Симеон Николов: Сянката на войната в Сирия пълзи и към срещата Турция-ЕС в България

Симеон Николов: Сянката на войната в Сирия пълзи и към срещата Турция-ЕС в България

Водещи новини 0 Comment 26

Симеон Николов

Военната операция на Турция в Сирия се провежда вече трета седмица, а все още няма значими резултати дори по първата цел– Африн, намиращ се на 25 км от границата, да не говорим за отстоящия на 100 км от него Манбидж и заявената от Ердоган амбиция да стигне до иракската граница. Ежедневно расте броят на цивилните жертви и бежанците, а следващото развитие на бойните действия остава неясно. Същевременно тонът на президента Ердоган спрямо САЩ, срещу изявлението на френския президент Макрон, срещу Гърция и разбира се срещу кюрдите става все по–остър и ултимативен. Кюрдският въпрос отдавна тровеше отношенията между Турция и ЕС и усложнява днес отношенията със САЩ, но сега нещата ескалират. В очертаващите се няколко сценария възниква въпросът, в какви условия и атмосфера ще се проведе планираната в България среща на асовете на ЕС– председателите на Еврокомисията, Европарламента и Европейския съвет и турския президент през март т.г.

Най–показателен пример за поведението на Ердоган беше ултиматумът към САЩ: „Вие трябва незабавно да се изтеглите от Манбидж!”, което поражда опасения от пряк сблъсък както с американски подразделения, така и с подкрепяните от тях Сирийски демократични сили, дислоцирани в този регион, чието ядро са кюрдите. Непоносимостта на турската страна към всяка критика пък е видна от реакцията на външния министър Мавлют Чавушоглу на изявлението на френския президент Макрон във вестник „Фигаро”, че „ако операцията вземе друг обрат от обявената борба срещу терористична заплаха и се превърне в инвазия, това ще бъде истински проблем за нас”.
„Нито Франция, нито друга някоя страна има право да ни поучава!”, отговори турският външен министър. Закани бяха отправени и към Европейския парламент по повод появата на евродепутати с шалове в цвета на флага на YPG в знак на протест: „Още много ще плачете”.

Агресивността на турската реторика се прояви и в изказването на съветника на Ердоган Йигит Булут по повод споровете за островите Имия, в което предупреди съседите си да не стъпват на тях, защото „ще усетят гнева на Турция”, който ще е по-яростен от този в Африн. Само използването на думата „окупация” от кипърски вестник предизвика призив на Ердоган към „братята в Кипър” и още същата нощ демонстранти щурмуваха редакцията му. В Западна Европа се питат, какво би станало, ако това се случи с медия в европейска страна.

Ще стихне ли обаче гневът на Ердоган до срещата на ЕС в София? Обезпокоително е и поведението на Турция в НАТО, защото тя не съгласува официално с Брюксел началото на военната си операция като страна–членка на Съюза, въпреки един телефонен разговор с президента на САЩ и военния министър в последния момент, а преди това проведе консултации на ниво Генерални щабове в Москва.

Сирийското правителство се обърна към генералния секретар и към председателя на Съвета за сигурност на ООН с писмо, в което се аргументира, защо позоваването на Турция на член 51 от хартата на международната организация за «военна агресия», съдържа лъжи и е неприемливо. Това писмо контрастира силно със заетите позиции от НАТО и някои страни-членки, макар и да има нюанси в тях, но се свеждат до призива да се прояви разбиране за правото на Турция да гарантира своята сигурност. Правителството в Дамаск очевидно не е съгласно с тактическия ход на Москва да «отвори» небето над Африн, което позволи военновъздушните удари на турската авиация и трудно би приело и вбъдеще каквато и да е намеса на Ердоган, имайки предвид, че последният от дълги години е свързан с Мюсюлмански братя – отявлен радикално-религиозен противник на сирийския режим.

