Шотландия – страна посестрима на България  	6. РОДИНО,  ПРИЛАСКАЙ ДЕЦАТА СИ!… ПРИЯТЕЛИ, КАЗВАЙТЕ  НАВРЕМЕ ЗАСЛУЖЕНАТА ДОБРА ДУМА…

Шотландия – страна посестрима на България 6. РОДИНО, ПРИЛАСКАЙ ДЕЦАТА СИ!… ПРИЯТЕЛИ, КАЗВАЙТЕ НАВРЕМЕ ЗАСЛУЖЕНАТА ДОБРА ДУМА…

Водещи новини, Свят 0 Comment 68

Марин БОТУНСКИ

Гражданите на Абардийн не се плашат от вятър и дъжд, градът живее в особен ритъм, ала слънчев ли е денят, оживлението и красотата му са невероятни.
Днешният ден е слънчев и затова преди да тръгнем към планираното посещение в Колежа, в който учи Сребрина, ще спрем на улица „Юнион терас“, която води от Театъра, Художествената галерия и Градската библиотека към Юнион Терас Гардън, паметникът на Робърт Бърнс и грандиозния паметник на Едуард VII. От дясно са сградите на хотел „Меркурий“, Savings bank и Denburn chauze. Срещу тях, на тротоарното платно е паметникът на Робърт Бърнс.
Гледката е великолепна – паметникът се проектира върху отсрещната кула в бакърен оттенък, както и върху блесналите островърхи кубета на Slains Castle, както и на църквата „Свети Никола“. В Абърдийн, а и в цяла Шотландия почитта към творчеството на Робърт Бърнс е голяма, „обгърнат“ е поета от истинска, всенародна любов…

Паметникът на Робърт Бърнс

 

Паметникът на Едуард VII

От дясно, на паметника, в ниското, е знаменитата Юнион терас Гардън. Юнион терас е любимо място за отдих. В топлите и слънчеви дни по алеите, сред зеленото царство и цветните лехи, се разхождат млади и стари, влюбени се усамотяват, изморени от градската шетня присядат на десетките пейки… Аз минавам почти всеки ден тук – на път от квартирата на Сребрина – към работното й място в магазина от веригата “Cancer Research“- Кенсър Рисърч (Изследване на рака). Когато не вали и е по-топло обичам да се разхождам по тази улица, направил съм десетки снимки… И все връщам казаното при търсенето на къщата Хонибрей (където е потръпнало сърцето на Джордж Байрон по Мери Робъртсън) – „къщата е бутната, а камъните са използвани при строителството на Юнион терас“…

…Колежът на Сребрина е в нова сграда, в Новия Абърдийн. Тук се провеждат и краткосрочни, едногодишни и двугодишни курсове – езикови, но и подготвителни – за работа в администрацията, фотография, журналистика…

 

 

Искам да видя къде е учебната й стая и тя ме повежда – през просторното фоайе, в което „течаха“ ремонтни работи, но след него всичко е подредено и изчистено. Вървим, по елегантно стълбище, по светъл коридор … Уютно е, топло е, чисто е, създадени са всички условия колежаните да се подготвят за утрешните си отговорности. След учебната стая, влязохме в богатата библиотека, която има перфектни с удобствата си читални, съвременни технически пособия. Колежът има свое радио, театър, художествени състави…
Уговорила е дъщерята среща с три българки и за да сме точни тръгнахме към централната част на Абърдийн. По главната улица, Юнион стрийт, тя ме запознава с момче от курса им по английски. Македонец, с български паспорт и двойно гражданство. Говори чист български език. И на лицето му – най-добронамерената усмивка:
– Аз съм си българин. Македонец – българин. Българин – македонец.
Хвали ми българо-македонецът Сребрина – не само го защитила, а организирала и колегите да застанат на негова страна пред университетските власти, когато го отстранявали от курса, защото Македония не е член на Европейския съюз…
– Верна е мъдростта, че кръвта вода не става – ние сме си една кръв! – казва и очите му искрят. И хем споделя труден епизод от престоя си в шотландският град, а усмивката не слиза от лицето му.
Сребрина го кани:
– Ела с нас, имаме среща с българки.
– Не мога – работодателят ще ме изхвърли на часа от работата.
Работодателят…
Да знаят нашите политици какво „дело“ „сътвориха“ в годините на Прехода… От напусналите близо два милиона българи, най-вече млади хора, много малка, бих казал нищожна част, работят онова, за което са подготвяни. А повечето са с висше, полувисше и средно образование, държавата България е „вложила капитал“ в подготовката им… Те във Великобритания, Испания, Германия, Италия, Гърция, Кипър и пр. работят като келнери, миячи на чинии, на къщи, на тоалетни, гледачи на болни и възрастни хора, берачи на ягоди, строителни работници, обслужващ персонал. Това са хора, на които, ако се възползваме от думите на Херцен „положението им е много по-долу от достойнството им.“.


