ШОТЛАНДИЯ – СТРАНА ПОСЕСТРИМА НА БЪЛГАРИЯ

ШОТЛАНДИЯ – СТРАНА ПОСЕСТРИМА НА БЪЛГАРИЯ

Събития, Теми 0 Comment 21

Марин БОТУНСКИ

I.

На 21 октомври 2014 година тръгнахме за Абърдийн, Шотландия. Полетът ни през Франкфурт бе осуетен от стачка на германските диспечери, затова, вместо в ранната сутрин, пътувахме по обяд – до Лондон и от там за Абърдийн. Мъдрият ни народ е казал: „Всяко зло за добро”. И ние със Стоян и приятелката му Деси, ядосани, че изгубихме парите от резервирания в София хотел (никой не може да ти обясни защо при такива случаи нямаш право да се откажеш от резервацията), но пък за сметка на това не ставахме в късна нощ или в ранни зори, пътувахме с по-голям самолет на английските авиолинии, а и от „пренареждането” на местата ни се падна удобството на бизнессалона.
Над Англия и Шотландия, информират ни, очакват да премине ураган, ще има застудяване…
Летището Хитроу, може би защото поемаше голяма част от германските авиолинии, беше претъпкано с пътуващ народ, както се изразяват у нас – карфица (топлийка) да пуснеш няма къде да падне. Вестници и сайтове ни проглушават с „разширяващата се“ ебола, а това „пъстро“ множество – българи, японци, негри, китайци, цигани, турци, араби, виетнамци… е с проверен багаж – за оръжие, за наркотици, за течности – и с непроверено здраве…
Повечето от пътуващите са млади хора – с компютри, телефони, таблети – „цъкат”, пишат SMS-и,игрички играят… Нов свят… Никой с никого не говори…
Самолетът от „регионалните линии“, с който в 18 часа английско време потеглихме за Абърдийн, оприличих на нашите някогашни работнически влакове – с претъпканите вагони… Този самолет също е „претъпкан“ с българи, които са потърсили работа или късмет в островната държава, или от техни близки… „Пътят” ни е непознат, на малките екрани следим „пътеуказателя” – виждаме в тъмното малки градчета и села като разжарени огнища. Но ние вървим с една мисъл – към оня къс от сърцата ни – Сребрина, към техния „дом” с Хари, към градът, който ги приюти преди близо година.
Какво е Шотландия за нас? Какво знаем за гордите бойци- шотландците, за патриотичният им дух, за историята и културата на този островен народ!
Шотландия граничи с Англия и … от всички други страни – с морета. Официални езици са английски и шотландски келтски език. Населението – над пет и половина милиона души. Крал Кенет I (Кенет Макалпи) основава кралството през 843 г., но независима държава Шотландия е от 1 май 1707 г. (тогава стават част от Кралство Великобритания).
От 1999 г. Шотландия има свой парламент. Парламентът, първият министър и кабинетът са отговорни за вътрешната политика.
Столица и административно седалище на парламента и кабинета е Единбург.
Първи министри до сега са били Доналд Деуор, Хенри Маклейш, Джак Макконел (и тримата лейбъристи) и Алекс Салмънд (от Националната партия).
Влиянието на националистите се усилва с началото на двадесет и първия век. През 2007 г. Алекс Салмънд, лидер на Националната партия, обявява, че започва борба за референдум за независимост. Референдумът се проведе месец преди нашето пристигане – на 18 септември 2014 година. 44,7% от гласувалите шотландци бяха „за“, 55,33% „против” отделянето от Великобритания. Сред националистите има такава „болка”, че за решението за оставане е „натежал” гласа на студентите и работниците-чужденци, които получиха право да участват в референдума.

Близо половината от населението на страната, 42%, са презвитерианци, 16 % – католици. 28 % са атеисти!
Цветът на магарешкия трън е полуофициален национален символ на Шотландия. Има го и на банкнотите..
…Сребрина и Хари ни чакат на летището. Колата „превзема“ бързо няколкото километри до централната част на града, и после, за запознанство и кратка вечерна „разходка“ минава по привлекателно осветената главна улица на Абърдийн – Юнион стриит, пред великолепната сграда на общината (някогашния Университет на Абърдийн, който след дълга реставрация е превърнат в истинско бижу), после край Театъра, Художествената галерия и Градската библиотека…


Абърдийн е впечатляващ … Още от самолета се любувахме на великолепната гледка на града, „заел” толкова стратегическа позиция между устията на реките Дон и Дийн. Името му, Абърдийн, дословно означава „сливането на река Дон” (на галски Obar Dheathain, на английски Aberdeen). Основан е градът през 1179 година в североизточната част на Шотландия. Сгушен е в скалист пейзаж, любовно допрян с романтичното, ала и мрачно Северно море.
Абърдийн, или както още го наричат местните жители – Гранитния град, Сребърния град със златните пясъци, Цветето на Шотландия – е третият по големина в страната, главно морско и риболовно пристанище, ползващо от векове установените връзки със скандинавските и азиатските търговци. И днес тук е запазена келтската морска традиция….
В „Гранитния град” къщите, църквите, оградите са построени от гранит. ”Сребърен” му казват, защото вечер, на осветление, в гранитните блокове „светкат”, блестят малки, сребърни „звездици”

Сградата на Общината

Сградата на съда

Юнион стриит


„Нефтената столица на Европа” през 2012 година е назована и „Суперград”, защото е водещ център за бизнес във Великобритания – тукашното „сърце” на петролната индустрия, разработваща залежите от нефт и газ в Северно море.
За мен, както и за повечето любители на литературата, Абърдийн е градът, в който учи и живее до десетата си година роденият в Лондон Джордж Байрон и до който се “докосва”   любимият на шотландците поет Робърт Бърнс,
Днес бързоразвиващият се Абърдийн има славата на четвърти във Великобритания и петдесет и шести в света по качество на живот. В абърдийнския Университет се учат десетки български младежи. Много нашенци работят в Абърдийн, в Глазгоу, в Единбург…

Юниън Терас Гардън

… И ето ни – заедно – всички, в квартирата на ул. „Черковна“. Големите ми вече деца са щастливи. Вадят се подаръци, разливат по чаша уиски и вино… И ни е хубаво… Радвам се и аз, но си мисля – колко ли щастливо щеше да е моето смолянско другарче Елена, ако беше тук, с нас… Защото Шотландия е страна – посестрима на България (националните облекла са близки с каретата на смолянските дрехи и престилки, гайдата е неофициален национален символ, овцете са като пуканки в тучните й ливади, песните, не само любовните, са изпълнени с нежност, “шотландският боец“ напомня и за хайдутите, но повече за българския войник, извикал „На нож!“), непременно щеше да хареса пътищата, морето, „сребърният“ град Абърдийн, добротата и сърдечността на Хари – приятелят на Сребрина…

 

                                                     


2. БАЛМОРАЛ – „СКЪПИЯТ РАЙ В ПЛАНИНСКАТА ЧАСТ НА ШОТЛАНДИЯ“

Не може да гостуваш в Абърдийн и да не те заведат в графство Абърдъншир (Aberdeenshire), за да ти покажат Замъка Балморал (Balmoral Castle), перлата на шотландското дворцово строителство.
Пътувахме с колата на Хари до замъка на английската кралица Виктория и нейните любими места. Пътят вървеше по поречието на река Дии (River Dee). В равното чистите води на Дий отразяват не само слънчевите лъчи, оглеждат се в тях близките дървета и поляни. Сутрешният вятър е силен и студен. Но пък каква красота! Есента е разпиляла от двете страни на пътя всичката си боя в невероятни „връзки“ и „мазки“. Великолепие.

