треперим за нея. Тя има своя логика, свои противоотрови за лъжата и манипулацията. Мисля, че Клио знае всичко не само за миналото, но и за бъдещето. Истината излиза през пукнатините на времето, както през пукнатините в сивата планина излизат диханията и блясъците на набиращия огън и мощ в нейната гръд вулкан. И после лавата сама си проправя път…

–––––––––––

*Преди двайсетина година трябваше да участвам в акция за спасяването на военноисторическите музеи в Плевен, които главното музейно началство в културното министерство бе обявило за „музеи на чужда държава“. Е, справихме се тогава, размина се.

 Гравюра от Скобелевия парк-музей, Плевен.
 Гривица. Паметник за загиналите румънски воини през Освободителната война.

в. „Сега“

Leave a comment

You must be logged in to post a comment.

Back to Top