Напоследък „на гурбет“ заминаха лекари и медицински сестри, и е естествено България да изпитва остра нужда от медицински кадри.
Защо „побегнаха“ толкова българи от България? Огромната част – поради липса на работа в родината. Стотиците „приватизирани“ заводи и предприятия не проработиха, повечето бяха унищожени, продадени за скрап, или все още стоят… като призрачни паметници на „не свършващия преход“. Новобогаташи, „замогнали се“ за една нощ, станаха едни средно никакви хора, които не знаеха (и още не знаят!) какво да правят с подареното им богатство. Празните гнезда – селата ни, гледат мрачно към политиците и умолително към Съдбата, към Бог! „Възкръснаха“ бандитите, крадците… Най-често срещаните „щастливци“ – задоволените от собственото си незнание… От мечтата за щастлива бъдност останаха трохи… И само плахата надежда все още мъждука зад тъмни килери и зимници, случайно оцеляла сред всеобщото оскотяване…
Затова!
Разбира се – тръгнаха „по света“ и българи, зарадвани от света без граници, които търсеха друга, по-висока реализация…
Писал съм – при срещи нашите „гурбетчии“ са хвалят, че парите, които изкарват тук, са много повече от онова, което биха получавали у нас, ако си намерят работа. Хвалят подредеността на живота в тези страни, спазването на законите. Ала вечер сънуват родните места, мечтаят да „се заимат“ и да потеглят към своите… Тъгата по родината е голяма… И най-трудният, и без отговор, въпрос е: – Защо Бог е винаги далече, а Дяволът – близо?
Жените от нашата среща са само малка част от тази мъка.
Т. от Варна живее в Абърдийн вече тринадесет години. Бивш спортист, състезател, тук готви на възрастен човек срещу ползването на безплатна квартира. Три години учи в Колежа, получава стипендия от 270 паунда (общината подкрепя обучаващите се), ала вече няма право на стипендия. Работила е известно време като чистачка в кафе, сега мие в частни къщи, изкарва допълнително по 70 паунда…

 

   Стария университет – сега Община Абърдийн

Г. е от нашия град Враца. Млада е, 24 годишна. Прави пици. Тази нощ е направила 400. Едва се удържа да не заспи на масата.
Е. е чистачка в онкоболница. Омъжена за абърдинец нещата били „о,кей“, казва самата Е., докато той бил работник на платформите – заплата голяма, оправяли се без тя да работи. Но се поболял. И всичко се обърнало „с краката нагоре“…

… Разплащаме се и излизаме от топлата пазва на кафенето.
Шептя им:
-В доскоро синия, сега почернен тиган на небето, небесният Владетел си пука пуканки. Хиляди, милиони звезди-пуканки обсипват небесния простор…
– А долу ние – неразпукналите „циганки“ – се „печем“ на огъня на живота! – казва едната от тях.
– … И много рядко някоя от нас завистливо ще вдигне очи и ще помечтае за онова, което не идва и не идва в живота ни…
Родино мила, приласкай децата си, те очакват твоята майчинска милувка и добрата ти дума!
Приятели, братя мои, казвайте често на децата си, на най-близките си хора, че ги обичате! Така ще им е по-лесно и те да ви кажат добрите думи, които имат за вас. Помагайте им да са щастливи.

