“М л а д а  О к о л ч и ц а” –   П Р О Л Е Т

“М л а д а О к о л ч и ц а” – П Р О Л Е Т

Водещи новини, Публицистика, Събития 0 Comment 18

Александрина Стоянова Димова – 18 г., гр. Пловдив

Житното зърно в земята не умира. Там то преноси повече плод.“
              Никола Вапцаров към майка си на последното им     свиждане преди разстрела.

Христо Ботев, за разлика от Вапцаров, не доживява до Христова възраст. Не изрича последни думи. Какво ли би казал след изтощителните битки? Да окуражава? Той би могъл, не се съмнявам. Но възможно ли е куражът да бъде искрен, след като „готовият за въстание“ народ се оказва стадо овце, от което освободителите не получават дори комат хляб. И не държи толкова на свободата, колкото да му се заплатят изядените агнета…
Последните му думи биха горчали, ако не в чуждите, то поне в неговата уста, защото сладкият вкус на свободата се е оказал мираж, от малодушието ти се повръща, сълзите са солени, битките – люти… Вода няма, а жаждата изгаря. На последните думи, изречени под сърдитото парещо слънце, не им остава друго освен да горчат.
Но той със сигурност на драго сърце би предпочел горчивата чаша – гроб в редовете на борбата, защото „тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…“
На последната страница в личното му тефтерче с вълнение, което си личи от почерка, той написва следното: „Доброто, което струвам на ближния си, струвам го на Бога. Приятели! Днес, чась по 9 ще да целунеме на нашето отечество свещената земя! Благодаря ви за доверието, което имахте към мене, и за любовта, която показахте към своето нещастно отечество. Живи или мъртви вие ще да бъдете.“
Живи значи свободни. Но уви, паднахте мъртви! Смъртта жътварка ви покоси със своя сърп и вие станахте част от земята, за да я напоите с кръвта си и да заспите редом със своите братя – житата, за да сънуване пролетта на свободата.
Покълнаха вашите блянове и две години по-късно ранната пролет роди Свободна България.
Поколение след поколение. Пролет след пролет. Жътва след жътва.
Ето, че сега ние сме тук. Дишаме, работим, живеем. Мечтаем. Но кои сме – дали знаем?
Знаеш ли ти кои сме?
Аз съм българче.
Българин могат да се наричат само такива като Ботйов.
Знаеш ли, ние може и да си останем българчета, както много преди нас са си оставали и продължават да си остават. Човеченца… Но ти искаш ли да бъдеш Човек? На мен така ми се иска!
Аз вярвам, че нашето спасение е някъде в житото…
Да ти разкажа ли притчата за сеяча? Христос сеел думи, но само тези, които попаднали на плодородната почва, покълвали. Плодородна ли е нашата кървава почва, кажи ми? Или земята е толкова подгизнала от кръв и саможертви, за които едва ли някога ще станем достойни, че всичко, което посее, изгнива?
Има нещо гнило у нас. Дали е вековна проказа, която разкапва без жалост плътта ни и ни пречи да пораснем?
…Болестта сама на себе си не може да бъде причина на своето развитие и тя не се лекува и не се спира нито с баяния, нито с плачове, нито с молитви, а с унищожението на ония причини и обстоятелства, които са я породили и които й помагат да се развие. Ако е възможно да унищожите и да отстраните тия причини, то организмът на личността или на народът ще влезе в пътя на своя естествен и нормален вървеж, а ако ли не можете, то наместо да губите време да плачете над развалините на своите надежди, изкопайте гроба на Товия и заровете в него това, що ви е така мило и драго. Но преди всичко попитайте: каква е болестта на нашия народ? Кои са причините на нейния прогрес? Излечима ли е тая болест? – ето какво пише Ботйов в първия брой на в. „Знаме“, а аз му вярвам, въпреки че той така и не успява да завърши Букурещкото медицинско училище.
Опасявам се, че болестта на нашия народ е много упорита. Но вярвам, че не е нелечима.