 Дворецът, гледан от далече

 

Не са ли знаели крале и кралици къде да спрат сред бързия вой на живота! Водите на реката са по-чисти от сълза. В тях – пъстърва. Гората – вълшебство, изпълнено с гъби, зайци, катерички, невероятно красиви поляни, а сега, в есента – с уголемената и „разхвърлена“ над цялото дървесно богатство художническа палитра…
Ние спираме на открития „паркинг“ и още от първите крачки ни „подема“ пилещият вятър. Вървим, оглеждаме – всичко в тази местност е красиво. Боровата гора е чиста и като че съзнателно подредена, пътечките из нея се „подритват“ с десетките най-разнообразни гъби, с „дивите“ цветя…
Ето го моста над Дии – тук забравяме острите игли на вятъра – втурваме се със Сребрина, Деси, Стоян да „запечатим“ с фотоапаратите тези места, обдарени с красота и история. Поречието, „Каменната „уста“, Водопадът, мостът, асфалтираната алея, която води към двореца…


Балморал наистина е забележително творение – архитектурно, строително. Погледът към него – зашеметяващ. Широка каменна алея води през прецизен и с висок вкус изграден парк-градина. Октомври е, а тревата е пролетно-зелена, цветята са разцъфтели – с жълти и червени цветове.
Замъкът заема площ от 26000 хектара. Река Дии преминава през нея. Разказват ни, че името Балморал идва от друг древен замък. Имало е тук, през Средновековието, фамилно имение на сър Уилям Друмънд. Крал Робърт ползвал постройката за ловна хижа в годините 1316 – 1390. После, в 1848 година, тя е отдадена под наем на кралица Виктория и принц Алберт. Принцът харесал мястото – напомняло му горите на родната Тюрингия. Закупил земята и построил двореца Балморал. Когато строителството било завършено в 1855 година, принц Алберт подарил замъка на кралица Виктория. В един от дневниците си тя ще му даде следното определение: „моя скъп рай в планинската част на Шотландия”.

Балморал и днес е кралска резиденция… Местните твърдят, че кралицата на Великобритания, децата и внуците й идват тук през лятната си ваканция, дишат чистия въздух и се радват на красотата на невероятната природа. Кралската фамилия се грижи за хармонията в растителния и животинския свят. Херцогът на Единбург разширил цветната и зеленчуковата градини, построил воден парк. Кралицата повече от двадесет години развивала „зелени“ дейности. Дори автомобилите, които обслужват Елизабет ІІ, са подменени с работещи на газ.
…Ние вървим из този претоварен с красотата си къс шотландска земя. Тук може да се улови „погледа” на шотландската дива природа. Лудите води на Дии, разнообразието на горска растителност, гъбите, билките и плодовете, дивите животни, честите дъждове, чистият въздух…
Ала острият, студен вятър „бръсне”, гони ни да се прибираме в колите…

Сега – на път към Балатар (Ballater). Защото навремето шотландците построили специална ж.п. линия, за да може кралицата да идва до любимите си места. В Балатар е гарата, до която пристигала със специалния влак кралицата. То е друга красота, поселищна – къщите, паркчетата, цветните алеи…

Кралският влак с вагоните е изложен за посещение през цялата година. Гарата е приспособена като информационен център, в който може да се намери всичко за шотландската история, нрави, обичаи, може да се закупят всякакви вещи – като се започне от шотландската гайда, каретата (в кърпи, чорапи, шапки, поли, палта,), през любимите им „градински“ кучета, овце, диви патици, лъвове,, шотландските малки ножове (ками), вестници, брошури, играчки, сладки и т.н.
Специална зала запознава посетителите с историята на кралската фамилия. Ние не само се запознахме – участвахме в този „кралски театър“. Във вагона на кралицата музейните работници са „пресъздали“ някогашната „картина“. Вижте я и вие, драги читатели. Това е бил „кралският живот“…
Ето я и каретата, с която продължавало кралското пътешествие.

 

 

 

„ 

Някогашната чакалня сега е ресторант, който посреща посетителите. Посрещна ни и нас. Беше шумно и изпълнено с любопитство – говореше се на десетина езици…

 

 

… През февруари 2017 година, на път към фермата Хонибрей на Байроновата Мери (по-късната Робъртсън), се отбихме и в Балатар и разбрахме, че музеят е изгорял миналата година. Без да е идвал нашият Христо Явашев – Кристо музеят е „пакетиран“, вероятно го ремонтират и възстановяват… Убедени бяхме, че шотландците няма да оставят нещата така и музеят ще го има пак…


3. СТАРИЯТ ГРАД АБЪРДИЙН

След като в началото на 70-те години на ХХ век откриват петрол в Северно море, Абърдийн се превръща в нефтената столица на Европа. Като прочетох в справочник, че тук има над 50 петролни находища по морското дъно и запитах Хари дали продължава експлоатацията на всички, или и при тях кризата е оказала влияние, той отвори компютъра и показа карта със светещи кръгчета на находищата, които в момента се експлоатират. Бяха толкова много – не ги изброих, но във всеки случай са къде-къде повече от написаното в явно остарелия справочник. Заради това Абърдийн дава работа на хора от много страни, с най-различни професии – с високо и с ниско образование… И то добре платена.
Благодарение на икономическото си развитие Абърдийн става все по-благоустроен и разширяващ се, богат град. Сребрина ни обръща внимание, че от целия свят тук има най-много милионери на глава от населението… Богатските квартали, край които минахме, са наистина за завиждане. Поддръжката и чистотата в града – също… Определят Абърдийн като един от най-слънчевите градове в Шотландия (въпреки че не може да има сравнение със слънчевите български градове) и „най-щастливия град за живеене“ във Великобритания.
Строителството – в града и особено в околните села, които май скоро ще му станат квартали – е огромно. Заради усиления „автопоток“ в последните две години се извършва невиждано пътно строителство в околностите на Абърдийн… Но затова – по-нататък. Сега да се „устремим“ към Стария град…
Двадесет – двадесет и пет минути са достатъчни, за да се стигне от центъра на града до Стария град, който се „затваря“ от река Дий, и където са повечето университетски сгради.
… Старият град. Изключителна е гледката – все едно че сме „прескочили“ няколко века назад, възхищаваме се на архитектурата на Кралския колеж, Кралския параклис, университетските сгради, на Катедралите, църквите, жилищните сгради.

