Обратни разписки ЗНАЦИ И ПОСЛАНИЯ

Обратни разписки ЗНАЦИ И ПОСЛАНИЯ

Публицистика 0 Comment 21

 

Бойко Ламбовски

Онзи ден се загледах в телевизора, привлечен от необичаен иначе за сутрините патос и приповдигнатост. Оказа се, че е по повод откриването на реновирания железен храм “Свети Стефан” край Златния рог в Истанбул, откъдето височайше турско и българско политическо присъствие изпращаше до цял свят “знаци и послания”. Поне така писаха после наши и турски журналисти, мисля, че и репортажът имаше някакво съответно заглавие. А понеже знаците и посланията са ми нещо като хоби, дори професия, се загледах и замислих.

Основният знак, дори послание, очевидно беше за толерантност
Нашият премиер каза за православната църква, за католическата, за синагогата и джамията в София, пък Ердоган изброи доста подробно християнските черкви в Турция, преводачът преведе дори за черквата в Едирне, което, който не знае турски, да кажа – Одрин по нашему. Ала който не е запознат с чуждия език и някои дребни политически особености като мен, имаше доста основания да се зачуди на разни знаци. Аз с Едирне нямах проблем, но когато Борисов заговори за доброто сътрудничество с някой си Тайпи, се посмутих. Какво пък е туй – дали не е едноименният роман от прочутия автор на “Моби Дик”?* Не, едва ли. После се сетих, че първото име на Ердоган е Тайип, а после разбрах, че Тайпи било така – за особено близки хора. Примерно, от Александър на Сашко, да речем. Каква близка дружба, ашколсун, подивих се отново.

Че лошо ли е това? Не, разбира се. Кой не е за толерантност, за свободно изповядване на религиозния култ, за мир, дружба и прочее? Чух дори, че в Одрин и синагога възстановили, а пък там живеел само един (1) евреин! Също знаково, впрочем. И като заговорихме за знаци, нека кажа кое ме смути, когато преди няколко години посетих “Свети Стефан” в Цариград.

Ами смути ме, че бях сам. Единствен българин за двата часа, които прекарах около и в църквата. Иначе дойдоха два автобуса с турски ученици, които разгледаха храма като музей, на който водят в учебно време. Тоест цареше веселба и жизненост, едни се замеряха, други оживено се надвикваха – долових “Бешикташ”, “Фенербахче” и прочее футболни радости. Мънкащия за храма даскал не го слушаше никой. Което си е съвсем нормално за такива ситуации. И не упреквам никого. Само мисля за това, че молитвеност и съзерцание около “Свети Стефан” някак няма. Но около него, а и около джамията в София е пълно с политика.
Само че ако векторът на преселението в етнически и религиозен план не е на православни към Истанбул, респективно на евреи към Одрин (Eдирне), а обратно – на мюсюлмани към София и Брюксел, то едва ли можем да говорим за равнопоставеност на храмовата обнова. И на толерантността, която Божем постигаме с това храмово строителство.
А “толерантността” на султаните в Отоманската империя, за която чухме в речта на Ердоган – как – като завладеели османлиите някой град, първата им работа била да не пипат храмовете, а да обезпечат спокойствие на вероизповеданието, ми дойде знаково в повече. Най-добре в такива инициативи да не се бара историята, тя е пълна с опасни знаци. Самата суетня при изказването на Ердоган бе стряскащ салтанат. Изведнъж всички скочиха като по команда, аз се уплаших – да няма атентат! Но височайшите участници замръзнаха в стойка “мирно”; оказа се, че ще се изказва турският президент. Не знам какво казва протоколът в такива случаи, ала очевидно и нашата делегация беше хваната някак неподготвена, защото първо всички наши си седяха, а после плахо също взеха да се надигат, докато камерата милостиво не се отмести от неловката им дружинка…
Както казах, не знам как е по международен протокол, но ми се видя този салтанат твърде султански. Представете си Румен Радев примерно, да се изказва на събрание в София, на което присъства премиерът на Франция или, добре, на Македония, и в момента, в който Радев тръгне към трибуната, да нарипа цялата зала, а чуждите премиери да застинат диван чапраз – ще говори Най-главният!
И като повдигнахме султанската тема, прочетох и чух толкоз хвалебствия за султан Абдул Хамид II, дал позволение да се строи “Св. Стефан”, че аха да забравя, това е същият султан, изгубил войната с Русия и смазал с много кръв Илинденско-преображенското въстание. За което му викали Червения, тоест Кръвника. Същият, с когото Вазов се майтапи от Свищов:

В палата си Абдул Хамид
на бяла книга пише
и често мръщи се сърдит
и писаното брише.

Какво той пише тоя ден?
Преписува корана.
Това е, казват, дълг свещен
за всекиго султана.

Най-после спря изнемощял
и каза: “Толкоз стига!
Защо пророкът е писал
такваз голяма книга?

….
Но изведнъж се стресна он,
вратата се отвори,
везирът прави му поклон
и плахо му говори:
– Гази-Султан! Беда! Беда!
Аллахът ни остави
и царството ни завлада
неверникът лукави!

Гази-Мухтар се победи,
смазаха го московци,
Османпашовите войски
ги карат като овци!

– Що думаш, бре? – извика той
и бледен се изправи: –
От толкова беди безброй
веч кой ще ме избави?

….
Тоз свят е, вай, непостоян:
днес жив съм, утре се не чувам,
затуй, доде съм йощ султан,
бари да посветувам!

И като фърли там сърдит
корана и калема,
Гази-Султан Абдул Хамид
отиде във харема!

(“Гази-султан”, Свищов, 18 януари 1877)

в.”Сега”

—–

*Тайпи – приключенски и пътеписен роман от Хърман Мелвил, издаден през 1846 г. Впрочем малко по-късно през 1859 г. Никола Богориди поставя основния камък на Желязната църква “Свети Стефан”. Разбира се, строителството й започва едва 33 години по-късно.

Leave a comment

You must be logged in to post a comment.

Back to Top