Добрата дума има особено въздействие върху човека. Добрата дума лекува. Вярвайте ми – добрата дума е най-великото лекарство. Тя дава крила и сила.
Казвам това, защото аз също имах „вътрешни спирачки“ и не изразявах докрай огромната си, понякога и болезнена обич… И първа „премина границата“ дъщерята. Сега връщам думите й, казани преди години, в холандския град Амърсфорд:
– Щом дойдете тук – слънцето започва да свети силно, топло е, светът става друг – по-хубав. Езикът, на който говорим, е най-прекрасният и жадуван. Разбираш всичко… Значи България е там, където сме заедно, тогава – когато сме заедно. Отечеството е тук, до нас и в нас.

 

Но няма как винаги да сме заедно.
… Сега, като стоя сам в абърдийнската им квартира и наближава 8-ми март, се чувствам „щастливо задължен“ да кажа думи най-вече за моята дъщеря Сребрина, за приятелката на Стоян – Десислава, на поетесите Яна Кременска и Надя Попова, на Маргарита Петкова и Камелия Кондова, на Надежда Захариева и Елка Няголова, на Лили Качова и Юлия Пискулийска, на Ралица Челебонова и Полина Лазарова, на Виктория Иванова и … колко много значат за мен. Както и на отвъдните – Елисавета Багряна, Дора Габе и Лиана Даскалова – с каква любов обгръщаме тях и творчеството им! Научени да защитаваме и обичаме хората, които виждат отвъд хоризонта!
Прелиствам старите бележници, връщам спомени… Със сина Стоян сме честитили на Сребрина и Хари пролетта – 22 март 2013 г.: „Честита пролет! Изпращаме ви всичките врачански цветя, които са нацъфтели сега – кокичета, минзухари, синчец, теменужки…(дори Кукулат-старец, дето не знаете какво е…) – да сте здрави, да сте жизнерадостни, да сте щастливи. Прегръщаме ви. Обичаме ви!“
Писал съм на Сребрина и Хари, за да им честитя Коледните и Новогодишни празници:: „Мили мои, Сребрина и Хари,
Моля Бог и Природа, Земя и Небе – да ви даде здраве и успехи, ненамаляващо любопитство към света, тръпки от радостни изживявания и възможното най-голямо щастие през идващата Нова година. Вие заслужавате всичко това. Защото сте най-добрите деца на света, защото носите най- желаното от родители, приятели, другари – обич, упоение от борбата за другите, вярност и човещина, добродетели…
Аз ви обичам и макар и далеч , ежеминутно съм с вас!
Прегръщам ви!
Честита Коледа! Честита Нова година!
Враца, 24 декември 2014 г.
И съм получил ето този отговор: „От сърце ти благодаря , татко. И ти да си ни жив и здрав, и да пишеш, и да не спираш… А ние сме такива, защото имаме най-страхотните родители на света. Добре е, че не ви разочароваме. Дай Боже да е така винаги!“
Заради статия на Сребрина и Стоян, по случай 70-годишнината ми, която е печатана във електронния вестник „Зов за истина“ и в книга втора на „Ранни дългове“, някогашния концерт-майстор на Врачанската и на Дрезденската филхармонии Илия Луканов ми казва по телефона: “Ти не знаеш какви златца имаш. За пръв път виждам деца да пишат с такава любов и така за родител.”
Милият Илия Луканов … Аз ли не знам!
Всеки баща може да мечтае да има такава дъщеря и такъв син. Аз ги имам.
Писал съм в „Дай ,Боже, всекиму или Гледайте небето над България“: „В един такъв ден Мими, приятелка на Сребрина, от България питаше какво е времето при нас. И тогава Сребрина изрече:
– Какво може да е времето, когато мойте слънчица са тук. Слънчево, прелестно.
Мими сигурно й казва, че в София е захладняло.
– То е, нали ти казвам, защото мойте слънчица са тук! Като се върнат, слънцето ще е в България…“
… Аз седях щастлив и тръпен в холандската им къща и връщах вътрешния монолог на баба Анна от “Последен срок” на Валентин Распутин и «светлото и радостно чувство”, което изпитва от думите на своята дъщеря Танчора. (Писал съм за това в „Ранни дългове”- книга първа)… “Ти, мамо, си герой… Защото си ме родила и сега аз живея, а ако не беше ти, никой нямаше да ме роди и аз нямаше да видя бял свят”. Танчора се смееше, подбираше и галеше косата на баба Анна. “Я стига!” – престорено се сърдеше старата жена. – Дрънкаш врели – некипели, дрънкаш, а кое как е и сама не помниш”. “- Не, помня. Ти наистина си ни юначина, ти не знаеш каква си ни юначина, ти си най-добрата от всички. Кажи, ние добри ли сме, или не?” “Не казвам, че сте лоши”. “Значи сме добри. И то е все от тебе, никой друг не би могъл да роди и отгледа такива добри хора, никой – така да знаеш. На нас страшно ни провървя, че те имаме. Кой друг има такава майка като нашата? Така е”. Старата жена примираше и се объркваше, тя не знаеше такива думи да се говорят на глас, едва ли някой ги беше произнасял още на село, където не бяха свикнали към нежности… “Ти ще ни живееш много, много, най-много от всички, защото си най-добрата и ние няма на никого да те дадем, на никаква старост”.
Такива думи и у нас не се говорят на глас, или много рядко се изговарят…