Старият Абърдийн е основан през IX век между речните устия на реките Дон и Дий. Опожаряван е от англичаните през 1336 година, но шотландците не само го построили отново, разширили го. Този град не веднъж е ограбват от нашественици. Дори и чумата се „присъединила“ към враговете – през XVII век „пожънала“ четвърт от населението му… Но градът, не само „възкръсвал, ставал все  по-голям. С разширяването на корабостроенето и рибната индустрия ставал по-силен икономически. Развивало се образованието. Градът се превърнал в един от центровете на европейското Просвещение.
Кралският колеж в Абърдийн е третият най-стар университет в Шотландия. Основан е в 1494 година. Тук, обясняват ни, се съчетават по много прецизен начин традицията и най-доброто от съвременното обучение. Научните разработки в управлението на околната среда, биологичните науки и медицината имат международно значение. В университета има студенти от цял свят, в това число и български студенти. Повечето, казват, след завършването остават да работят и живеят в Абърдийн.
Ние вървим по старинните, павирани улици. Всичко тук ни е интересно, искаме да го „запечатим“ – в паметта, но и с фотоапаратите…

 

 

 

 

Изграждането на Кралският параклис започва през 1498 година и продължава цели 11 години. Посветен е параклиса на  Светата тройца и Дева Мария след рождеството. Неговата основна част – Кулата я разрушава буря и  е възстановена през 1633 година. Тя е и символът на Абърдийнския университет.

От 1928 година Параклисът е и военен паметник – тук е отдадена заслужена почит на студентите, загинали във двете световни войни.

В Кингс Колидж (King`s College) се използват много от старите оригинални сгради, но и нови, съвременни, строени в модернистичен стил. Разбира се „най-прочута“ е старата сграда на университета и нейния четириъгълен двор. Маршал Колидж пък е втората по големина гранитна сграда в света.
А между старинните сгради – поляни в „наситен“ зелен цвят, с цветни алеи , които не се нуждаят да бъдат поливани от хората, природата им е „иззела“ това дело.
Едно от любимите места не само на студентите, но и на гражданите на Сребърния град е Университетската ботаническа градина.

 

 

 

То не е градина, то е богатство на красотата. Тук с часове да стоиш – все ще е приятно.

***
Като ни “показват“ Абърдийн не може да се подмине  й Skenez Hause – най-старата градска къща, архитектурна забележителност и скъпоценност в сърцето на града.

***
От тук Хари ни повежда – към живописния едносводест мост от XIV век над река Дон о,Болгоуни, един от най-старите мостове, любимо място на Байрон.
…След петдесет години – отново съм на река Дон. Този път в Абърдийн, Шотландия. В 1966 г. бях на Михаил Шолоховия Дон. Днес, на устието на другата река Дон, която се влива в Северно море – на любимото място на  младия Джордж Байрон.

Пишат съвременници на бъдещия поет, че още при първия опит пресякъл безпроблемно течението, минал от единия до другия бряг на реката. Но правел още и още опити, за да стане по-уверен, докато  стабилно стоял „на поста си“ старият мост…

…Строителството на моста о,Болгоуни започва около 1290 г., ., когато епископ Хенри Чейн е поръчал на Ричард Цаментариус архитектурното решение. Изглежда, че строителството е прекъснато от “Шотландската война за независимост”, защото мостът е завършен през 1320 г., под прякото ръководство и финансиране от Робърт Брус, като се използвани възнагражденията на епископа. Според местните хора първоначалната цел на строителството на моста била да се помогне на английските военни съединения в Морай и Бюкан.

Легендата разказва, че кралят на Мънстър, Кормак Маккарти (Ирландия), е изпратил поданиците си да помагат на Робърт Брус по време на битката при Бенкобур.

Мостът о,Болгоуни представлява единична готическа арка, тясна и стръмна, с дължина 67 фута и 34 ½ височина над черния дълбок басейн.

Байрон е впечатлен от  пророчеството, което  гласи:

Brig o’Balgownie wight is thy wa’

WL’a wifo’s as soon on a mare’s as foal,

Doon ye shell fa’”)

Тези стари  метрични триплети от неизвестен “поет”,  в народната традиция приписвани на Томас  дъ Римър, означавалиО, мост  на Болгоуни, макар че  в младостта силите  са  големи, неизбежно ще остареете и ще дойде ден, когато ще бъдете толкова слаби, че гърбът ви ще бъде разбит от тежестта на един ездач. Денят на съдбата ще дойде за вас, когато рядкото съвпадение ще се случи – човек, който е единствен син на майка си,  ще се опитва да се качи над теб на един кон, единственият жребец на кобила…

Байрон в “Дон Жуан”, в бележка към тайнството (Canto х. 18) ще запише: “Мостът на Дон, близо до “алод тоун” на Абърдийн, с една арка и черния си дълбок поток от сьомга долу, е жив в паметта ми… Все още си спомням, макар че може би не мога да открия ужасната поговорка, която ме накара да спра да пресичам реката, и все пак – да се надвеся над моста с детинска наслада, да съм единствен син, поне на майка ми…”

Мостът е реновиран през 1605 г. и е заменен през 1830 г. с друг мост на 500 метра надолу по течението, който  осигурява важна връзка със североизточната част на Шотландия. И новия мост също „поема“ името “Мостът о, Болгоуни”…

 „„

 

 


Река Дон тук е тиха, спокойна и красива. Диви патици играеха на воля във водите й, изсилваха се в гонитбата две по две – същински малки моторни лодчици.
Къщите около поречието (и край моста) са по-стари и по-бедни, но от вездесъщия гранит. Пред всяка къща – малка зелена площ…
Реката, особено на завоя над моста, прилича много на моята Ботуня…
Тук възрастен абърдинец заговори Сребрина. Оказа се, че е току що пенсиониран работник на църквата…

Сребрина го пита знае ли къде се намира църквата, в която е погребана Мери Робъртсън, първата любов на Джордж Байрон… Не знаеше.


4. ЗАМЪКЪТ ДЪНОТАР

1-ви ноември е. У нас, в България, празнуват Денят на будителите. Сутринта, в скайпа, поетът Людмил Рашев ми е написал: „Честит празник! Бъди жив и здрав!“
Стоян е подготвил за електронния вестник няколко снимки – как в Абърдийн шотландците празнуват Хелоин. Чудно е, че и у нас „новопредставлените“ управленци и шефовете на „новопредоставените им“ телевизии и издания се мъчат той да измести Денят на будителите.
Закусихме, пихме кафе и потеглихме – аз, Сребрина, Деси, Стоян и Хари – към… замъка Дънотар.
Като ни се нагледаха очите на красиви къщи от гранит, на ширни поляни и хиляди овце, на особена порода (като нашите артилерийски) коне, на бистри реки и чудновати, почти като нарисувани рибарски селища, пристигнахме на едно обозначено място в полето – гараж на открито, оставихме колата и вперихме поглед напред. Сред каменист хълм, като остров, към който водеше тясна стълбищна пътека („значи полуостров“- поправя ме Стоян!), се издигаше призрачното каменно „образувание“, наречено Замъкът Дънотар.

