Нерви и утехи СЪСТЕЗАТЕЛИ БЕЗЧЕТ

Нерви и утехи СЪСТЕЗАТЕЛИ БЕЗЧЕТ

Публицистика 0 Comment 10

 

Калин Донков

Антон Кафезчиев, загадъчно и притеснително присъствие на софийския литературен харман, бе забележителен несретник и извънредно добра душа. В младостта си бе преживял трагедията на подземна катастрофа в някакъв рудник, а после, вече известен автор на проза, критика и публицистика, кошмарът се върна при него и срина съществото му. Бореше се с пропадането, пишеше и печаташе, дарбата му не се предаваше. Много са хората, които го обичаха, пазеха го и тихо му помагаха, а днеска още го жалят. Когато болестта го надвиваше, той намяташе облика си на литературен самотник, ставаше заядлив и обичаше да разговаря от разстояние. Понякога изстрелваше някакво изречение – съвсем извън момента, но афористично и дълбаещо паметта. Излюпени в неговото съзнание (или страдание?) тези фрази, извън контекста на нашите всекидневни размисли, се открояваха и се запомняха.

Онези, които са го познавали отблизо и в подробности, имат дълг да разкажат нелюбезната му съдба. Аз само припомням тук едно негово многозначително „включване“ в шумотевицата на писателското кафене, което, невинно и някак неадресирано към околните, още виси в паметта. Зад стъклото във фоайето, редом с портиера, бе застанал чудат гражданин с къси панталони, повдигнати от презрамки с еделвайс на гърдите, със зелени чорапи до коленете и с тиролска шапка без перце. Беше необичаен, тържествен и много спортен, взираше се към вътрешността на кафенето и търсеше някого с поглед. Видът му погаси гълчавата, разговорите секнаха насред дума. И само Тони, вторачен в непознатия, някак отчуждено и небрежно произнесе: „Нов състезател…“

Как силно са ме поразили тези думи разбирам по това, че заедно с тях съм запаметил и образа на онзи посетител. Виждам го и сега. Състезател – в интонацията на Антон имаше презрение. Недвусмислено, но и някак примирително, безпомощно презрение. Състезателите гъмжаха в онова кафене, в писателския съюз, извън него. Както днес често вместо „книга“ казват „проект“, така тогава писателите се схващаха като някакви спортисти, които се надпреварват неизвестно в какво. Вярно, че това поприще е изнурителен, смъртоносен маратон, но тези бегачи не бяха маратонци. Дори когато имаха някакви далечни цели, те ги осъзнаваха като близки и ги достигаха бързо. Които ги достигаха, разбира се.

Повечето се проваляха и слизаха от пистата.

За мнозинството истински писатели тези цели не бяха особено важни – ордени, награди, звания. Те се гнусяха да се блъскат в конкуренция, амбициите им, пък и мечтите им се разпростираха единствено върху текста. Още тогава бях казал, че поезията не е състезание и че за поета не е важно да бъде пръв, а да бъде единствен. Не беше кой знае какво, просто момчешко изхвърляне да заявяваш нещо, което би трябвало да е известно на всички. Но не беше съвсем така: години след това колеги ми даваха да разбера, че не са съгласни с мен. Е, имах и съмишленици, повечето бяха по-възрастни и бяха изповядвали това разбиране, преди още да са чували за мен. Смаях, се когато ми съобщаваха, че го споделят и ме подкрепят, двама-трима дори ми написаха писма. Имал съм и по-добри жестове в литературното пространство, но никой от тях не е бил приеман така.

Състезателите имаха стройни и практични виждания в борбата за първенство. Не залагаха особено на книгите си, мисля дори, че биха предпочели да се наложат в литературния свят и без книги, ако това бе възможно. Но някои успяваха – без добри книги, което ще е същото. Получаваха дарове от властта, от критиката, от самия писателски съюз. Имплантираха ги в издателства, в журита, в президиуми. Превръщаха се в номенклатура на различни нива – каквато бе и целта на състезанието. На неговия старт мнозина от тях бяха посрещнати с почуда, като чичкото с презрамките. Но по дистанцията наивниците трябваше да им дишат прахта.

Тези хора си имаха свои идеали, своя стилистика, дори своя… чест. Раздаваха усмивки и поклони, целуваха ръце (един от тях и буквално!), прегръщаха се с критици, вечеряха с преводачи, сприятеляваха се усърдно с влиятелни фигури от различни области, учеха тенис и падаха от когото трябва, предлагаха нерегламентирани услуги… каквито се сетите. А в състезанието ловко и безмилостно боравеха с лактите. Постигаха своето: служебно да им се раздават награди, тиражи, дори популярност (!). Някои се намърдаха и в учебниците. Доколкото това други писатели го получаваха заслужено, състезателите се ползваха с отлично алиби – просто се строяваха при талантливите. Снимаха се с тях и ги потупваха по раменете.

От моя гледна точка те просто не постигаха нищо. Някои от тях пребиваваха в сладка самозаблуда, други цинично отбраняваха облагите си. В един момент цялата инсталация се разпадна, състезанието се закри и тези хора сякаш организирано излязоха от играта. От творчество преминаха към въздишки. Повечето престанаха да пишат, вече нямаха причина да го правят. Забравата покри мнозинството от тях. Човек ще каже, че има справедливост и поука.

Е, разбрахте ли защо ви разказвам това?

В последните години прочетох ред нови български писатели. Опознах донякъде работата на различни журита и комисии. И разгърнах немалко от най-пресните български книги. Открито не споделям тюхканията за състоянието на днешната литература. Има автори, има и творби! И много имена, които в това многообразие обещават да останат единствени. (Както бях ви казал, не първи, но единствени.) Това не би следвало да ме изненадва. Изненадва ме, че и състезателите открито присъстват в този поток. Кандидатите за първенство са безкомпромисни по състезателното разстояние. Зад повечето от тях стоят издатели, фондации, спонсори, медии, поръчкови критици, откровени запалянковци от министерства и дори… партии. Те дърпат конците и в най-периферните журита, различни лобита разпределят наградите и всевъзможните класации – някои и с желязна ръка. Уж сериозни писатели се ритат под масата, изпускат нервите си, когато изгубят играта.

Това знание не ми беше нужно, потиска ме. За мене е осъвременена версия на познатия филм. Нима всичко започва отначало? Бих им казал, че е напусто, но кой ще ми повярва? Има стара писателска техника: ако нещо ти тежи, напиши го. И ще се освободиш от него, ще го забравиш. Ето, написах го…

Leave a comment

You must be logged in to post a comment.

Back to Top