От международно–правна гледна точка Турция като страна–членка наистина би трябвало да се съобразява с член 2 от Хартата на ООН, забраняваща прилагането на сила и заплаха с такава. Общото събрание на ООН дефинира понятието «агресивна война» в резолюция 3314. Римският статут, поставил юридическата основа на Международния наказателен съд (1998 в сила 2002 г.), забранява военната агресия. Следователно всякакви аргесивни турски действия са нарушение на междунардното право. Турция не е получила съгласието на сирийското правителство, нито пълномощия от СС на ООН. Анкара действително не може да се позовава на чл. 51 от хартата на ООН, тъй като няма въоръжена агресия по смисъла на документа. Турското правителство нарушава и чл. 20 /а/ на Международния пакт за граждански и политически права (ICCPR), който забранява пропаганда за война. А турското правителство води невиждана пропаганда за война и преследва граждани, критикуващи тази война.

Продължителната подготовка и гръмко огласена военна операция обаче е основана на стратегия, а не е епизод от турско–сирийските отношения. Тя очевидно трябва да остави името на Ердоган в историята с едно утвърждаване на Турция, което няма аналог от времето на Османската империя насам. Това подкрепя очакването, че Анкара твърдо ще преследва своите цели. Сблъсъкът между редовна армия с отряди, които ще разчитат на партизански методи на воюване, обещава продължителен конфликт. Турция има предимството, че освен с 6800 военни, авиация, танкове и артилерия навлезе в Сирия с 25 000 армия от ислямистки бойци от радикални групировки, подготвена и въоръжена от нея. А кюрдите изглежда че в момента са изоставени както от САЩ, така и от Русия. Защитниците на града Африн са само 8000. Те са въоръжени с леко стрелково оръжие, но и с модерни американски и по-стари руски преносими противотанкови установки. Тяхно предимство обаче е, че са натрупали богат боен опит във войната срещу Ислямска държава.

Политическа слабост на турската страна е, че не предлага решения нито за сирийските, нито за турските кюрди на своя територия. Подходът на Ердоган е много рисков. От Европа вече се чуха гласове, че ако не приключи бързо операцията, в срок до 14 дни, които всъщност вече изтекоха, ще има големи проблеми, включитено и в собствената си страна. Ако удави в кръв Африн и нападне Манбидж, където са дислоцирани американски и кюрдски сили, нещата ще се усложнят изключително много. Турция явно разчита, че ще провокира кюрдите, особено ПКК, които ще отговорят с атентати в Турция, а с това ще оправдаят позоваването на Анкара на член 51 за действията си в Сирия. Сведените лично от примиера 15 строги правила до ръководителите на турските медии и организираната дезинформационна кампания започнаха да се пропукват. Съобщения за ракетни удари срещу южните турски провинции Килис и Хатай предизвикват съмнения, предвид отдалечеността на Африн и въоръжението на кюрдите, най–доброто от което са противотанковите системи: американските TOW с далекобойност 3,7 км, германските Milan – 3 км, руските Fagot – 2 км и Konkurs- 4 км, които не са за поразяване на жива сила, а за бронирана техника.
Държавната телевизия TRT пък в разрез с дадените 15 строги указания открито призна: «ТВС осъществиха .нападение и бомбардираха цивилното население».
Дезинформацията, когато е груба и нелогична, също не постига целите си: кюрдите от YPG няма как да организират жив щит от цивилни, метод познат от действията на Ислямска държава, защото именно кюрдската YPG бе военната сила, която се притече на помощ на йезидите (30 000 в Африн), когато джихадистите ги нападаха, избиваха и отвличаха жените им.

Примитивни тези проникват и в българските медии, като например тези от френския Causeur: Путин вкарал Турция във военната операция в Северна Сирия, за да отклони вниманието на света от бомбардировките в Идлиб, убивайки хиляди хора. Всеки средно информиран човек обаче знае, че ситуацията в двата района е коренно различна. В Идлиб бяха събрани всички радикални групировки от освободените в цяла Сирия градове – Ал Кайда, дъщерната й Ан Нусра, много спасили се бойци от Ислямска държава. А в Северна Сирия– град Африн, който е обстрелван от турските въоръжени сили и обсаден от турските танкове, а пред тях са пуснати сборна армия от джихадисти от различни радикални групировки, няма нито един терорист от Ислямска държава. Коварният Путин сривал доверието на НАТО към Ердоган и никога вече то нямало да бъде възстановено. Глупостта не заслужава коментар, но в навечерието на срещата ЕС–Турция ще зачестят всякакви внушения и тези, особено, ако ситуацията в Сирия се усложни.