 

Мили Боже, мислил ли съм, че след тежката операция на левия крак, сред преминатата лъчетерапия ще мога да „превзема“ толкова голямо стълбище?! Вчера оперирания крак се „схвана“ при изкачването на петдесетината стръмни стъпала в Музея на затвора в Абърдийн, а сега – пред мен са първо в надолнище няколко стотици, после в нагорнище – още повече.
Но няма връщане назад. Стискам зъби и тръгвам… Красотата пред нас (този някогашен замък, морето, белите вълни в него, синьото бистро небе) те кара да забравиш болката докато вървим в надолнището. В най-ниското виждаме „отклонили се“ посетители да се радват на морските вълни, водораслите, пясъка, камъните, да се снимат… Те явно са били вече на замъка Дънотар… А за нас започва трудното изкачване. В него не виждаш нищо, само каменните стъпала пред теб, очертаващата се пропаст встрани… Като при всяко „изкачване“…
Фотоапаратите на младите „щракат“ непрестанно, аз съм раздвоен – между все по-затрудненото дишане, ускорения ритъм на сърцето и онова любопитство, което винаги ни обзема, когато стъпваме на нова земя, откриваме нови светове (макар и стари, както е в случая). Погледа се радва на невиждано до сега.

От бойниците и наблюдателниците, до които най-напред пристигаме, се вижда като на длан както цялата морска шир, така и всяка педя земя. …Замъкът Дънотар е построен на скалистият нос на североизточното шотландско крайбрежие, отстои на три километра (южно) от град Стоунхевън, графство Ейбирдъншир.
,„Dun“ на езика на пиктите, обитавали по времето на Римската империя Източна и Северна Шотландия, означава „крепост на хълма“ , „място на силата“.
Пиктите приели християнството през V век.
През XII век Дънотар е католически център. Първият параклис тук е осветен през 1276 година.
Слепия Хари, поет от XV век, твърди, че тук, в Дънотар, легендарният Уилям Уолъс подпалва църквата, в която са настанени войници от английски гарнизон.
От XIV век замъкът е под владение на силната шотландска фамилия – тази на графовете Маришал, които се грижели за безопасността на крал Джеймс II в парламента, отговаряли за различните церемонии. Най-вероятно крепостта е построено от първия граф Маришал – Сър Уилям Кийт. Тя е била основно защитно укрепление по време на якобинските бунтове.

През XVII век, когато победоносната армия на Оливър Кромуел напада Шотландия, тук, на това труднодостъпно (с пълна видимост от всякъде за пристигащи неканени гости) място, са укривани Кралските драгоценности на Шотландия, известни тогава под името “Честта на Шотландия” – кралската златна корона със скъпоценни камъни, кралският скиптър и меч…
И днес останалите руини от замъка, извисяващи се върху каменистия хълм в морето, подсказват, че той е бил непревземаема крепост.

 

 

 

 

…Ние дълго вървяхме край каменните сгради, изгледахме всичките седем, едно до друго, жилища за офицерите – с огнища, с прозорци в едната и в другата посока, със спални помещения на втория етаж. Сега „вторият етаж“ го няма, но се вижда къде са били местата на гредите, стоят, запазени са, долапите за вещи… В края на офицерските жилища е „сребърната стая“.
Църквата е просторна. В нея също има огнище – затопляна е.
Влизахме и в „затвора“. Тук, в едно помещение са „пребивавали“ 170 (сто и седемдесет) души. Това помещение им било за всичко – за дневна, за сън, за всякакви нужди…
Минахме през каменната столова, разгледахме мястото за печене на хляб, „кухнята“, в която се готвело…
На другия край, преди да се навлезе в дворцовата площ, са складовете.


Дворецът… Както навсякъде по света, най-уютно и просторно, най-богатско и най-пазено е мястото на „големството“. На всеки ъгъл – бойници. И наблюдателници. Особено сме впечатлени от Кулата – точно тук, на това място са били скрити кралските съкровища. Тук е пазена и опазена кралската корона и скиптърът.
Казват ни – кралското съкровище е създадено в Италия и Шотландия. Оливър Кромуел се опитал да стигне до него, но шотландците са народ патриотичен – правят всичко по силите си, пазят съкровището „като зеницата на очите“ в замъка Дънотар, после – под пода на близката църква. През 1707 г. кралското съкровище е заключено в една от залите на Замъка Единбург. И е забравено там. През 1818 година, с височайше позволение, шотландският поет и писател Уолтър Скот разбива заключената стая и сандъка, в който е лежало 111 години.
Днес то се пази в Замъка на Единбург, столицата на Шотландия.
… Много дълго се взирахме както в това, което беше пред очите ни, така и назад във времето… Гледката от тук – и към морето, и към сушата – е неповторима. Както и към историята, към нас самите…


5. ХУДОЖЕСТВЕНАТА ГАЛЕРИЯ НА АБЪРДИЙН

29 октомври 2014 г.

Като есенни листа мечтите и щастливите мигове потрепват в душите ни и се откъсват от нас, летят надолу-нагоре, носени от вятъра на времето и  накрая се приземяват. Ние ги пазим, като онези листа в хербария, и само когато разгръщаме дневниците на спомените – потръпваме от миналото щастие, надявайки се, че то по някакъв начин ще се повтори.

…Така и аз сега връщам  светлите часове и дни, прекарани заедно с децата ми, сред постигнатото от човешкия талант и достойнство…

…Прекрасната сграда на Художествената галерия на Абърдийн се намира на стотина метра от квартирата на Сребрина и Хари. “Съседи“ са й Театъра и Градската библиотека, известната Юнион терас Гардър, паметникът на Робърт Бърнс… Сградата е построена по архитектурен план и дизайн на Александър Макензи през 1884 година.
Веднага след входа посетителят попада в огромна зала. Гранитните колони, които я ограждат, са от различен цвят гранит, добити от кариери в района на Абърдийн и подарени от нефтените компании.

Първото голямо дарение Художествената галерия получава през 1900 година – колекция на богатия местен търговец Александър Макдоналд.
Няма да прибързваме с оценки, но щом в една градска галерия има над двадесет шедьоври от най-големите художници на света – значи си я бива. А тук са изложени картините на Пиер Огюст Реноар „La Roche-Cuyon“ (1887 г.), на бащата на импресионизма Клод Моне – „Изглед от пристанището“, „La Fatise a Fekamp“, на Хенри Матис – „Урок по пиано“, на Едгар Дега – скулптурния портрет „Момиче от спортното“, на Едуард Виенард – „На партия карти“, на Пиер Бонард, на Едуард Мане, на Емилио Греко, на Люсиен Писаро,на Търнър, на Анри де Тулуз-Лотрек…


Хенри Матис – “Урок по пиано

Георг Хичког – “Майчинство”

Люсиен Писаро – “Оливай,. Сутрин…”

Жулиен Диленс – “Брат и сестра”

 

Постоянната колекция на Галерията включва богата палитра от творби на британски художници: Рейбърн, Хогарт, Рейнолдс и др.
Ако се вгледаме и в художествените постижения на Уйлям Холман Хънт – „Минало и настояще“, на Джон Еверет Миле – „Ясни очи“ (преди години в Лондонската национална галерия видях и бях впечатлен от „Христос в къщата на родителите му“ и от онази „Офелия“ от лилии в езерото… от същия автор), на лорд Джон Джейсън – „Автопортрет“, на Джеймс Гърни – „Малката пастирка“, на Вилиям Мосин – „Абърдийн“, на К. К. Робъртсън – скулптурата на пясъчник, с много изчистени форми –„Ева“, на Робърт Бруж – червената дама „Мис Долли Кромбие“, на Ерих Хофман (Австрия) – портрет на авторът на „Пет зелени вълни“, новелиста Джордж Макай Браун, рисунките върху черен фон на Роза Александър, произведенията на Силвия Госе, на Даниел Хоирст,.. то Абърдийнската градска галерия ще се окаже сред сериозните и богати художествени институти.

