Нерви и утехи – КАТО ПРЕЗ СТЪКЛО НА МУТРЕНСКО „АУДИ”

Нерви и утехи – КАТО ПРЕЗ СТЪКЛО НА МУТРЕНСКО „АУДИ”

Публицистика 0 Comment 20

Калин Донков

Твърди се, че най-високият стол в държавата е този на парламентарния председател. Понеже страната била парламентарна република, та затова. Пусна я в обращение тази версия именно един такъв председател, комуто полицаят на входа на телевизията бе пропуснал да отдаде почести като за държавен глава. Започна комично, после стана грубо и неадекватно. Друг председател от стълбите на Народното събрание нахока протестиращи срещу мизерията си старци, че вместо да се срамуват, че са работили за комунистите, сега искат увеличение на пенсиите. Да се упрекват българи, загдето са се трудили през целия си живот, по онова време все още бе неморално и грозно, та с тази реплика високопоставеното лице оцапа не само себе си, но и самия парламент. Впрочем, не издигнаха престижа му и повечето последващи председатели, някои с манталитет на ротни фелдфебели, други с особен блясък в областта на географията или притежатели на екзотични дипломи по право. Но разбира се, бедата не е в председателите на институцията, болно и безнадеждно е самото народно представителство, то е което предизвиква отчаянието в българския политически пейзаж.

Неотдавна, под предишни мои размишления по подобна тема, нервиран читател бе написал: “Авторът да не се губи в разсъждения за българските политици. Положението на народа трябва да е главен предмет на неговите писания. В това има повече смисъл”.

Още не мога да смеля тази препоръка

Как читателят разделя политиците и народната съдба, остава необяснимо. Наистина, мнозинството от тях влизат в политиката именно за да избегнат съдбата на народа си. Но тъкмо тази им цел, почти винаги постигната, е истинската причина за неговата безрадостна орисия. В политиката те се оказват изолирани от сънародниците си, сякаш живеят и действат зад някое от онези светло непроницаеми стъкла, през които образите преминават само в едната посока. Нещо като стъклата на мутренските “Ауди”. Разликата е, че тук видимостта е от вън навътре, а не обратното. Откъм тяхната страна животът ни не се вижда, не извиква състрадание, ни вина. (Каква ти вина – обикновен интерес не извиква!) От нашата всичко се разглежда без проблем: и как се джафкат, и как се прегръщат, и как си сменят номера на конфекцията. От тази страна съвсем закономерно е и вашият автор да хвърля поглед през стъклото, колкото да се увери, че преградата, макар и прозрачна за него, си остава непокътната, неразрушима. Зад тази преграда понякога текат протести, неподчинения, стачки. Но те остават невидими за избраниците в техния здравословен аквариум. Напълно непроницаем, в него не влизат и звуци, освен гласът на суфльора, който разпорежда с кое копче да гласуват. Масата от народ зад стъклото също се опитва да подсказва, но всуе.

Израсъл съм в дом, в който се смяташе, че политиците са вредни. Приемал съм го, без да го обсъждам. В онзи живот политици в действителност нямаше: системата беше фактически еднопартийна, изборите – без значение, партийците всъщност бяха чиновници, които никой не подлагаше на разискване. Едва промените възкресиха семейната максима и ме затрупаха с доказателства.

Политици като днешните в мнозинството си са наистина вредни

И опасни.

Виновно може и наистина да е стъклото на аквариума. Те не ни виждат и твърде бързо забравят за нас. Ние, обаче, ги гледаме и косите ни се изправят. Ако не беше този изглед към техния безплоден, кух политически делник, вероятно щяхме да преживяваме по-спокойно, безгрижно дори. Нямаше да ги наблюдаваме как гласуват скандалните си решения да оставят клетниците от раковите отделения без лекарства и надежда. Безразлично, безчовечно, самодоволно. Нито щяхме да разберем как така после решават обратното. (Ние и сега не го разбрахме, а което разбираме, ни ужасява: направиха го не от съвест, а защото им креснаха отгоре.) Объркаха се под диктата за приемане на Истанбулската конвенция, започнаха да мънкат и да лъготят, да се ослушват и да натискат, да сочат многозначително към Брюксел. Свикнали да гласуват със стомаха си, сега стоят разкрачени или дори изправени на задни лапи като кучето на Павлов: ще светне лампичката и слюнчените жлези ще заработят, тогава и ще гласуват.

Защо опасно ли? Защото (пак ще го кажа) така, по височайши знак, са гласувани най-грозните безумства в българския парламент. Така е приет Законът за защита на нацията. Така е обявена безразсъдната война срещу Великобритания и САЩ. С такова мнозинство, ако питате мене, днес без проблем бихме се присъединили към когото трябва като 16-а или която и да е поред република. И става така, че истината отдавна не е в парламента. Все по-често истината и разумът идват от улицата, от екрана, от разпокъсаните агитки на свободната мисъл. Вътре в онази стъклена зала рядко или почти никога дори не прошумолява ветрецът на каквито и да е реформи. Нито прелита сянка на съмнение, на съжаление за пропилени шансове и години.

Печалната и мрачна тайна на българския ХХ век неразгадана се надвесва отново: защо един народ, без да е лишен от разумни, честни, образовани, смислени, справедливи и морални мъже и жени, самоубийствено избира такива хора да решават съдбата му? И не е ли самият този избор онова, което с горчивина наричаме “българска съдба”? Онази съдба, срещу която не се уморяваме да роптаем…

БГНЕС

Печалната и мрачна тайна на българския ХХ век неразгадана се надвесва отново: защо един народ, без да е лишен от разумни, честни, образовани, смислени, справедливи и морални мъже и жени, самоубийствено избира такива хора да решават съдбата му? И не е ли самият този избор онова, което с горчивина наричаме българска съдба? Онази съдба, срещу която не се уморяваме да роптаем…

(в. “Сега”)

Leave a comment

You must be logged in to post a comment.

Back to Top