По данни на УНИЦЕФ, а към 02.02.2018 г. и пряко от кюрдските сили, убитите от турските въоръжени сили и придружаващите ги ислямистки отряди деца са вече 21, а цивилните – 127. Ранените са стотици. За по-малко от 10 дни бежанците нарастнаха над 15 000 души. Доктор Civan Mihemed от болница в Африн съобщава за симптоми от химическо оръжие в много от пристигналите в града, от обстрелваните от турска страна райони. Интересното е, че по същото време министърът на отбраната на САЩ предупреди, че ако сирийската армия използва химическо оръжие, то страната му ще предприеме военна намеса. А това поражда съмнение, дали няма да се проведе провокация с помоща на местни радикални ислямистки групировки, каквито имаше в близкото минало.

Няма симптоми за резултати от някакво влияние от страна на международната общност върху военните действия на Турция в Северна Сирия. Протестите в някои европейски градове нямаха особен успех. Някои медии за първи път споменават и кюрдската Партия на демократичния съюз (PYD) наравно с ПКК, която пък отдавна е в списъка на терористичните организации. Но нито САЩ, нито Брюксел или Москва споделят мнението, че кюрдските отряди за народна защита (YPG) са терористична организация, а тя е военното ядро на PYD, която има идейна близост, но не и организационна такава с ПКК. Германски коментатори споделят мнението си, че Западна Европа мълчи, защото е изнудвана от Турция, а САЩ – също, защото държат ядрени бомби в Инджирлик и поддържат други свои военни бази и съоръжения на турска територия.
Европейската въздържаност обаче, окриляла Турция в еспанзионистичните й планове.

При така създалата се обстановка се очертават три възможни сценария.
Първият сценарий: ако военната операция остане ограничена и има съгласувана с Русия цел да поддържа контрола в северния регион срещу договорка за бъдещо разделяне сферите на влияние в следвоенна Сирия, започнало още с определянето на зоните за деескалация.

Вторият сценарий: ако заплахите от Ердоган са повече от реторика, ще бъдат окървавени Африн и Манджиб, ще има хиляди цивилни жертви, стотици хиляди бежанци, протести в Европа, атентати и нова вълна от репресии в Турция.

Третият сценарий: ако Турция не се справи със задачите си и под натиска на САЩ и Русия изтегли войските си, но остави прокси–армията си от 25 000 радикални ислямисти. Това обаче е най–малко вероятният сценарий.

При втория сценарий, към който очевидно вървят нещата, ще бъде трудно на европейските лидери да премълчат ставащото и да не изместят акцента на срещата с Ердоган в България. При такива условия, втвърдената турска позиция по ЕС «или пълно членство, или нищо» и поредните закани за пускане на бежанци блокират всякакви добри намерения.
Политиката на ЕС и на всички страни–членки би трябвало да изведе на преден план отношенията с Турция на базата на общите европейски демократични ценности и икономически интереси, но не и да подкрепя крайни диктаторски стремежи, прокарвани с насилие, и да изоставя демократичната общност в страната, която до референдума гледаше с надежда към западните демокрации. Трябва да започнем да разграничаваме Ердоган от Турция и да изпращаме послания до демократичните сили в нашата съседка, добрите отношения с която са от ключово значение за България. Но дори в Ердоган в края на 2017 г. имаше проблясъци за ново начало на отношенията с ЕС. Днес обаче сянката на войната в Сирия пълзи и към срещата на ЕС в София.

“Епицентър”

Leave a comment

You must be logged in to post a comment.

Back to Top