Ерик Хофман – Портрет новелиста Джордж Макай Браун

Ед. Дега –  „Момиче от спортното”

Тук са представени с достатъчно и запомнящи се произведения броещите се за „първи авангардисти“…

Кои са те? В средата на XIX век Уйлям Холман Хънт основава т.н. Прерафаелитско братство (или прерафаелити) в което са Джон Миле, Данте Габриел Росети, после се присъединяват Уйлям Майкъл Росети, Фредерик Джордж Стивънс и Томас Уолнер – обединява ги влечението към естетиката на Средновековието, отхвърлят „механистичния“ подход, възприет от маниеристите, появили се след Рафаел и Микеланджело. Според тях класическите пози и „елегантните“ композиции на Рафаел са покварили академичното преподаване на изкуството. Противопоставят се на основателя на кралската академия на изкуствата Джошуа Рейнолдс. Главният им стремеж е към детайлните наситени цветове и сложните композиции. И макар че не успяват да възвърнат силата на религиозната живопис, че оставят слаба следа в изкуството (все пак – допринасят за налагането на книгата като художествено единство на текст, шрифт, илюстрация), навремето си се броели за първото авангардно движение. Най-видните сред „първите авангардисти“ са Данте Габриел Росети, Джон Ръскин, Уилям Морис, Джон Колиър, Форд Мадок Браун, Едуард Бърн – Джоуис.

 

Емилио  Греко – “Седяща жена”

 

В залата за декоративните изкуства (приземния етаж) ни задържа задълго невероятната колекция от Абърдийнско сребро…
Ще идваме пак и пак – нито може да се изгледа, нито да се възприеме и осмисли за ден и за седмица това богатство…


6. РОДИНО, ПРИЛАСКАЙ ДЕЦАТА СИ!… ПРИЯТЕЛИ, КАЗВАЙТЕ НАВРЕМЕ ЗАСЛУЖЕНАТА ДОБРА ДУМА…

Гражданите на Абардийн не се плашат от вятър и дъжд, градът живее в особен ритъм, ала слънчев ли е денят, оживлението и красотата му са невероятни.
Днешният ден е слънчев и затова преди да тръгнем към планираното посещение в Колежа, в който учи Сребрина, ще спрем на улица „Юнион терас“, която води от Театъра, Художествената галерия и Градската библиотека към Юнион Терас Гардън, паметникът на Робърт Бърнс и грандиозния паметник на Едуард VII. От дясно са сградите на хотел „Меркурий“, Savings bank и Denburn chauze. Срещу тях, на тротоарното платно е паметникът на Робърт Бърнс.
Гледката е великолепна – паметникът се проектира върху отсрещната кула в бакърен оттенък, както и върху блесналите островърхи кубета на Slains Castle, както и на църквата „Свети Никола“. В Абърдийн, а и в цяла Шотландия почитта към творчеството на Робърт Бърнс е голяма, „обгърнат“ е поета от истинска, всенародна любов…

Паметникът на Робърт Бърнс

 

Паметникът на Едуард VII

От дясно, на паметника, в ниското, е знаменитата Юнион терас Гардън. Юнион терас е любимо място за отдих. В топлите и слънчеви дни по алеите, сред зеленото царство и цветните лехи, се разхождат млади и стари, влюбени се усамотяват, изморени от градската шетня присядат на десетките пейки… Аз минавам почти всеки ден тук – на път от квартирата на Сребрина – към работното й място в магазина от веригата “Cancer Research“- Кенсър Рисърч (Изследване на рака). Когато не вали и е по-топло обичам да се разхождам по тази улица, направил съм десетки снимки… И все връщам казаното при търсенето на къщата Хонибрей (където е потръпнало сърцето на Джордж Байрон по Мери Робъртсън) – „къщата е бутната, а камъните са използвани при строителството на Юнион терас“…

…Колежът на Сребрина е в нова сграда, в Новия Абърдийн. Тук се провеждат и краткосрочни, едногодишни и двугодишни курсове – езикови, но и подготвителни – за работа в администрацията, фотография, журналистика…

 

 

Искам да видя къде е учебната й стая и тя ме повежда – през просторното фоайе, в което „течаха“ ремонтни работи, но след него всичко е подредено и изчистено. Вървим, по елегантно стълбище, по светъл коридор … Уютно е, топло е, чисто е, създадени са всички условия колежаните да се подготвят за утрешните си отговорности. След учебната стая, влязохме в богатата библиотека, която има перфектни с удобствата си читални, съвременни технически пособия. Колежът има свое радио, театър, художествени състави…
Уговорила е дъщерята среща с три българки и за да сме точни тръгнахме към централната част на Абърдийн. По главната улица, Юнион стрийт, тя ме запознава с момче от курса им по английски. Македонец, с български паспорт и двойно гражданство. Говори чист български език. И на лицето му – най-добронамерената усмивка:
– Аз съм си българин. Македонец – българин. Българин – македонец.
Хвали ми българо-македонецът Сребрина – не само го защитила, а организирала и колегите да застанат на негова страна пред университетските власти, когато го отстранявали от курса, защото Македония не е член на Европейския съюз…
– Верна е мъдростта, че кръвта вода не става – ние сме си една кръв! – казва и очите му искрят. И хем споделя труден епизод от престоя си в шотландският град, а усмивката не слиза от лицето му.
Сребрина го кани:
– Ела с нас, имаме среща с българки.
– Не мога – работодателят ще ме изхвърли на часа от работата.
Работодателят…
Да знаят нашите политици какво „дело“ „сътвориха“ в годините на Прехода… От напусналите близо два милиона българи, най-вече млади хора, много малка, бих казал нищожна част, работят онова, за което са подготвяни. А повечето са с висше, полувисше и средно образование, държавата България е „вложила капитал“ в подготовката им… Те във Великобритания, Испания, Германия, Италия, Гърция, Кипър и пр. работят като келнери, миячи на чинии, на къщи, на тоалетни, гледачи на болни и възрастни хора, берачи на ягоди, строителни работници, обслужващ персонал. Това са хора, на които, ако се възползваме от думите на Херцен „положението им е много по-долу от достойнството им.“.