Валентин Распутин е мой връстник. Не смея да кажа, че сме приятели, виждали сме се на неговата земя и в тия срещи са прескачали искри на приятелство и духовно родство. Радвал съм се на литературните му успехи. Когато излязоха “Живей и помни” и “Последно сбогом” бях щастлив и черпех литературни събратя, все едно че бяха мои книги. *
Сега само ще допълня, че нищо не ни пречи да кажем добрата дума на всеки, който я е заслужил. И си мислех, в този много подреден и красив град на „равната земя”, колко неизказано щастлива щеше да е Елена, ако беше с нас. Елена я няма, но всъщност я има – вградена в чувствителността, в постъпките на Сребрина и Стоян…


Дай, Боже всекиму деца като дъщерята Сребрина и сина Стоян.
Те наистина са невероятни…
Ние нямаме милиони (ние и хиляди нямаме). Но с милиони не може да се купи това, което имаме.“**

…Често си спомням как моят баща, като прекопаваше редът с царевица, се обръщаше назад, гледаше царевичните стебла и казваше: „Гледай, как се смеят, мамините!” Около човека също има какво да се окопае, за да може душата му да се „усмихне”, да се смее.

…Аз също се обръщам сега назад и спомням как в една лятна привечер у нас, във Враца, като говорех че най-хубавата любов е неосъществената, Сребрина каза:
– За мен най-хубавата е осъществена!
На Хари му стана приятно, както казват по нас – „сигурно му пораснаха ушите“. И, както му се скарва по някой път, и както се поизостря тона при небрежност, и както преминава в щипка нежност – те продължават да вървят ръка за ръка през живота, като съумяват да запазят най-доброто у себе си, да се радват на изгреви и залези, на снежната белота и на синевата на морето, с тревога пред всекидневните му полети и с радост след всяко завръщане, с капчиците щастие, което си даряват един другиму, и което даряват на близки и приятели.

–––––––––––––
* Когато в март 2015 г. Валентин Разпутин се поболя и бе приет в московска клиника в състояние на кома, писах „Дръж се, брате Валентине!“ Публикувах материала в 23.50 ч. Писаха ми приятели, че в същия час потрепнало лицето му в нещо като усмивка и… си тръгнал от земния свят.
** „Ранни дългове“, книга първа, 2005 г.


Шотландия – страна посестрима на България

Related Articles

Leave a comment

You must be logged in to post a comment.

Back to Top