Симптомите ли? Не знам кога са започнали, но не са се променили от времето, когато Ботйов ги е описвал. Страдаме например от хроничен смешен плач: не плакахме или и тази година за абитуриента, който отива пеша на бала? Плакахме, как няма да плачем! Нима има нещо по-скръбно от недоукрасен панаир на суетата? Само като си помисля, че има хора, които не могат да си позволят лъскава кола за бала и сълзите така напират!… Какво, бедни пенсионери, болни хора, гладни дечица? Не съм ги виждала. Но моите братя зрелостници изпълват сърцето ми, сърцата ни с мъка, ако не блестят като златен зъб в циганска уста и ние плачем. Смешен плач.
Други симптоми? Сигурна съм, че и сами ще ги намерите. Стига само да се огледате. Как празнуваме например? Какво празнуваме? Баловете – ясно. Но покрай баловете има още един празник, вярно, не чак толкова бляскав, пък и защо да е бляскав – създаването на кирилицата не е чак такова събитие. Ако излезем и питаме някого на улицата, то много е вероятно той до потвърди и да каже, че концерт на някоя чалга звезда е много по-важно събитие от създаването на някакви си буквички (които така или иначе почти никой във фейсбук не ползва) от някакви си братя. И разбира се, че 24-ти май ще се свързва с концерта, с пиенето и храната. Просвета ли? Тя е някъде на опашката от асоциации , ако изобщо се добере и до там. Е, има и патриоти, за които това е „най-светлия празник“.
Нищо ново под слънцето. Ботйов потвърждава „….събираме се само затова, за да се понапием, понаядем и повеселим!(…) Да! Патриоти сме ние, дордето сме пиени, народни сме, дордето робът има още с какво да ни храни! У нас на тоя празник патриотите четат слова и речи, разказват за заслугите и деятелността на светите мъже, предъвкват и кълчевят историческите и съвременните истини…“
Съвременни истини? Истината е, че те са точно толкова „приятни“, колкото пословичното празнично преяждане. Душите ни са гладни, но ние така сме свикнали да гледаме със слепите си очи, че без да се замисляме тъпчем търбусите. Борим се със стомашния дискомфорт. Велика борба наистина! О, извинете, не знам как посмях да забравя, че се борим за запазване на учебното съдържание, срещу турския език в училище, срещу бурките, срещу бежанците…
Борба за Свобода ли? Че ние вече от век и половина живеем в свободна държава. И със зъби и нокти се борим за тази свобода, ако това означава да ограничим чуждата, защото още не знаем как сами да си осигуряваме собствена…
Свободни ли сме? Не се сещаме да се запитаме. Сигурно сме свободни, поглеждаме краката и ръцете си – няма белезници, никакви вериги. Ние сме модерни материалисти. Какво, робуваме на предразсъдъците си ли? Вятър! И само някой да е посмял да каже нещо за малки мозъчета, то това е нелепо – обемът на човешкия мозък е строго определен, еднакъв за всеки…
Знаеш ли, Ботйов, плаче ми се, но плачът ми би бил смешен, а аз наистина искам да излекувам симптомите. Дано ако гледаш от някъде, се смееш, защото сълзите ти са ми скъпи. Ще се засмея и аз, ще разсмея и другите деца на твоята саможертва, защото мисля, че най-накрая намерих лекарството или поне ваксината… Важно е да не позволяваме на идните поколения да се заразяват. А за това трябва вяра. Вяра в по-светлото утре, вяра в живота и човека, любов към ближния и омраза към всичко подло.
Права съм, нали? Вярвам, че ако ме чуваш, се усмихваш. Да, един ден ще спрем да бъдем човеченца и твоята земя най-накрая ще се изпълни с Човеци, достойни да се нарекат твои потомци.
Някога именно те ще бъдат житата, които ще изникнат не лъжливо златни, а слънчеви и светли, чисти, честни и свободни. Твоите жита, Христо. И аз зная, техните житни сърца ще пулсират не с остарялото туп-туп, а с бор-ба, бор-ба, бор-ба. Този пулс ще ни донесе пролетта.
„ И ще бъде ден – ден първий…“

Leave a comment

You must be logged in to post a comment.

Back to Top