Напоследък „на гурбет“ заминаха лекари и медицински сестри, и е естествено България да изпитва остра нужда от медицински кадри.
Защо „побегнаха“ толкова българи от България? Огромната част – поради липса на работа в родината. Стотиците „приватизирани“ заводи и предприятия не проработиха, повечето бяха унищожени, продадени за скрап, или все още стоят… като призрачни паметници на „не свършващия преход“. Новобогаташи, „замогнали се“ за една нощ, станаха едни средно никакви хора, които не знаеха (и още не знаят!) какво да правят с подареното им богатство. Празните гнезда – селата ни, гледат мрачно към политиците и умолително към Съдбата, към Бог! „Възкръснаха“ бандитите, крадците… Най-често срещаните „щастливци“ – задоволените от собственото си незнание… От мечтата за щастлива бъдност останаха трохи… И само плахата надежда все още мъждука зад тъмни килери и зимници, случайно оцеляла сред всеобщото оскотяване…
Затова!
Разбира се – тръгнаха „по света“ и българи, зарадвани от света без граници, които търсеха друга, по-висока реализация…
Писал съм – при срещи нашите „гурбетчии“ са хвалят, че парите, които изкарват тук, са много повече от онова, което биха получавали у нас, ако си намерят работа. Хвалят подредеността на живота в тези страни, спазването на законите. Ала вечер сънуват родните места, мечтаят да „се заимат“ и да потеглят към своите… Тъгата по родината е голяма… И най-трудният, и без отговор, въпрос е: – Защо Бог е винаги далече, а Дяволът – близо?
Жените от нашата среща са само малка част от тази мъка.
Т. от Варна живее в Абърдийн вече тринадесет години. Бивш спортист, състезател, тук готви на възрастен човек срещу ползването на безплатна квартира. Три години учи в Колежа, получава стипендия от 270 паунда (общината подкрепя обучаващите се), ала вече няма право на стипендия. Работила е известно време като чистачка в кафе, сега мие в частни къщи, изкарва допълнително по 70 паунда…

 

   Стария университет – сега Община Абърдийн

Г. е от нашия град Враца. Млада е, 24 годишна. Прави пици. Тази нощ е направила 400. Едва се удържа да не заспи на масата.
Е. е чистачка в онкоболница. Омъжена за абърдинец нещата били „о,кей“, казва самата Е., докато той бил работник на платформите – заплата голяма, оправяли се без тя да работи. Но се поболял. И всичко се обърнало „с краката нагоре“…

… Разплащаме се и излизаме от топлата пазва на кафенето.
Шептя им:
-В доскоро синия, сега почернен тиган на небето, небесният Владетел си пука пуканки. Хиляди, милиони звезди-пуканки обсипват небесния простор…
– А долу ние – неразпукналите „циганки“ – се „печем“ на огъня на живота! – казва едната от тях.
– … И много рядко някоя от нас завистливо ще вдигне очи и ще помечтае за онова, което не идва и не идва в живота ни…
Родино мила, приласкай децата си, те очакват твоята майчинска милувка и добрата ти дума!
Приятели, братя мои, казвайте често на децата си, на най-близките си хора, че ги обичате! Така ще им е по-лесно и те да ви кажат добрите думи, които имат за вас. Помагайте им да са щастливи.

Добрата дума има особено въздействие върху човека. Добрата дума лекува. Вярвайте ми – добрата дума е най-великото лекарство. Тя дава крила и сила.
Казвам това, защото аз също имах „вътрешни спирачки“ и не изразявах докрай огромната си, понякога и болезнена обич… И първа „премина границата“ дъщерята. Сега връщам думите й, казани преди години, в холандския град Амърсфорд:
– Щом дойдете тук – слънцето започва да свети силно, топло е, светът става друг – по-хубав. Езикът, на който говорим, е най-прекрасният и жадуван. Разбираш всичко… Значи България е там, където сме заедно, тогава – когато сме заедно. Отечеството е тук, до нас и в нас.

 

Но няма как винаги да сме заедно.
… Сега, като стоя сам в абърдийнската им квартира и наближава 8-ми март, се чувствам „щастливо задължен“ да кажа думи най-вече за моята дъщеря Сребрина, за приятелката на Стоян – Десислава, на поетесите Яна Кременска и Надя Попова, на Маргарита Петкова и Камелия Кондова, на Надежда Захариева и Елка Няголова, на Лили Качова и Юлия Пискулийска, на Ралица Челебонова и Полина Лазарова, на Виктория Иванова и … колко много значат за мен. Както и на отвъдните – Елисавета Багряна, Дора Габе и Лиана Даскалова – с каква любов обгръщаме тях и творчеството им! Научени да защитаваме и обичаме хората, които виждат отвъд хоризонта!
Прелиствам старите бележници, връщам спомени… Със сина Стоян сме честитили на Сребрина и Хари пролетта – 22 март 2013 г.: „Честита пролет! Изпращаме ви всичките врачански цветя, които са нацъфтели сега – кокичета, минзухари, синчец, теменужки…(дори Кукулат-старец, дето не знаете какво е…) – да сте здрави, да сте жизнерадостни, да сте щастливи. Прегръщаме ви. Обичаме ви!“
Писал съм на Сребрина и Хари, за да им честитя Коледните и Новогодишни празници:: „Мили мои, Сребрина и Хари,
Моля Бог и Природа, Земя и Небе – да ви даде здраве и успехи, ненамаляващо любопитство към света, тръпки от радостни изживявания и възможното най-голямо щастие през идващата Нова година. Вие заслужавате всичко това. Защото сте най-добрите деца на света, защото носите най- желаното от родители, приятели, другари – обич, упоение от борбата за другите, вярност и човещина, добродетели…
Аз ви обичам и макар и далеч , ежеминутно съм с вас!
Прегръщам ви!
Честита Коледа! Честита Нова година!
Враца, 24 декември 2014 г.
И съм получил ето този отговор: „От сърце ти благодаря , татко. И ти да си ни жив и здрав, и да пишеш, и да не спираш… А ние сме такива, защото имаме най-страхотните родители на света. Добре е, че не ви разочароваме. Дай Боже да е така винаги!“
Заради статия на Сребрина и Стоян, по случай 70-годишнината ми, която е печатана във електронния вестник „Зов за истина“ и в книга втора на „Ранни дългове“, някогашния концерт-майстор на Врачанската и на Дрезденската филхармонии Илия Луканов ми казва по телефона: “Ти не знаеш какви златца имаш. За пръв път виждам деца да пишат с такава любов и така за родител.”
Милият Илия Луканов … Аз ли не знам!
Всеки баща може да мечтае да има такава дъщеря и такъв син. Аз ги имам.
Писал съм в „Дай ,Боже, всекиму или Гледайте небето над България“: „В един такъв ден Мими, приятелка на Сребрина, от България питаше какво е времето при нас. И тогава Сребрина изрече:
– Какво може да е времето, когато мойте слънчица са тук. Слънчево, прелестно.
Мими сигурно й казва, че в София е захладняло.
– То е, нали ти казвам, защото мойте слънчица са тук! Като се върнат, слънцето ще е в България…“
… Аз седях щастлив и тръпен в холандската им къща и връщах вътрешния монолог на баба Анна от “Последен срок” на Валентин Распутин и «светлото и радостно чувство”, което изпитва от думите на своята дъщеря Танчора. (Писал съм за това в „Ранни дългове”- книга първа)… “Ти, мамо, си герой… Защото си ме родила и сега аз живея, а ако не беше ти, никой нямаше да ме роди и аз нямаше да видя бял свят”. Танчора се смееше, подбираше и галеше косата на баба Анна. “Я стига!” – престорено се сърдеше старата жена. – Дрънкаш врели – некипели, дрънкаш, а кое как е и сама не помниш”. “- Не, помня. Ти наистина си ни юначина, ти не знаеш каква си ни юначина, ти си най-добрата от всички. Кажи, ние добри ли сме, или не?” “Не казвам, че сте лоши”. “Значи сме добри. И то е все от тебе, никой друг не би могъл да роди и отгледа такива добри хора, никой – така да знаеш. На нас страшно ни провървя, че те имаме. Кой друг има такава майка като нашата? Така е”. Старата жена примираше и се объркваше, тя не знаеше такива думи да се говорят на глас, едва ли някой ги беше произнасял още на село, където не бяха свикнали към нежности… “Ти ще ни живееш много, много, най-много от всички, защото си най-добрата и ние няма на никого да те дадем, на никаква старост”.
Такива думи и у нас не се говорят на глас, или много рядко се изговарят…


Валентин Распутин е мой връстник. Не смея да кажа, че сме приятели, виждали сме се на неговата земя и в тия срещи са прескачали искри на приятелство и духовно родство. Радвал съм се на литературните му успехи. Когато излязоха “Живей и помни” и “Последно сбогом” бях щастлив и черпех литературни събратя, все едно че бяха мои книги. *
Сега само ще допълня, че нищо не ни пречи да кажем добрата дума на всеки, който я е заслужил. И си мислех, в този много подреден и красив град на „равната земя”, колко неизказано щастлива щеше да е Елена, ако беше с нас. Елена я няма, но всъщност я има – вградена в чувствителността, в постъпките на Сребрина и Стоян…


Дай, Боже всекиму деца като дъщерята Сребрина и сина Стоян.
Те наистина са невероятни…
Ние нямаме милиони (ние и хиляди нямаме). Но с милиони не може да се купи това, което имаме.“**

…Често си спомням как моят баща, като прекопаваше редът с царевица, се обръщаше назад, гледаше царевичните стебла и казваше: „Гледай, как се смеят, мамините!” Около човека също има какво да се окопае, за да може душата му да се „усмихне”, да се смее.

…Аз също се обръщам сега назад и спомням как в една лятна привечер у нас, във Враца, като говорех че най-хубавата любов е неосъществената, Сребрина каза:
– За мен най-хубавата е осъществена!
На Хари му стана приятно, както казват по нас – „сигурно му пораснаха ушите“. И, както му се скарва по някой път, и както се поизостря тона при небрежност, и както преминава в щипка нежност – те продължават да вървят ръка за ръка през живота, като съумяват да запазят най-доброто у себе си, да се радват на изгреви и залези, на снежната белота и на синевата на морето, с тревога пред всекидневните му полети и с радост след всяко завръщане, с капчиците щастие, което си даряват един другиму, и което даряват на близки и приятели.

–––––––––––––
* Когато в март 2015 г. Валентин Разпутин се поболя и бе приет в московска клиника в състояние на кома, писах „Дръж се, брате Валентине!“ Публикувах материала в 23.50 ч. Писаха ми приятели, че в същия час потрепнало лицето му в нещо като усмивка и… си тръгнал от земния свят.
** „Ранни дългове“, книга първа, 2005 г.

 


7. „СТРАХОВИТИЯТ“, „МАГЬОСНИЧЕСКИЯТ“ ЕДИНБУРГ

***
В 9 часа на 30 декември 2015 г. тръгнахме за Единбург. По телевизията предупреждаваха, че над Шотландия „връхлита“ бурята Франк. Ние, смятахме, че ще я преодолеем, решителни бяхме… По пътя дъждът се усили, видимостта намаля. Усилваше се и вятърът – на моменти ставаше толкова яростен, че отместваше колата на пътя.
Май, помислих си, взе да се сбъдва писаното от Шон О, Конъри и Мъри Григър: “страховит“, „зловещ“, „магьоснически“, ще е този Единбург… Но на инат продължихме – минахме Стоунхейвън, стигнахме Нютън Хил, където живеят приятелите на Сребрина и Хари – Михаил и Ана и… се върнахме. Хари, до вчера военен човек, не е свикнал да се дава, да се връща не стигнал до мястото, към което се е отправил, но заради мен и заради Сребрина пое обратния път. И за да не се е „дал“ съвсем, ни заведе на крайбрежието – погледахме „разбунтувалото“ се Северно море. Сребрина, Хари, Деси и Стоян влязоха в един магазин, а аз останах в колата, която силният вятър отново „отбутваше“ от пътя.


И взех да връщам прочетеното… В „Шотландска готика” Шон Конъри и Мъри Григър пишат: „Старият град е „зловещ“ (eerie), „страховит“ (gruesome), „съдбоносен“ (weird), „магьосник“ (warlock) – не е ли странно, че всички тези мрачни думи, свързани със свръхестественото, са от шотландски произход. Те са готическият дар на Шотландия за англичаните. Ако се изкачите по изтърканите през вековете каменни стъпала на Наблюдателната кула в горния край на Роял Майл, всякакви подобни определения просто ще започнат да се набиват в очите ви. Особено ако достигнете върха на кулата, където е разположена потъналата в сенки „Камера обскура“ и надникнете надолу през тайнствения полумрак. Тогава пред очите ви бавно ще започнат да се очертават, изложени сякаш на гигантски поднос, добре подредените улици на Новия град, строен в неокласически стил. Ако погледът се зарее отвъд двете копия на антични храмове, подслонили Националните галерии на Шотландия, няма да е трудно да си представим Стивънсъновия доктор Джекил, обитаващ това изискано средище на Просвещението.
После, когато операторът завърти обектива на викторианския перископ към покривите на сгушените една в друга готически сгради на Стария град, ще е също толкова лесно да извикаме в съзнанието си демоничното второ Аз на добрия доктор, злодея мистър Хайд, промъкващ се из тесните улички, които водят към Роял Майл…”
Прочутия шотландец Шон Конъри всъщност се казва Томас и е роден на 25 август 1930 г. в Единбург. Баща му Джоузеф Конъри е шофьор, майката- Еуфамия Маклийн – чистачка. Преди да стане „светило”, „звезда”, Шон Конъри работел като млекар, шофьор, общ работник, модел в Колежа по изкуство, изработвал е ковчези …
Колко творци могат да се похвалят с такава постъпка: Конъри дарява целия хонорар от участието си във филма „Робин Худ – Принцът на крадците” за благотворителност. Може би не много от почитателите му в света знаят, че е член на Шотландската национална партия. В началото на ХХI век, през 2003 година, заявява, че няма да се върне у дома, докато Шотландия не получи независимост от Англия.
Шон Конъри дебютира в киното през 1962 г. с “Доктор Не” . Последваха “От Русия с любов” , “Златният пръст”, “Мълнията”, “Живее се само два пъти”, “Диамантите са вечни”, „Никога не казвай никога”, “Шотландски боец”, “Недосегаемите”, “Името на розата”, “Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход”, “На лов за Червения октомври”…
Многобройните му почитатели по света няма да го забравят като Даниъл Дрейвът в “Човекът, който някога беше крал”, Агамемнон в “Бандити във времето”, Ричард в “Робин Худ – Принцът на крадците”, Артур в “Първият рицар”. И най-вече – в емблематичните му въплъщенията в Джеймс Бонд…
Младите се държат за ръце, под напора на вятъра с мъка отварят вратите на колата, „гмуркат се в нея“ и гласът на дъщеря ми прокънтява:
– Ехо! – Тук ли си, вятърът не е шега, отместил те е, заедно с колата, към средата на пътя!
Хари се ядосва – до сега не му се е случвало, по никаква причина, да се връща от път по шосе…
Опитвам се да „разсея“ ядовете, казвам – аз съм виновен, не се сетих да помолим Майкъл Скот… Обяснявам, че месец преди да дойда в Абърдийн съм завършил един „къс“ от книгата „Съдии на таланта“ за Майкъл Скот – забележителен ум, философ, математик, лекар, преводач, автор на учебници по алгебра и езотерика. Скот поддържал връзка с най-големите умове в Испания и Сицилия. Превел десетки арабски и еврейски текстове. Ходел облечен в арабски роби. Математическите му книги били не само загадъчни, те са неразбрани от мнозина съвременници. И сериозните му научни постижения са загърбени – заради носещите се легенди за магьоснически занимания. За него Уолтър Скот пише в „Песента на последния менестрел“:
Във тез земи красиви опознах тогава
и Майкъл Скот, магьосник с лоша слава…
„Славата” му е жива още. Има предание, че разсякъл хълмовете Ейлдън на три (въпреки че местността от римско време носи името Тримонциум). Друго предание гласи, че както се молел в пещера в Испания, „накарал” камбаните на „Нотр Дам“ в Париж да забият. Дори Данте Алигиери, в „Божествена комедия“, пише за Майкъл Скот – там той върви заднешком към преизподнята… Но е единствения шотландец, описан в „Ад“:
А онзи дребний, който там страни,
е Скот Мишел: с лъжлива си наука
той вред е бил достигнал да гърми.
Нищо не костваше да го помолим, смея се, но не се сетих …

Майкъл Скот починал около 1235 година. Погребали го в абатството Мелроуз, а заедно с него погребали и книгите му, да не би да ги отворят читателите отново и да потече реката на злонамерените демони…
На смъртен одър като бе едва,
у Майкъл се събуди съвестта…
Аз закопах Всевластната му книга,
та ничий взор до нея да не стига…

След три дни, на 2 януари 2016 г. отново тръгнахме за Единбург. В Абърдийн валеше дъжд, имаше силен вятър, а прогнозиращите времето предупреждаваха за възможни наводнения по пътя за столицата. Беше ясно, че ще вървим, че вече връщане няма да има. И Сребрина, взе да се „обръща“ към Майкъл Скот:
-Ако си оня човек, Майкъл Скот, направи така, че да спре дъжда и вятъра докато видим Единбург и обиколим Стария град… Пък като си тръгнем – нека си вали пак!
Ние се подсмивахме, но дъждовната пелена понамаля, и когато минавахме край град Дънди вече оглеждахме завистливо как шотландците са обработили всяка педя земя, как в мокрите зелени „пасища“ се белеят като „пуканки“ стотици ли, хиляди ли овце, и „загърнати“ в топли одежди коне от наричаната у нас „кавалерийска“ порода.


Пътят до столицата е близо три часа. Дъждът и вятърът се усилиха, Сребрина повтаряше нейното си:
-Айде, Майкъл, ако верно имаш такива сили – спри дъжда и вятъра докато разгледаме това, за което сме тръгнали, после може пак да си вали!
И като в приказките – когато наближавахме Единбург небето взе да се прояснява, а половин час по-късно шотландската столица ни посрещна без дъжд и вятър:
– Майкъл, велик си! – не криеше радостта си Сребрина.

…. Единбург.
Улицата Роял Майл се вие като змия сред старинните здания и води нагоре, към Наблюдателната кула и Замъка, издигнат на върха на изгаснал вулкан.

 

Тук постоянно е „море от хора“, дошли от всички краища на страната и от всички краища на света, за да се „запознаят“ да постоят, да усетят и заснемат това съсредоточие на историческа болка, падение, но и на възход … В Старият град… са се прегърнали, сгушили са се една в друга малки сгради по тесните улички, изпълнени в готически стил. „Запечатали“ са те много от миналото, от мъката, но и от величието на шотландския народ.

 


Купуваме билети за „разходката“ из Стария град, която, казват ни, ще е след двадесет минути. Отиваме в отсрещното кафе, хем да се подкрепим, хем да сме „защитени“ от острия вятър, който тази сутрин е немилостив. Посетителите в кафето са предимно млади хора, с леко облекло – тениски или блузи и яке. Тук всички ходят по-леко облечени, по-издръжливи са на вятър и хлад, нищо че зимата у нас е много по-студена. Лицата са спокойни, няма я оная напрегнатост, която се забелязваше в пътуващите наши сънародници в самолета.
След кафето се върнахме там, от където започва „разходката“ из старината на Единбург. Пое ни млад, около двадесет – двадесет и петгодишен мъж, нашият гид, или екскурзовод, или артист. Облечен бе тъкмо като актьорите от Шекспировия театър, обясняваше, разказваше с апломб…
Като „обикаляхме” подземния лабиринт от улички „Мери Кинг“ („призрачните обиколки“ на Единбург), усещах теснотата на жизненото пространство, в което са живели гражданите на Единбург през ХVII век. Задушната подземна въртележка ни показваше един ужасяващ с трудността си живот. Тесни метър, метър и половина улички водеха до облицовани с камък стени на едностайните къщи, в които са живели по шестнадесет – двадесет човека, без прозорци, без тоалетни, без маси, столове, огледала, без…
И пак се връщам на споделяната вече мисъл, че и в Англия, а ето и тук в Шотландия – хората умеят да показват и на своите, и на чужденците-туристи всичко стойностно от своята история, индустрия, строителство, творчески, научни, спортни постижения.


Когато през осемнайсети век започнало строителството на сградата на Единбургската община, тези „пасажи” от домове били заравнени и запечатани отгоре, а помещенията и магазините под нивото на улиците останали.
Сега ние вървим из тях, и хем ни е интересно да разберем повече за „оня живот“, за чумата, която покосила по-голямата част от жителите на Единбург, за мъката и трудностите, през които е преминал шотландският народ, хем е огромно желанието по-скоро да излезем навън, на въздух – сред широките, прекрасни днешни улици и булеварди на Шотландската столица.

 


Контрастът с новия град е невероятен, „варварски”, както е писал роденият в Единбург Стивънсън.

(с л е д в а)


 

 

Related Articles

Leave a comment

You must be logged in to post a comment.

Back to Top